Среща с учените

Аз съм Ач. Речено по-иначе съм Ангел, ама всички в наше село си ме знаят Ач. Така си ми остана още от времето, когато гръмна оная… бомбата.

А иначе, докато бях малък, всички си ми викаха Ачко.

По онова време живеехме в Горната махала, горе, дето свършваха последните ридове и започваше Пирин.

Сутрин дедо Георги, баща ми, викаше: - Айде, Ачко, с овцете! – и аз хващах гората. Вечер – Ачко, издой млекото! – или – Ачко, донеси малко съчки за огино!

Понякога се случваше да ми рече и – Ачко, тури самара на мулето и иди да вземеш хляба долу от селото.

Така беше, докато гръмна оная… бомбата, пуста опустела дано. А она оти гръмна – гръмна.

Баща ми, тоя луд човек, уж по-учен взел, че скрил в ония бунтовни времена няколко от тия железните топки.

И къде, да вземе да ги тури между камъните на дебелия зид, до старата къща. И времето отминавало, природата си немала друга работа – валяло дъжд, пекло слънце и калената зидария взела та се напукала.

А ние децата, друга работа си немаме, освен да чепкаме по стените. И един ден, не щеш ли, намираме топките.

Кака като по-голяма и по-умна взе да ми разправя, че това били парчета от някакви метеорите, които някога са се разхождали по небето.

Това беше първата ми среща с учените.

Та разправя ми колко ми разправя и по едно време решихме да ги поставиме в огино – да изследваме някои техни физически свойства.

Да ги изследваме не можахме, но на нас после ни правеше изследвания някакъв учен очилат доктор.

Спомням си, да го виждам над мене, а гласът му да идва някъде от далече, далече, като шепот.

- Как се казваш…? Как се казваш… Какво си спомняш…?

Това беше втората ми среща с учените.

Тогава, след няколко месеца пророних своето първо Ач… Ач… и колкото и да ме питаха как се казвам, все стигах до Ач… Ач… Ач… За толкова ми стигаха силите.

А сега да ти кажа за моята трета среща с учените.

Бяха изминали вече доста години.

Сестрата се пооправи и се омъжи надалеко, другите от къщата се разпиляха, останахме си само аз и дедо Георги.

По едно време му текнува нещо на стареца, дохожда при мене и ми вика:

- Ето ти пари. Нашият комшия Жеката заминава за Северна България, да купува тухли, да си прави къща. Иди с него. Ако се уреди нещо за него – значи ке се уреди и за тебе. Па после живот и здраве, ако ни държи душа, ке вдигнеме една къщичка и за нас си долу в селото.

Исках да имам пари, исках да имам къща и затова тръгнах.

Пътувахме с колата на Жеката.

Що свят видяхме – що чудо! Че и през столицата София минахме. А от там по някакви страшно високи мостове – свет да ти се завие, ей. Та спряхме чак в една… там и викат шатра. На около нея вода колкото искаш. Това да беше по нашите баири, що градини и ниви щяха да живнат!

Поразгледахме, изпихме по кафе и отново тръгнахме за центъра на тухло-производството.

Едно време – чудя се – нашите си ги месеха от кал и ги печеха в село на двора, после се продаваха в кооперацията, а сега е дошло време – да изходиш половината и косур България, та да си уредиш тухли.

При социализъма има всичко – стига да си го уредиш – казваше Жеката.

Но тръгнали хората, тръгнах и аз.

Спряхме само на едно място, за да купим някаква бяла, много вкусна халва.

Пристигнахме в градчето малко преди обяд.

Намерихме там една леля, която навремето беше работила със съпруга си в нашите мини, а след като направили малко парици и мъжът и закръглил миньорския стаж за пенсия, се завърнали в родния си край.

С нея, с лелята отидохме при един другар, Ганчев се казваше.

Гледа ни оня над очилата, гледа ни под очилата и като ни притегли колко чиним, вика:

- Не може, другари! Не може! От вашият край, покрай тази жена, уредихме толкова много хора. Не може повече така да се продължава.

- Добре де, човек! – дума му Жеката. – В строеж сме, дай да оправим нещо, молим ти се!

Лелята и тя заговаря. Вика му на оня:

- Ганчев, момчето е сираче! На времето гръмна там една бомба, само с баща си е, а той е стар човек, горкото… - и ме гали по главата. Наведе се леко към мене и ми шепне, като намига с око – Дай парите! – сетне преброява пет от сините банкноти и ги мушка в нарочно отвореното чекмедже пред Ганчев.

Оня положи длани на бюрото, опря гръб на стола и тежко, тежко говори:

- Не! Не може така, другари! Много хора уредихме от вашия край. А и от други места искат. Всеки идва и носи пари – не може така! – и пак ни мери под очилата и над очилата.

- Де бре… - дума му Жеката, а лелята отброява още пет от сините банкноти и ги пуска в чекмеджето. Оня, не та – не! Лелята пак брои още пет и му дума:

- Де бре, Ганчев! Комшии сме, отдавна се познаваме – истина ти казвам, сиромашко е момчето, дай да му помогнем. Виждаш, със сълзи на очи те моля. Хайде, това ще е за последен път да те моля – и му подмушва още пет от сините парички.

Оня прибра най-сетне ръце от бюрото. Свали с едната си ръка очилата, с другата разтърка потъмнелите си очи и след дълбока въздишка отсече:

- Е-е, добре! За последен път да е.

Но няма да ме тормозите с писма и телеграми. Тухлите ще дойдат! – и отсече с ръка.

Излязохме олекнали от здрачната канцелария и сърцата ни се отпуснаха, щом като преминахме портала.

Лелята ни поведе към един ресторант, време беше да застъпи на смяна.

Сервира ни обяд, поразговориха се с Жеката и по едно време той се сети:

- Лелче, кажи сега и теб какво да те почерпим?!

Тя взе да гърчи рамене, захили се щастлива и по едно време мазно изрече:

- Абе, аз не искам нищо, ама ако дадете някой лев, там за една рокля да има…

Това беше третата ми среща с учените.

Ама тия ми се чини да бяха най-учените от всички.

Времена и хора разни – казват тук при нас.

Построихме къщурката с дедо Георги.

Сега съм си тук в селото.

За хората съм си Ач.

А има ли хоро и веселба – пръв съм и моята свирка е най-силната.

Случва се някои да ми рекат:

- Ей, Ач, ти да не си глух, та свириш толкова силно?! А?!

Има нещо такова. Затуй и искаха да ме пратят в някакво специално училище в Брезница. Но аз не исках. И не отидох.

Не искам да ставам учен.

Стига ми това, че се научих да пиша и да си смятам парите.

Тука, на село, си ми е по-добре.

Гледам си как миньорите излизат с почернели лица и с блеснали очи от рудника, гледам как хорото въртят по празниците, как сватби вдигат, как пият и се веселят.

Ето това ми най-харесва. Какво друго ми трябва.

И затова съм винаги най-отпред на хорото.

И не ми се сърдят.

Имат ме за свой човек.

П.П. Корупцията не е от вчера или днес.