Лъчите на слънцето преминаваха през леко отворения прозорец на стаята ми. Нежно, като милувката на любим човек, галеха лицето ми. Отворих очи и се усмихнах. Вдишах дълбоко от аромата на красивата утрин, мислейки си, че този ден обещава да бъде изпълнен с прекрасни моменти.

Облякох си леки дрехи и излязох навън. Тръгнах към парка, където почти всяка сутрин ходех да тичам. Природата ме успокояваше. Въздействаше на тялото и душата ми по един невероятен начин, който исках да усещам по-често като част от ежедневието ми. Затичах се по алеята вдясно, както обикновено. Музиката преминаваше през слушалките на телефона ми, влизаше в ушите ми и достигаше бързо туптящото ми сърце. Ароматът на благоуханни цветя ме обгръщаше и изпълваше с любов. Тичах около 10 минути, след това забавих ход, изкачвайки се по един стръмен баир. Сърцето ми не понасяше голямо натоварване. Не исках да му създавам проблеми. То и без това си имаше достатъчно духовни.

Наслаждавах се на природата около мен. След малко започнах да вървя по равен път. Нещо от лявата ми страна изшумоля и привлече вниманието ми. Тогава го видях. Вървеше с бавна крачка към мен. Движеше краката си мъчително. Виждах слънцето, отразено в тъжните му очи, насочени към мен. Замръзнах на място. След толкова години отново се срещахме. След толкова години, изключително трудни може би и за двама ни. Отново го виждах пред мен… Той беше тук. С мен! Господи, колко ми липсваше! Исках да обвия тялото му с ръцете си, да го притисна до себе си отново. Както преди време. Но нещо ме спираше. Може би времето, което бе изминало от последната ни среща. От тогава се бяха случили толкова много неща…  Толкова ужасни, изпълнени с болка събития, които промениха целия ми живот. Може би затова се отдалечихме един от друг. Заради всичко, случващо се с нас поотделно. Това пречеше на отношенията помежду ни, знаех го. Аз все не намирах време да отида при него, да легнем в тревата, да му споделя всичките си тайни, да намеря утеха в мълчанието му, просто да бъда до него. А имах огромна нужда от това. Именно от това и от нищо друго, за да бъда щастлива. Погледнах отново бляскавите му кафяви очи. Приближаваха се до мен.

Може би си мислите, че това е момчето, което обичам. Вероятно смятате, че това е човекът, без който не мога да живея… който е причината за всички мои радости и тегоби. Но не е така. Това същество там е най-добрият ми приятел. Едно черно куче, в чиито очи открих толкова търсената топлина, отговорите на всички мои въпроси, разбирането, споделянето. Макар че то не можеше да говори на моя език, умееше да ми праща тайнствена сила, която ми помагаше да продължа напред. Да не спирам да се боря в живота със зъби и нокти.

Съществува нещо много по-силно от думите. Чувствата. Между нас усещах едно привличане. Душите ни се привличаха. Все пак и двамата бяхме живи същества, появили се на този свят. Тогава защо да не може да съществува връзка помежду ни? Вярно, не беше същата както между хора, но все пак я имаше. Не по-малко истинска и силна.

За няколко секунди почувствах цялата любов, която съм способна да изпитам. Почувствах я към това невинно същество, заело ценно място в живота ми. Усмихнах се на себе си. Усмихнах се на него. Усмихнах се на света и го притиснах силно до сърцето си.