Щях да я срещна най-накрая – онази жена, която бях мярнал за миг всред много други, онази жена, която привлече погледа ми като с магнит. Усетих  онова рядко привличане - в рисунъка на лицето, като познат спомен, като разчитане на някакъв код, ясен само на двама ни. Копнеех да я видя отново, а сега стояхме на една маса в хладна градина през юли.

Тя се усмихваше над чашата вино. Имаше лице на светица, пречистено и одухотворено от тръни и любов, лице, не от този свят, лице, което носи будност и празник, с очи с цвят на океан. Говорехме за разни епохи - Ренасанс, Средновековие... Чашата ù беше наполовина изпита, виното тръпчиво и тежко, кичур руса коса беше паднал през лицето ù. Нежните ù очертания отключиха нещо в мен и аз потънах в  момента. Кое беше това момиче без възраст? Течността, с цвят на кръв, ù беше развързала езика, говореше безспир и разкриваше тайни на сърцето,  а аз се бях превърнал в две огромни уши, които попиваха всяка сричка, всеки нюанс на гласа. Слушах я, слушах я в захлас и с тялото си, и очите, и усещах как лицето ми се променя и става овално, топло и приемащо като нейното. Разговорът течеше бавно, на струйки, като ромон в планина. Редяхме думи като в картина и се потапяхме в усещания. Някаква странна смесица от спокойствие и вълнение ни бе обгърнала и се носеше като прозрачно и плътно поле около нас. Долавях лекия дъх на рози да витае наоколо, бледи, цъфтящи, уханни. Неволно си представих как пада презрамката на блузата и се очертава бялата плът. Нямаше да я докосвам, щях само да я погаля с върха на белия гербер върху масата. Тя продължи да говори развълнувано и лицето и се променяше, на моменти по него проблясваше екстаз, а в други мигове, се четеше болка. Говореше за несподелената любов, а аз бях пред нея и виното ставаше все по-тръпчиво в устата ми. Увличах се по нея, по мекия ù глас. Времето минаваше бавно и аз бях погълнат, за миг се разсейвах само, представяйки си, че сме сами в моята стая и губех нишката. Представях си, че сме близо, много близо, само щях да усетя аромата и. Сега говореше за гълъби и Венеция, за някоя си възрастна двойка, която танцувала танго с финес и някак любовно, експлозивно. Някакви сервитьорки се движеха като роботи и изчуруликваха своята досадна песен. Поръчахме си още вино, плътно течеше по вените и отваряше още спомени като размазани петна по бялата покривка, караше ни да се самозaбравяме и да прекрачваме граници. Преди всичко отваряше сърцето за някакви далечни емоции, спотаявани. Вече не бяхме двойствени, казвахме всичко направо, до корена на нещата, сливахме се в усещанията, крадяхме от думите си и сега те станаха завихрена плетеница. Усещах някаква болезнена интимност, разтварящи копнежи.  Дали щях да загубя контрол и да я сграбча? Не, нямаше да позволя огънят да ни изгори, тя беше картина от Ботичели, мимолетно видение, само за съзерцание. Някакви сълзи взеха да се отронват от очите и като сребърни капки върху бяла роза. Представях си как я отнасям във Флоренция и я рисувам, после танцуваме танго на улицата, а някакви гълъби отлитат внезапно. Бяхме в градина и ухаеше на цветя и зелено. Пространството се стесняваше, лицето и идваше все по-близо и ставаше все по-меко с овални, водни контури и акварелни тонове. Доплака ми се. Имах чувство, че съм на ръба на два свята, че всичко това ми се е случвало някога преди, но имах само смътно усещане за кораб и вълните на океана.

Трябваше да ставаме. Кога ли щях да я видя отново? Герберът остана самотен на масата. Навън слънцето светеше остро и тежко, беше се спусняла обедна мараня. Слях се в потока на ежедневието, макар в сърцето ми нещо да туптеше. Нямах представа за часа, в устата си имах вкус на вино от рози.