СРЕЩА С АВТОРА

(REMER СЕ НАМЕСВА)

(На онези, които искат да научат повече за героите в този откъс, препоръчвам публикуваните в профила ми „Гардеробът е доставен” и „Нощна интерлюдия”)

Когато се материализирах върху кулата на бившия Партиен дом, беше към десет часа. Ръмеше ситен и студен октомврийски дъжд, без съмнение от онзи, който прониква до кости. Но не и моите, защото предвидливо си бях облякъл напълно непромокаемото скиорско яке.

Нямаше как да не изпитам известно съчувствие към стоящите с гръб към мен Сашо и Пешо. Те бяха съвършено подгизнали, но явно не го забелязваха. Нещо обяснимо, защото погледите им бяха вперени в множеството, събиращо се от доста време пред храм-паметника „Св. Ал. Невски”. В това измерение хората  минаваха за работници от „Кремиковци”, готвещи се за протест, но ние тримата отлично знаехме, че това са Клонингите на Кардинала, които се прегрупират за решителна схватка с Гардероба и неговия Повелител Сашо.  Самият Гардероб левитираше в пространството, поради липса на достатъчно място върху наклонения покрив, и излъчваше най-възбудената си розово-червена светлина.

Като цяло дъждовният ден навяваше усещане за драматична обреченост, което кой знае защо се беше превърнало в основен патос на този текст, първоначално замислен като весел и забавен. Бях го позабравил, увлечен в други проекти от литературен и житейски характер, докато една събота не препрочетох готовите откъси и не си спомних, че съм обещал на героите си среща с Автора, тоест е мен. Трябва да призная, че малко се притеснявах, защото такива срещи със собствените ми герои не бяха обичайна практика, а и имах известни основания да смятам, че те не ме обичат особено…

Пръв усети присъствието ми Сашо. Явно беше свикнал, единствено заради драматичния ефект, внезапно да изправям герои-антагонисти зад гърба му. Това донякъде личеше и от изписаното на лицето му „Пак ли?”.

Гледахме се така около минута. Виждах се през неговите очи: с нищо незабележим тип – нито млад, нито стар; нито нисък, нито висок; нито дебел, нито слаб. Тип, с когото ще се разминеш на улицата, без нищо да ти подскаже, че рентгеновият му поглед е сканирал душата ти, чийто образ ще бъде отнесен някъде и използван за съмнителни цели.

- Пешо – тихо каза Сашо и подръпна Трикстера Пешо за ръката – мисля, че Той дойде!

 Трикстерът се обърна към мен. Малките зелени очички над планината от мускули излъчваха неподправена омраза, която за миг ме накара да забравя, че се намирам дълбоко в собствения си мозък и да усетя нещо като… страх!

- Ти ли си копелето? – изплю той след няколко секунди изучаване. – Ти ли си всемогъщият remer?

- Аз съм! – отвърнах. Сложих едната си ръка на кръста и пуснах като музикален фон ненатрапчив   heavy metal  за подсилване на ефекта. След кратко колебание успях да преодолея страха си от високо и поставих единия си крак върху водосточната тръба – така въздействието трябваше да бъде пълно.

- Ти ли си онзи, който знае всичко и може всичко? – продължи Трикстерът като същински Омиров герой. – Неуловимият, различният, хладнокръвният, ироничният, познавачът на човешката душа и любимецът на жените?

- Да! – отвърнах и леко повдигнах лице, като внимавах дъждът все пак да не ми мокри очилата.

- Погледни се на какво приличаш! Виж се каква си плюнка! – започна да набира скорост Трикстерът -  За какъв се мислиш, жалко самомнително нищожество?  Разиграваш ни от няколко месеца, само за да избиваш мизерните си комплекси!Разиграваш мен, който съм безброй пъти по-силен и по-хитър от теб, разиграваш и Сашо, който е много по-умен и най-вече по-добър! Седиш си зад компютъра и ни движиш през измеренията все едно сме пешки в някакъв абсурден шах! С какво право?

- С правото на Автора, момчета! – казах и малко съжалих, че не пуша. В този момент щеше да ми отива да запаля цигара, леко примижавайки, докато пазя с длан пламъчето от вятъра. – Без мен вие нямаше да съществувате.

- Сигурно е така – колебливо се намеси Сашо – но дали това ти дава наистина всички права? Мислил ли си за това?

Честно казано, не бях.

За първи път виждах на живо лицето на Сашо. В суматохата не бях имал време да опиша външния му вид и той се беше формирал без моето участие.  Познавах това лице. От своите собствени снимки, когато бях на 20 години. Беше малко по-висок и облечен по-различно – нещо неизбежно, като се има предвид акселерацията и напредъка в модата.

Това откритие сериозно ме разколеба. Може би в тази история нещо наистина бе излязло извън контрол.

- Добре, момчета – казах по-меко и седнах на покрива. – Може би сте прави. Може би го прекалих. Но какво предлагате да правим? Не мога да ви оставя заключени завинаги в наратива – тук на тази кула?...

Двамата мълчаха.

- А и не искате да оставим Кардинала да завладее София? Или поне онова, което минава за нея? Всичко това може и да е в моето въображение, но за вас, момчета, е реалност. Нали?

Двамата кимнаха.

Изчаках, колкото ми се стори уместно за една драматична пауза.

- Тогава… Не ми остава друго освен… да се присъединя към вас. Като обикновен боец. Няма да контролирам повече разказа…

Двамата ме гледаха вцепенени как хвърлям от покрива скиорското си яке, което кръжи над главите на група недоумяващи туристи.

- Знаех си, че си пич! – усмихна се Трикстерът.

- Такъв съм си! – смигнах му.

 Междувременно, без никой да забележи, бях спрял дъжда…