-Сега ли?
- Още не.

- Сега?
- Аз ще ти кажа кога.
И двамата лежим на тревата, гледаме небето, чакаме. Чакаме да видим как се сбъдват стари мечти. Аз не бях виждала, затова той ми беше обещал да ми покаже. И ето ни - лежим на поляната и чакаме. Аз - нетърпелива, той - съсредоточен.
- Сега ли?
- Съвсем след малко.
- Нямам търпение вече!
- И аз.
Мълчим, гледаме небето.
- Ето! Ето тук! - чувам го да казва и бързо поглеждам в неговата посока. Небето - все същото. Изведнъж фокусирам лицето му, все по-близо до моето, устните му до устните ми, поемам дъх от неговия. Целува ме бавно, спокойно, красиво. Все едно е най-естественото нещо, все едно той е мой и аз съм негова. Все едно за никъде не бързаме, от никого не се крием.
- Сега. - казва ми тихо, изправя се и без повече да ме погледне, си тръгва.
Без изобщо да ми каже... Негова стара мечта ли ми показа как се сбъдва?
Или моя?