Старата пишеща машина
                                                                          
  "Държах щастието за опашката. Отскубна ми се, оставяйки в ръката ми перото, с което пиша..."
                                                                                                   Станислав Йежи Лец
                                                                                                 
                                                                                                   
                                                                    I
                                                                                                   
    Здравейте! Аз съм една пишеща машина. По-младите от вас може би дори не знаят какво е това. Намирам се в антикварния магазин. Преди да настъпи ерата на компютърните технологии бях сечивото на писателите и журналистите. И не само. Навсякъде по фирмите и учрежденията, където сега гордо се мъдрят компютри и лаптопи, навремето имаше пишещи машини. 
  Писателят, на който принадлежах, всъщност беше художник. Иначе пишеше от малък. И с времето писането постепенно измести рисуването. А беше станал художник, защото майка му навремето беше решила така. От малък, виждайки, че има някакво талантче беше решила да осъществи чрез него някакви свои несбъднати мечти. А и си беше създала прекалено романтична представа за творческите среди, подхранвана от албумите с репродукции и биографиите на художниците. Записа го на няколко кръжока по рисуване поетапно през годините. Вместо да го насочи към някакъв спорт, танци или нещо друго. За да може след време да си избере от всичко да се занимава с това, което най-много го влече. Оправданието й беше, че е болнав и изнежен. А той си беше едно напълно нормално, здраво дете. Но прекалените грижи на майката – орлица и предпазването от всичко в живота, го осакатяваха духовно.
   В една от гимназиите на града имаше разкрити художествени паралелки и влизането му там й стана цел № 1 в живота. А той имаше силна диплома от основното образование. Литературата и историята му бяха любими предмети. Математиката също му вървеше. Можеше да влезе в езикова гимназия, или в търговска. Да излезе с няколко добре научени езика от гимназията и със солидна подготовка, която да му отвори вратите към някоя перспективна специалност в престижен университет...А рисуването да си остане като едно приятно хоби за отмора. Но не би.
   Истината е, че с годините и той се беше увлякъл по рисуването и беше започнало да му харесва. Дори спечели и няколко награди от конкурси, в които беше участвал. Както се казва: "Количествените натрупвания доведоха до качествени изменения". Инерцията, която беше набрал през годините го изстреля на първо място в списъка с приетите. Голяма победа! Първата в живота му. Чувстваше се наистина много щастлив. Първата година в гимназията мина изключително добре. Изпъкна "като зехтина над водата". Защото не само, че беше отличен ученик, но беше и един от най-талантливите в класа. Това предизвика завистта на някои по-посредствени съученици. Започна да намира необичайни предмети по джобовете и в училищната си чанта. Тогава се чудеше как са попаднали там. Едва деситилетия по-късно си даде сметка, че това са били неща, с които се правят магии...Една съученичка дори по някакъв измислен повод веднъж му дойде на гости, явно с цел да подхвърли нещо и у дома му. Дали от тези неща или от тийнейджърската възраст, но някак си всичко тръгна надолу. Налегнаха го депресивни мисли, апатия, мързел. Не му се рисуваше както преди, не му се учеше, нищо не му беше интересно. Общият му успех се понижи. В рисуването нещата също зациклиха на едно ниво. А и класът му далеч не беше конкурентна среда, в която да се расте напред и нагоре...Не беше популярен, момичетата не му обръщаха внимание. Освен четенето на книги и срещите от време на време с приятели на кино, други развлечения като цяло нямаше. 
   Обратът настъпи, когато поработи едно лято, "видя откъде излиза хлябът", както се казва. А след това започна да се готви за влизане в университет. Отново с рисуване. Въпреки, че по това време вече доста се беше разколебал дали да продължава в тази посока. Вдъхновението отдавна беше излетяло от душата му – как да живее в кафез?!...Трепетът, с който сядаше преди да рисува отдавна го нямаше. Разбира се, майка му както винаги и този път имаше решаващ глас. А твърдото й намерение беше да го види дипломиран художник. И пак частни уроци, курсове. Приеха го, но годините му на следване определено не бяха такива, с които един човек може да се гордее...С високия успех от теоретичните дисциплини наваксваше ниския от практическите. Но иначе, дето се вика "видя свят и светът го видя". Понатрупа житейски опит. Попътува из страната. Поошлайфа се. Не само в чисто битовите неща, а и като цяло. Стана по-общителен, по остроумен и духовит. Започна да рисува и свободни неща, освен учебните. Даваше ги по галерии на консигнация. Беше много щастлив, когато започнаха да се продават. Майка му – също.