-Никога не бях мислил по този въпрос по такъв начин - каза Господ и изчезна в облаче логика.

„Пътеводителят на галактическия стопаджия", Дългас Адамс

                    Среща с въпросителна и удивителна
                                                    логика

Човекът слезе от Машината и се огледа. Беше попаднал на доста странно място. Все пак беше на края на света. По-точно отвъд него. Човек създаде Машината. Машината направи един куп сложни сметки и стигна до изводът, че Човекът може да стъпи отвъд границите на безграничната Вселена. Той, естествено, много се зарадва от този факт и хвърли всичките си сили, за да строи кораб, който да го прати отвъд края на безкрайната Вселена. Идеята звучи налудничаво, но пък от друга страна добавете прилично количество квантова механика, където невъзможното става „почти невъзможно",хванете за ушите солидна доза отрицателна енергия, размесете добре до получаване на хомогенна смес като прибавяте в същото време повече от петнадесет измерения. Накрая сложете малко теория на относителността за вкус. И скоростта на светлината, естествено! Къде без нея?! Разбъркайте с помощта на един куп феномени и явления, следвани от имена на разни хора, които никой не помни как изглеждат, но пък звучат страхотно с думи като „изменение" , „излъчване" , "константа" или пък само „процес". След това добавете сместа към купчина метал и кабели, запечете на висока температура и поднесете украсено с красиви лига на спонсори.
Човекът продължаваше да се оглежда в чакане на авторът да спре да се заплесва по научната част, ами да каже някоя друга дума и за фантастичната. Докато това станеше, погледът му витаеше из този странен свят и Човекът не можеше да не забележи колко хаотичен беше. Стъпваше върху голямо парче земя, което се простираше в безкрая и кипеше като разбеснял се океан, който малко преди да изсипе целият си гняв върху Човека, се кротваше и се вкаменяваше. Над него гърмеше силна буря, която веднага беше замествана от силното греене на слънцето, последвано от обилен снеговалеж. Снежинките падаха от небето, превръщайки се във всички познати на Човека химични елементи, за да завършат жизненият си път като парче дим. Величествени планини се извисяваха на километри височина. Всяка от тях променяше хаотично и произволно височината си и пейзажа около себе си - понякога беше пустиня, после решаваше, че пейзажът й действа лошо на храносмилането и го сменяше с тропическа гора, която пък беше твърде модерна за сезона. Въпросната планина, като виден ексцентрик, дълбоко презираше всичко модно и затова превключи към нещо по-ретро като например класическа широколистна гора. Видът й тежко разтрои нейните съседки, които веднага смениха тропика с по-умерен климат, за да са в крак с тенденциите.
Човекът не се интересуваше от това. Той бе дошъл тук от далече и за малко и имаше да каже нещо много важно. На Господ. Защото отвъд всичката видима Вселена, се намираше това кътче, на което би трябвало да резидира Господ. Поне така казваха изчисленията. С цел спестяване на ценна дървесина, редакторите съкратиха дългото седемнадесет страници уравнение, доказващо съществуването на Господ отвъд този свят. Затова Човекът гледаше през бинокъла си и търсеше. Не след дълго видя солиден каменен трон, който не беше точно каменен през цялото време. Все пак тук думи като „време" и „пространство" нямаха особено голям смисъл, но от друга страна вършеха прекрасна работа, за да те объркат още повече. Човекът разбра, че е по-лесно да не мисли върху това, защото получаваше главоболие. Колкото до каменния трон, който не беше през цялото време каменен, на него седеше пъпчив тийнейджър, който усърдно пишеше нещо в тетрадка, с надпис „Скъпо дневниче" и многоточие. Очевидно с цел пропускане задаването на очевидно тъпи и безсмислени въпроси, които от друга страна просто плачеха да бъдат зададени, на облегалката беше гравирано с готически шрифт „ГОСПОД". Човекът се замисли мелодраматично, после не разбиращо вдигна рамена и реши да свърши работата, за която беше дошъл. Трябваше да каже нещо важно. Това бяха слова, върху които философите, както подобаваше според природата им, започнаха да спорят и разискват. И