7.
Три години след онази прословута вечеря се осмелих да предложа на Мичона да се оженим. Бяхме на разходка край морето, малкия Крас тичаше напред, а аз изпотен от притеснение ѝ поднесох едно рапанче и с пресекнал глас казах:
– Искам да станеш моя жена, обичам те!
Тя ме погледна малко озадачено, после премести поглед към малкия и викна:
–Крас, не се отдалечавай, чуваш ли? Няма вече да те водя на морето!
Детето спря и се обърна към нас – толкова искаше да бяга подир свободата, която скоро беше открил, но искаше и майчицата си, такива противоречия избухнаха в четиригодишната му душичка, той не издържа и се разплака. Мичона го успокояваше и му редеше :”Ще бягаш, но ще се обръщаш да видиш къде съм, нали, недей да плачеш, татко ти беше граничар, а децата на граничарите не плачат, особено момченцата, разбра ли?” Изтръпнах. Добре, че никога не ме попита къде съм бил в казарма, исках да ѝ разкажа няколко пъти всичко, а все нещо се случваше и не успявах. Последният път беше когато се върна от р ...