Всяко съвпадение с конкретни лица е случайно
Очите му бяха безжизнени, мъртви, без блясък, а лицето нежно, красиво и одухотворено. Дългата му коса се спускаше от двете страни на раменете, очертавайки правилния овал.
Всяка сутрин Станислав поемаше на разходка с придружител. След обяд работеше като рехабилитатор. Болните бяха доволни. Масажите му помагаха много за възстановяването им. Дните му на пръв поглед бяха скучни и еднообразни, но изпълнени с богат вътрешен живот. Загуби зрението си едва четиринадесетгодишен по един нелеп начин при игра с пиротехнически средства. Имаше една далечна представа за света, който го заобикаля, представа, основана на спомените му от преди двадесет години. Но тя му даваше възможност да мечтае, да слуша музика, да се опиянява от аромата на цветята, да чете специални книги с помощта на пръстите на ръцете си и по своему да бъде щастлив. Може би повече щастлив от много други зрящи, но заключили сърцето си за добротата, красотата, вълненията и мечтите.
Тридесет и четвъртия си рожден ден посрещна вкъщи със семейството на сестра си. Но този път с обичайните хора присъстваше и приятелка на сестра му. Младо момиче – току-що завършило изобразително изкуство. Разговорите бяха на всякаква тема. Веселото настроение, обхванало всички, се предаде и на Станислав. Получи различни подаръци, които възприемаше с пръстите на ръцете си, и се радваше като дете на всичко. Силно впечатлен беше от подаръка на Елена, младата художничка. Тя беше създала за него картина с релефно изображение, за да може да я възприеме с пръстите на ръцете си. Достави му удоволствие да усети красотата на пейзажа – реката, бреговете, дърветата, небето с облаците и някъде в горния край на картината – ято птици.
–Прекрасна е! А какъв е цветът на облаците? – обърна се Станислав към художничката.
–О, трудно е да се изкаже с думи, но ще опитам. Бяло със сини оттенъци и златисти отблясъците от прокрадващата се слънчева светлина.
–Красиво! Виждам отново! – засмя се Станислав.
Вечерта беше прекрасна. Разговаряха, слушаха музика и похапваха различни вкусотии, но времето напредна и Елена реши да си тръгне.
Станислав ѝ благодари още веднъж и тя хвана ръката му за довиждане.
„Каква фина ръка!“ – помисли той, въпреки че доби представа само от пръстите и дланта, но това за него беше достатъчно. Беше развил силни усещания, с които разбираше много неща за другите, дори и да не ги виждаше.
Когато Елена излезе, той някак непринудено попита сестра си:
–Красива ли е?
–Много – бързо отговори сестра му и го погледна замислено.
–Опиши ми я?
–Косата е кестенява, права, средна дължина. Лицето е красиво и жизнено. Има големи сини очи. Усмивката ѝ е естествена и приятна.
–Висока ли е?
–Около метър и седемдесет.
–Бих искал да се срещна пак с нея, но… Не знам дали тя би поискала.
Очите на сестра му се натъжиха. Но после махна с ръка и някак забързано каза:
–Ще говоря с нея. Не мисля, че ще откаже.
–Всъщност беше ми приятно да разговарям с Елена.
–Разбрах. Ако искаш, ще я помоля да ти нарисува портрет.
–Благодаря ти, како! – той тръгна уверено към стаята си, защото вкъщи познаваше всички подробности от обстановката и придвижването не го затрудняваше.
Сутринта беше мрачна – валеше слаб дъжд. Станислав не направи разходка. Както обикновено следобед отиде на работа. Имаше клиенти, повечето от тях идваха при него за рехабилитация след счупване на ръка или крак. Винаги работеше съсредоточено и правеше всичко възможно да помогне. После дойде Елена в края на работното му време. Сестра му беше изпълнила обещанието си. Искаше да го рисува, но той се чувстваше уморен и отложиха за следващия ден.
–Всеки момент ще дойде сестра ми да ме вземе.
–Аз ще те заведа. Говорих със сестра ти – простичко каза Ели и го погледна усмихнато.
–Струва ми се, че се усмихваш.
Нещо в интонацията на гласа ѝ го накара да направи този извод.
–Така е! Имаш невероятен усет за хората!
Двамата тръгнаха заедно. Тя хвана ръката му и го поведе към тях…
Така се занизаха дните. Ели нарисува портрета му, но продължи да го вижда. В събота и в неделя го взимаше от дома му и правеха дълги разходки. В него имаше една необикновена доброта, той не познаваше завистта, омразата, лицемерието, с които тя се сблъскваше постоянно в живота. Благодарение на изключителната си упоритост беше усвоил една професия, с която помагаше на хората. Понякога ѝ си се струваше, че той вижда повече от нея, повече от другите. Усещаше настроението ѝ по интонацията на изречените думи, дори самото ѝ присъствие отваряше сетивата му и той я възприемаше посвоему. Първата целувка стана спонтанно по време на разходка и любовта ги свърза по своите закони. Всичко беше много хубаво. Крояха планове за съвместен живот и бяха щастливи до деня, в който тя му се обади, че ще пътува по работа до Пловдив. Връщаше се на следващия ден вечерта.
Тази нощ Станислав не можа да заспи дълго. Измъчваше го мисълта, че не пожела да отиде с нея. Спа неспокойно и през деня живееше само с мисълта, че тя се връща вечерта. Някакво тягостно предчувствие го потискаше, стягаше гърлото му, пречеше на дишането му. Когато сестра му дойде да го прибере от работа, той усети със сърцето си, че нещо се е случило.
Ели беше катастрофирала, може би е била уморена и се е разсеяла, но беше изпуснала контрола върху колата. Сестра му не знаеше как да му съобщи най-страшното – починала беше в линейката на път за болницата.
Когато Станислав научи, изпита болка, непозната досега. Светът изчезна за втори път, загуби част от душата си. Сестра му положи всички сили да му помогне. Лекуваха го къде ли не, но без резултат. Не се върна на работа, не беше възможно. Така и не можа да приеме смъртта ѝ. Нещо в него се беше счупило и той остана да живее с фикс-идеята, че Ели всеки момент ще се върне. Почти винаги се сърдеше по време на вечеря, че не са я изчакали, а през деня постоянно питаше кога ще дойде.
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados