Среднощна среща.

Беше тъмна нощ. Необичайно тъмна за сезона, в който бяхме. Улиците бяха пусти, виждаха се само няколко измършавели и изгладнели кучета. Може би на хората не им се нравеше застудяващия климат и се бяха прибрали в домовете си. Но, всъщност, на улицата имаше човек. Да. Точно там, до онова изсъхнало и почти мъртво дърво... Подпрян, пъхнал нервно ръце в джобовете на тънкото си яке сякаш да забрави за миг студенината, която с идването на нощта се усилваше. Седнах на една пейка, достатъчно близко, за да мога да го огледам, но все пак не до толкова, за да ми направи нещо ако беше някой луд психопат, които не знам защо, но почнаха да се срещат доста често в градът ни. И така... седнах, като кръстосах краката си, и с крайчеца на окото си долових нещо, което грабна вниманието ми. На подметката на ботуша си забелязах късче хартия, която се беше залепила там по някакъв начин. Нямаше да й обърна особено внимание, но бях педант по природа и точно такива неща ме дразнеха неописуемо много. Наведох се и взех хартийката в ръка, готова да я смачкам, но забелязах, че на нея пише нещо. Преди да прочета съдържанието, се огледах инстинктивно. Нямаше никой друг освен мен и този... бих го нарекла немарлив, тип, който продължаваше да се подпира на дървото, без да ме забелязва... Или пък ме беше видял? Отново наведох глава към хартийката. Погледнах надписа, но не можах да разчета нищо. Някакви неразбираеми символи и знаци се редяха едни след други и ме объркваха още повече. "Поредната ненужна драсканица." - казах си и оставих листчето на пейката до мен. След като вече нищо не отвличаше вниманието ми, можех спокойно да продължа с наблюдението си. Скръстих ръцете си и направих смешна на вид замислена физиономия, която би предизвикала смях у всеки минувач, ако имаше такива, но за щастие, явно само аз бях решила да изляза в този мрачен ден. Изведнъж, уличните лампи осветиха улицата. Беше станало 9.00 часа. Бледата жълтеникава светлина сякаш придаваше на мястото някакво странно, тайнствено усещане, което накара наблюдението ми да изглежда още по-интересно. Подухна вятър и усетих аромата на морето, което беше само на няколко метра от мен. През нощта то изглеждаше толкова тъмно, буйно и страшно, че за момент даже си помислих, че идва някаква огромна буря. Изведнъж се чу кашляне, което ме измъкна от транса, в който бях попаднала при гледката на морето. Бях изпуснала от поглед неугледния тип, който стоеше подпрян на дървото и, без да разбера, той се беше настанил на пейката до мен. Колко съжалявах в този момент, че нямаше никой наоколо... Нощта настъпваше толкова бързо, а тъмнината правеше всичко толкова непрогледно... Всичко това правеше Морската градина да прилича повече на дива и непроницаема гора, сякаш излязла от книга на ужасите, отколкото на весел парк, който през деня предизвикваше усмивки и забавление. През тези няколко секунди, след тежкото кашляне, аз изпаднах в паника. Бях вкочанена, капчици студена пот се виждаха на челото ми, а аз не знаех какво ще последва, нито дали трябва да крещя и да бягам, или да се правя, че не го забелязвам. За момента второто явно беше по-добрият вариант, защото така или иначе бях твърде паникьосана, за каквото и да е било друго.
- Имаш ли огънче? - Чу се дрезгав глас, който прониза тишината. Няколкото секунди мълчание, в които обмислях какво да отговоря, ми се сториха като вечност.
- Не пуша, съжалявам... - Със затаен дъх произнесох, като не смеех да обърна лице към непознатия.
- Жалко... Исках да изпуша последната си цигара в приятна компания. Погледнах го - нервно тръскаше незапалената си цигара, а очите му гледаха право в морето.
- Знаеш ли, защо през нощта морето изглежда толкова негостоприемно, толкова страшно....? - попита ме той, като явно не очакваше отговор, може би просто искаше да поговори с някой.
- През нощта всичко изглежда по-зловещо. - отговорих му, като се опитвах да звуча колкото се може по-спокойна, но явно не се получи, защото гласът ми беше треперещ и непознатият до мен усети това. Засмя се. Ако не беше уличната лампа, може би нямаше да забележа колко добре изглеждащи и подредени зъби имаше той и колко добре би изглеждал без тази неподдържана и рошава брада. Какво ли се бе случило с него? В един момент се усетих как съм се втренчила в него и ми стана неудобно, извърнах глава и продължих да наблюдавам как вълните на морето оставяха бяла пяна по мокрия пясък.
- Страх ли те е от мен? - каза странникът и, без да дочака отговор, продължи. - Сигурно те е страх. С този мой вид бих стреснал и някоя грамадна горила. - Последва смях от негова страна и аз пак обърнах поглед към него. Дали ме беше страх? О-о-о... Определено. Но... в момента може би бях повече любопитна, отколкото стресната.
- Не ме е страх! - казах сопнато и сякаш даже леко го стреснах.  -Откъде си сигурен, че не съм някоя маниачка, която търси жертви в дебрите на нощта, за да ги убие безмилостно? - продължих да говоря, като гледах да звуча възможно по-сериозно. Проследих реакцията му - гледаше ме със зяпнала уста, а аз продължавах с моя изпитателен поглед. Изведнъж бурен и лудешки смях огласи цялото място. И двамата се смеехме от сърце, и за миг даже си помислих, че този неугледен на външен вид тип, може да се окаже и нормален. След няколко минути освежаващ смях отново настъпи кратко мълчание. Не знаех дали да го питам нещо, а и какво, за бога, можех да питам някой непознат... затова седях мълчаливо, чакайки той да предприеме нещо.
- Е... благодаря ти за приятното изживяване и хубавия смях, но трябва да намеря огънче за цигара си, няма да се запали сама, а в момента умирам да си дръпна от нея. - каза с весел тон той и, докато се усетя, вече ставаше от пейката и потупваше омърсените си дрехи, готов да си тръгне.
- До скоро виждане, малката. - Сбогува се и ми обърна гръб. Не знаех какво да правя, дали да го спра и да се запозная с него... но като се замислих, реших, че не е добра идея, все пак, не можех да съм сигурна дали не е някой луд...
- Ще те видя ли пак?! - в последния момент извиках, а той се спря, като продължаваше да стои с гръб към мен.
- Ти ме познаваш... но... както сама каза - "Нощта прави всичко да изглежда по-зловещо." - Това бяха последните думи, които чух от него. Не го видях повече... Замислих се. Нощта ни правеше грозни, тъмнината закриваше всичко хубаво в нас, правеше ни да изглеждаме по-тайнствени, неугледни... Останах цялата нощ на пейката, съзерцавайки морето, може би надявайки се, че този раздърпан на вид човек, ще мине отново покрай мен. Ще се подпре отново на онова сухо, старо дърво, ще седне отново до мен, и ще ме помоли пак за огънче... Може би, ако всичко се беше повторило отново щях да постъпя различно, но, може би така е най-добре. Да остана със спомена за леко прегърбеният, брадясал тип, с нежна усмивка и весел смях, който ме накара да осъзная, че освен красивото, милото, доброто, съществува и нещо друго, от което всички така се страхуваме... Да. Нощта крие много повече от това, което познаваме в действителност...