Старшината
Произведение от няколко части към първа част
7.
Три години след онази прословута вечеря се осмелих да предложа на Мичона да се оженим. Бяхме на разходка край морето, малкия Крас тичаше напред, а аз изпотен от притеснение ѝ поднесох едно рапанче и с пресекнал глас казах:
– Искам да станеш моя жена, обичам те!
Тя ме погледна малко озадачено, после премести поглед към малкия и викна:
–Крас, не се отдалечавай, чуваш ли? Няма вече да те водя на морето!
Детето спря и се обърна към нас – толкова искаше да бяга подир свободата, която скоро беше открил, но искаше и майчицата си, такива противоречия избухнаха в четиригодишната му душичка, той не издържа и се разплака. Мичона го успокояваше и му редеше :”Ще бягаш, но ще се обръщаш да видиш къде съм, нали, недей да плачеш, татко ти беше граничар, а децата на граничарите не плачат, особено момченцата, разбра ли?” Изтръпнах. Добре, че никога не ме попита къде съм бил в казарма, исках да ѝ разкажа няколко пъти всичко, а все нещо се случваше и не успявах. Последният път беше когато се върна от работа и аз бях изпил една биричка за кураж, казвам ѝ :
– Мичонка, трябва да ти кажа нещо сериозно! – а тя ме прекъсна с някакъв много особен поглед и прошепна:
– Бременна съм …
Аз застинах. И всичко беше до там.
Реших, че никой няма нужда от тази истина в момента – нито Мичона, нито аз, нито бъдещето ни. Когато се роди Дорчето аз се движех като в някаква пелена от нереалност месеци наред, не можех да осъзная, че това съвършенство, което държа в ръцете си е мое дете, аз съм баща, наистина, не можех. Мичона беше толкова ведра и някак озарена, гледаше ме с една особена усмивка, излъчваше мир и упование – това беше усещането ми, какви истини да ѝ разкривам…
( следва продължение)
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Нина Стоянова Todos los derechos reservados
