Среднощна авантюра

Вдъхновение – няма. Пускам си музика в опит да задържа и последната идейка, докато тя се плъзва нежно по върха на пръстите ми и... бяга. „Чакай!” казвам ѝ. „Няма да те нараня”. А тя се смее и продължава да танцува, все по- и по-далеч от мен. Не, не, не! Стой! Смехът ѝ заглъхва, момент на тишина. Очите ми се насълзвяват и ето – първата капчица тъга се спуска по бузата ми. „Не си отивай!” устните ми търсят, очите ми я молят. „Тук съм, тук съм.” шепотът ѝ пропълзява до ухото ми. „Къде?” дъхът ми спира, оглеждам се отново. „Ето тук, точно тук”. „Не, не, не те виждам, защо не те виждам?” „Хаха, тук съм, до теб. Погледни!” „Не си играй с мен, моля те!” „Ето ме, ахах, протегни ръка, ще ме пипнеш!” Ръката ми несигурно се плъзва напред, хващайки... въздух. „Неее!” „Тц. Мааалко по-надясно.” „Не ми е забавно!” карам ѝ се, премествайки пръстите си надясно, срещам копчетата на клавиатурата. „Ох, ох! Гъделичкаш ме!” Пръстите ми трепват. Близо е, вече я усещам. Спускам се в играта, въодушевена от този макар и малък успех. „Ммм.... почти! Дай малко нагоре.” тя ми дава наставления, сякаш играем на „Топло и студено”. Преследвам я сякаш с часове, но играта няма край. Вече забравям кое е ляво, кое е дясно, горе и долу стават едно и също. „Не мога вече. Моля те, не ме мъчи така. Моля те.” Уморена съм. „Още мъничко, още мъничко!” умолява ме тя. Въздъхвам и се впускам наново в приключението. Но... не мога, наистина не мога. „Отказвам се. Давай, лети. Отивай си. Не мога да те хвана.” казвам с болка в сърцето. „Хм. Добре се справи.” уверява ме тя. Унасям се. Усещам как ме целува по бузата, изтрива и последните следи от сълзите ми и прошепва „Лека нощ.”

  ***

Отварям очи. Уф. Пак съм заспала над клавиатурата. Спомням си малкото фиаско от снощи и се подсмихвам с горчивина. И тогава погледът ми се спира на екрана... и безбройните буквички по него. Зачитам се. Това... е добро. Ах, този дявол! Пак ме е изигра!