тъй като всички знаем, че те бяха просто шайка безделници, които между сутрешното и обедното уиски, започваха една книга, а в паузата между следобедното пиене и вечерното къркане, успяваха да я довършат, освен ако не биват осенени от някоя невероятна идея, която е толкова глупава и безсмислена, че бива оспорена още преди предвечерната загрявка с водка. Та точно тези безделници се събраха и започнаха да мъдрят какво би казал човек, ако види Господ. След като единодушно достигнаха до извода, че никога няма да се съгласят какво е човекът и какво е Господ, решиха, че именно това е отговора на въпроса, който търсеха. В интерес на истината, тези три думи, без да броим съюза, бяха най-смислената им творба от столетия насам. Човекът прочисти звучно гърлото си,а през това време авторът се зачуди, дали не може да сложи още няколко прилагателни, които да окачествят извършеното действие по смешен и забавен начин и Читателят да се превива от смях, докато фактически пропуска да осъзнае важността на прочетеното. Но от друга страна смехът подмладява. Или поне така пише в „Вселенополитън". Сега е моментът да се споменат заветните думи, произнесени от Човека към Създателя. Въпреки че авторът беше написал тук някое друго нещо за живота и неговия смисъл, но то нямаше особен смисъл, затова деликатно беше пропуснато:
-ТИ ПРОТИВОРЕЧИШ НА ЛОГИКАТА!
Думите прозвучаха мъжествено и гръмко. Бяха дълбоки и басови и напомняха по сила на думите на един сив магьосник в една книга за някакъв си пръстен. Авторът предварително се извинява за разкриването на сюжета в следващите няколко реда до новия абзац. Това можеше спокойно да бъде пропуснато, но на някой му се стори изключително забавно и остана с цел да подържа интереса или поне да избие вложените пари. Въпросната реч беше дръпната, когато дружинката я беше закъсала на един мост, гонена от голям рогат огнен изрод. В последствие гореспоменатият маг пропадна в бездънна яма и убивайки гореспоменатото чудовище умира, само за да бъде съживен отново.
Господ погледна изпод тетрадката си и я остави настрани. Безкрайното разстояние между него и Човека се скъси моментално сякаш беше опънат ластик, който сега възвърна стандартната си форма. Господ огледа Човекът с любопитен и изпитателен поглед и отвърна.
-Така е.И все пак аз съм тук.
-Самото място противоречи на логиката - продължи да упорства Човекът.
-Не съм казал нещо по различно - настоя Господ. Отдавна не беше приемал гости и мястото беше леко разхвърляно, но като цяло не виждаше Човекът да се оплаква от съдбата си.
- И все пак... - започна троснато Човек
- Знаеш ли - прекъсна го Господ - бихме могли да водим този разговор цял ден, но от по Часовника на Вселената нямаш много време, затова нека просто приемем, че аз съм алогичен и да преминем нататък.
Човекът изкриви устните си, обиден от обстоятелствата. Не можеше да направи нищо друго, защото условията бяха такива. Можеш да кацнеш, но ще е само за малко време, беше казала Машината.
-И все пак, ако сметките ми се правилни - продължи уверено тя - ще имаш време да си поговориш с Него и вероятно да изпиете по една бира.
- Добре - съгласи се Човекът след кратката пауза - Аз...
- Предполагам - прекъсна го отново Господ - че си жаден и че искаш бира.
Човекът започваше да се дразни от това негостоприемно отношение, което Създателят проявяваше към него. Но вътрешно се съгласи, че няма да откаже една студена бира. Кимна одобрително.
Тук авторът не ни казва какво се е случило, защото самият той ожадня и реши да отиде да си вземе нещо за пиене. Когато се върна отново, за да пише, Човекът беше седнал на малко каменно столче (както беше уточнено вече нещата тук никога не остават едни и същи за много дълго...хм...време) и нервно въртеше в ръцете си бутилка бира, а Господ продължаваше да пише в дневника си, защото все още не беше навършил пълнолетие, за да пие и се чувстваше невероятно потиснат от факта.
- Как така нямаш осемнайсет - възмути се Човек - Вселената е на няколко милиарда години и все пак ти си я създал.
- Вярно - потвърди Господ, без да отлепя поглед от тетрадката - Но все пак тук времето, ако въобще можем да говорим за него, тече по малко по-различен начин.
