Среща с човека от подлеза

         Вървях в подлеза на Централна гара и както винаги по обичая си, оглеждах хората, разсъждавайки върху тяхната външност, върху случайно или нарочно дочутите им разговори, върху възхитените погледи, които те отправяха към витрините с евтини парцали.
         Още преди доста време - може би когато учех в гимназията - бях осъзнал, че през тоя подлез тече утайката на обществото, т.е., най-меко казано, неговият обслужващ персонал: чистачки и хигиенистки, продавачки и шивачки, работници в завод, хамали и огняри и прочие колкото нискоквалифицирана, толкова нископлатена работна ръка. Тогава, в ония незрели ученически години, аз си зададох въпроса: "Защо тези хора не са успели в живота?" И тъй като четях много и безразборно книги, главата ми беше пълна с биографии на световноизвестни личности - най-вече писатели, защото си мислех, че аз ще ставам световноизвестен литератор. Започнах да правя сравнения, за да открия има ли допирни точки между титаните на изкуството или естетиката и грубосетивните човечета, пъплещи край мен.
         Първата мишена, която бе поразена от скромните възможности на моя аналитичен ум, стана един чичка, около 50-годишен. Бяла, немного дълга брада покриваше лицето му; облекло - посредствено, безвкусно, мръсно. Той се клатеше като Голямото пиле от улица "Сезам", а в лявата ръка държеше цигара. Но най ме впечатли неговото шкембе, простиращо се съвсем свободно от гърдите, та чак до коленете. Гледайки го, аз си правех груба сметка колкото курбана е омел, колко тлъсти наденици е опаткал, защото за такава сланинена плантация си трябваше бая работа. (Дори и сега, въпреки че са минали сума ти години оттогава, когато се случи да преям, аз се сравнявам с гореспоменатия субект и ме обзема ужас.)
         Фаворит сред боговете на духовното за мен беше Джек Лондон, тъй като книгите му и начинът му на живот ме омагьосваха. И аз реших да направя едно светкавично сравнение между гениалния творец и човекоподобището от подлеза. Животът на Джек Лондон познавах от автобиографичната му книга "Мартин Идън" и от книгата "Морякът на кон", написана от Ървинг Стоун, в която талантливият писател описваше как е изминал житейския си път гениалният писател.
         Получи се горе-долу следният оксиморон: докато Джек Лондон се е опивал от духовното, тлъстият чичка се е опивал от яденето; докато първият се е борил зверски по 18 часа на ден, за да вдъхне живот на безсмъртните си произведения, вторият се е тъпчел денонощно, за да вдъхне живот на огромното си отпуснато шкембе; докато геният се е трудил да изрази своята гениалност в най-красивата форма, душевно тлъстият се е трудил да изрази телесно своята дебелина; единият щеше да живее, докато на Земята има грамотни хора, другият щеше да умре заедно с уродливото си тяло; докато Джек Лондон ме възхищаваше, тлъстият чичка ме отвращаваше.
         С тогавашното инфантилно съзнание аз мислено почнах да обвинявам човека, че е мързелив, че е отдаден на една низка страст, като плюскането, и на безволевия живот. В ума си го наричах скот, роб, вегетираща твар, жалък отпадък, дебелочревник, свиня и тем подобни гадни епитети. Но пак не можех да си отговоря на въпроса: Защо е такъв? Колкото и да го обвинявах, нещо в мен ми казваше, че нещата са доста по-сложни.
         Едва след години разгадах загадката - ако не за всички, то поне за себе си. И разбрах, че докато съм наблюдавал пълния човек от подлеза, жалкият съм бил аз, а не той, защото мислите ми са се движели по пътя на омразата: клеветях го, обвинявах го, обиждах го, без дори да го познавам, без дори да съм говорил с него един единствен път...
         "Усетиш ли желание да критикуваш някого, просто си спомни, че не всички хора на тоя свят са имали предимствата, които си имал ти". Тази мисъл на Фицджералд ме накара дълбоко да се замисля, направи моята фанатизирана убеденост на пух и прах.
         Първата ми основна грешка беше, че сравнявах човечеца с нещо несравнимо, а не със себе си (аз не можех да откажа едни пикливи цигари). Втората - хич не си давах сметка какви трагични и драматични моменти е преживял, дали не е нещо болен, дали пък храната не е просто единствената му приятна връзка със света, докато навсякъде другаде е неразбран, отритнат и осмиван. Не отчитах и факта, че мен ме издържат "мама и тати", хранят ме, обличат и глезят. Ами ако е нямало кой да се грижи за него? Ами ако съдбата е стоварила цялата си тежест върху плещите му и той вместо да рухне, е започнал да се тъпче.
         Ами ако аз бях на неговото място, дали нямаше да изглеждам доста по-зле?
         Сега осъзнавам следното - тогава съм бил ГЛУПАК.