Три часа през нощта е. Ставам за n-ти път, вдигам капака на лаптопа, паля поредната цигара и тъпо се вглеждам в монитора. Тишина. Хората спят, спи целия фейсбук. По едно време една позната от Америка поства нещо (те нали са със седем часа разлика), чета … нищо интересно, някакви технологии на дишането. Не ме интересува, но нали е от фейсбукприятелите цъквам един лайк, колкото да разбере, че я чета. Чета, дрън-дрън. Отпивам от чашата с вино. И сега какво? Социалната мрежа е заспала. Уж никога не спи. Не вярвайте, спи та се тресе. Просто не сте ставали посред нощ да видите.
Прочетох последните редове от поредната книга. Този специален агент Пендъргаст и ченгето Д`Агоста са ми втръснали до болка. Във всяка книга сюжетът е горе-долу един и същ. Така е като следиш творбите на някои автори. В началото е супер, а след години започват да се повтарят. С надежда се сещам за новата книга, която утре или в други ден ще получа. Мисля няколко минути за това, после сe разсейвам. Цигарата ми е догоряла неизпушена в пепелника, паля друга. Отпивам от чашата и си мисля. Добре де, защо всички хора спят, а аз не мога? Известно време се заглавничквам с подобни мисли после пак насочвам поглед към монитора. Мъртвило. Не, направо не е честно. Чата празен, не че имам с кой да си говоря. Какво мога да кажа: „Ехо, аз не спя – ти какво правиш?“ Тъпо. Идея – защо животът е толкова тъп? Мисля известно време по въпроса и стигам до извода: животът не е тъп, той е такъв какъвто си го направиш.
Както съм оклюмала от тъпота и изведнъж телефона звъни. Поглеждам го почти ужасена. Кой може да звъни по това време? Сигурно е нещо ужасно. Никой не звъни през нощта просто така. Заглеждам се в екрана – непознат номер. И то по Viber-а. Бог да благослови новите технологии. Сигурно е от чужбина. Бръсвам екрана и казвам:
- Ало.-
- Ало, здрасти. Как си? Сигурна бях, че не спиш – лек намек за смях.
А, сега де? Не върви да питам кой е, а не мога да се сетя. Гласът ми е смътно познат, но ….
- А ти защо не спиш? – решавам, че това ще разреши дилемата кой звъни.
- Когато ти не спиш и аз не спя. Нали сме близначки.
Е, не. Нямам близначка, нямам сестра, нямам брат. Решавам, че е някоя още по-луда и от мен и просто е набрала първия й хрумнал номер само, за да си поговори с някой. Добре, захилвам се вътрешно, ще ти играя играта. Пък да видим кой кого.
- О, не те познах в началото – започвам да влизам в играта – Ти как си?
- Тъпо ми е, – продължава гласът – нищо във фейсбук, тъпея. Знам, че и ти тъпееш – та реших да тъпеем заедно.
- Нали знаеш, че аз обичам да тъпея самосиндикално.
- Ти в добро настроение трудно търпиш компания, та в ….
- Тогава какво ….?
- Трябва да си поговорим.
- За какво?
- За това, че твърдо често започна да тъпееш по това време. Твърде много пушиш нощно време, пиеш вино. А пазиш хранителни режими през деня. Правиш гимнастика. Съблюдаваш някакви добри намерения, които през нощта рушиш.
- Аз ли съм виновна, че не мога да спя? И аз искам да съм нормален човек.
- Не е вярно. Последното, което искаш е да си нормален човек. Знаеш го. Я се стегни.
- О, стига глупости.
- Не са глупости. Сама си. Не можеш да спиш. Имаш прекрасни идеи през деня. Осъществи ги. Трябва да приемеш някой до себе си, трябва да повярваш в някой…..
- Никой не заслужава и грам доверие – прекъснах гласа вече сериозно ядосана. - Не ми ги говори тези тъпотии. И без това ми е тъпо.
- Нали за това говорим, че ти е тъпо. И не само тази нощ. Редовно ти е тъпо. Редовно се затваряш в пашкула си. Редовно се репчиш. Навиците са лошо нещо. А твоите са от най-лошите. Зъбиш се на хората. Не приемаш помощ.
- Не ми трябва ничия помощ. Идеално се оправям и сама.
- Не ме прекъсвай. Ти не си лош човек. Но се правиш на лоша. Знам защо го правиш, както и ти знаеш, но не си го признаваш. Изградила си си броня от бодили. Станала си като кактус. А някой те докосне, а го унищожаваш. После – тъпееш. Ми, ще тъпееш. Така не се живее…..
- Ей, стига. Имам много приятели. Само погледни стената ми. Пълна е с коментари. Не съм сама, а дори и да съм – напълно съм си самодостатъчна. Но не съм. Ясно!
- Ха, стената ти? Ха-ха-ха. Вярно пълно е с коментари защото бичиш готини постове и хората ги харесват и коментират. Другите самотни. Другите като теб. Кога си била на кафе с приятелка или приятел? Преди година или две … ?
- Мразя да излизам …
- Ти какво ли не мразиш?
Разговорът определено ми писна. Мразя да ме критикуват, достатъчно е моята собствена критика към самата себе си. Изведнъж се сепнах. Коя е тази смотла? От къде знае толкова за мен? Казва неща, които не съм споделяла дори на белия лист камо ли с човек.
- Абе, коя си ти?
- Как коя? Не ме ли позна? Аз съм Ти. Твоята мисъл, твоята съвест, твоят живот, твоите мечти, твоите стремежи, твоите страхове, твоите тъпотии.
Телефонът прекъсна. Тя била Аз? Мале-е, до къде съм го докарала? Да говоря сама със себе си. Ужас!!! Не че друг път не съм си говорила сама. Проверих последните повиквания. Да, имаше един непознат телефон. Само дето той беше с толкова много цифри. Сякаш не от този свят. Толкова сложно сякаш ме бяха набрали от някоя близката галактика. Ясно.
Глупости, нищо не ми беше ясно. Както обикновено се опитвах да се измъкна от неловката ситуация с приказки. Цар съм на тях. Мога с часове да говоря без да кажа нищо съществено. Както сега.
Замислих се. Права беше, Тя. Трябваше да променя нещо. Не, трябваше да променя всичко. Добре тогава. Започвам от утре. Първата ми работа сутринта ще е да си изготвя план за сваляне на бодилите. Е, не на всички – но на някои със сигурност. Легнах си тази успокояваща мисъл. И за чудо - заспах.
Лека нощ, хора!
© Ана Ненчена Todos los derechos reservados
Винаги и с удоволствие с теб се разкриват мъничките неща, които определят големите!
Поздрав! Ана