Човекът с право се почувства тъп, че не се досети преди за този факт.
- Как създаде Вселената?
- Случайно - отвърна Господ без да се замисли, сякаш беше очаквал този въпрос. Всъщност, той наистина го очакваше - Между другото, ще изстискаш ли тази пъпка на челото ми? Страх ме е сам да го правя...
Човекът възмутено остави бутилката на земята, която и без това се беше превърнала в чифт дамско бельо и стана, за да се доближи до трона. Наведе се над Господ и стисна силно посоченото възпалено място. Оттам като ракета изхвърча със съответния пукащ звук задоволително количество гной, което се лепна на лявата буза на Човека. Той ядосано го избърса и се развика:
- КАК ТАКА СЛУЧАЙНО?!
- Без да искам стана, честно... - изхленчи Господ и потърси спирт, за да дезинфекцира раната.
- И НЯМА ЛИ НЯКАКЪВ ВИСШ ПЛАН?! - продължи да вика Човекът, наблягайки на въпросителната и удивителната на края на изречението. Чувстваше се властен.
- Не - невъзмутимо, но дълбоко засрамен от безсмислието на творението си отвърна Господ и бръкна зад трона си, за да си вземе малко памук и едно огледало.
- Но ... - безсилно и втрещено промълви Човекът, тупвайки тежко на стола си - хората там се избиват заради теб, а ти си... ти си просто един пубер?!
- Те са идиотите - каза сериозно Господ и остави пособията за лична хигиена - Виж, стана без да искам. Един ден просто се пръкна Вселената. Даже и аз не разбрах как стана, но за сметка на това бях виновен. А знаеш ли коя беше най-смотаната част?
Човекът го погледна с отчаяние и само поклати отрицателно глава. Беше пропътувал цялата Вселена, търсейки онова малко местенце, през което да се шмугне, за да излезе за малко от нея, преди да самата тя да се усети и да го дръпне обратно, защото тя разсъждаваше, че е пълно безобразие някой просто да си излиза и влиза когато си поиска в нея. Ако всеки можеше да го прави, то никой нямаше да иска да остане в нея и тя щеше да се почувства много самотна.
- Не ме пуснаха да вляза, защото съм нямал нужните години. - промълви почти през сълзи Господ и се огледа тъжно - Никога не съм стъпвал там. Тук е много самотно, да знаеш. Ако можех само да си спомня как ставаше номерът със сътворението, щях да си създам малко компания, защото в момента се чувствам крайно потиснат и депресиран.
- Защо? - попита Човекът, който за секунда изгуби нишката на разговора.
- Защото е самотно - повтори Господ - Имам само този дневник, който от време на време решава да се превърне в саламандър и да ме гледа многозначително и разбиращо. А и ти скоро ще трябва да си тръгваш...
Още не беше довършил изречението (или просто авторът разля малко кола на това място и думите на Господ останаха безвъзвратно загубени във вечността) и няколко огромни прозрачни ръце се спуснаха от нищото, протягайки се към космическия кораб и Човека. Те го стиснаха и го дръпнаха с всичката сила на Вселената, която на това място може да се сравни със силата на средностатистическия възрастен. Човекът започна да се дърпа и да блъска безсмислено с крака. Господ го следваше със спокойна крачка и гледаше тъжно небето. Ръцете набутаха Човека в космическия кораб, но той се хвана за вратата сякаш беше парашутист, който се канеше да скача и извика силно:
- Не може да няма някакъв смисъл? Не може всичко да е просто чиста случайност!!!
- Напротив - отвърна Господ - Може и е. Това, че не го разбираш, си е твой проблем. Но все пак има нещо като отговор на Въпроса... Отговор, който ще ви даде шанс да се развиете като най-великата цивилизация във Вселената.
Очите на Човека засияха и той продължи да се дърпа силно, за да може да чуе най-сетне това, заради което беше дошъл или по-точно това, заради което се изсипаха толкова много пари за построяването на тази купчина метал.
- Да? Какъв е той?
- Съжалявам - усмихна се подло Господ - Отговорът противоречи на логиката.
В този момента Вселената се напъна още малко и наблъска Човека в кораба, затвори нежно вратата според инструкциите и взе превозното средство обратно в себе си.