esenna (Нина Стоянова)
65 446
29 ago 2020, 16:27

 Старшината 1 

  Prosa » Otros
1508 1 6
Произведение от няколко части
5 мин за четене

 

                                                  Дай време на времето

                                                                           

                                                                         

                                                                1.

 

–  Симооо ! От кога не сме се виждали! Какво става с теб, бе човек, как сте с Мичоната, що сте, едно телефонче не връткаш, може ли такова нещо? – Цецо жестикулираше насред пазара, усмихваше се, потупваше ме по рамото и говореше все по-възбудено. Радвах му се, но аз съм прибран човек – така казваше Мичона – жена ми, не съм си показвал чувствата. Ами те не са за показ, нали така? Те са си  вътрешното на човека! Както говорехме, Цецо изведнъж възкликна:

– Ей, как щях да забравя, старшината умрял, разбра ли? Толкова се изумих, че изтървах торбичката с домати. Не можех нищо да кажа, исках да питам кое, как, но не успявах. Цецо говореше, говореше, не спираше, същият  си беше както едно време, а аз преглъщах на сухо и тъпчех на  място вдървен от тая новина.

Прибрах се в къщи, подадох разпацаканите домати на жена си и отидох в спалнята да си легна. Чувствах се като изкормен, някаква огромна дупка беше зейнала в мен.

Старшината! Как така ще умре? На има-няма 60 години? Красимир Йончев от Добруджа.

Крас – така му викахме. Крас, който ни мъмреше, наказваше, правеше ни жестока строева подготовка и когато чуеше зумера на кльона, тичаше като луд и крещеше:
– Ставайте, сополанковци, мамини синчета, ставайте, нарушители на границата, бързо към кльона, не чувате ли? –  тичаше и редеше :
– Oтваряйте си очите на четири, мамка му, гледайте, гледайте и слушайте,  и нали знаете, първото е „Стоой!”, първото, а не да стреляте, пък после да викате „Стой”!

 

Крас беше и много лош, и много добър. Когато е на кеф – душица човек, може и песен да ти изпее. Ако е лош – ставаше зъл и отмъстителен. Бяха го ядосали един ден, влезе в спалното и намери куфара на Велко, което си беше нарушение както и да го погледнеш, но чак пък толкова! Хвана  го и  направо в печката – всичко изгоря, всичките му снимки, писма, адреси. Велко го намрази и започна да се крие от него, а когато беше в строя все под вежди го гледаше. Крас сякаш не забелязваше нищо.

Аз наблюдавах три месеца почти безмълвен – трудно ми беше, от техникума ме хвърлиха за един ден в другия край на България – Елхово – строеви подготовки, автомати, униформи, изпъване на легла и всичко под строй – имах чувството, че ще умра. След обучението за граничари ни изпратиха по различни застави, аз заминах за село Сладун – не го бях и чувал.

 Една нощ – тревога! Излизаме на плаца, в бързината не си намерих чепиците – то с моя 46 номер само един може да ги е взел, излязох по чехли. Крас веднага ме забеляза, свъси вежди:

– Какво е това?

Смънках едва - едва :
– Няма ги чепиците ми, другарю старшина, бос ли да изляза – декември е все пак, сняг вали.

Той ме гледа, гледа, отмина и през гръб ми заповяда да се прибирам в спалното. На другата сутрин ме чакаха чисто нови чепици 46 номер – този мой голям крак ме тормозеше от самото начало, но ето, че Крас ме спаси веднъж завинаги.

Сега лежах в леглото и мислех, че това беше доброта, нито повече  нито по-малко – човешка доброта. След няколко месеца Крас започна  често да ме заговаря – кога иска огънче, кога цигара. Другите ми се присмиваха :
– И ти ли се докарваш на началството, а? Продаде се за едни чепици!

Не им обръщах внимание, да си говорят, да не би аз да съм тръгнал подир старшината.

Един неделен ден не ме пуснаха отпуска и давах наряд на портала, дойде момиче – русо, слабичко, с високи токчета и къса поличка.

– Ей, войниче, може ли да извикаш старшина Красимир Йончев? – усмихна ми се  сладко. Веднага се обадих в заставата да извикат Крас. Той дойде начумерен и ми даде знак с ръка да се дръпна настрани. Не покани момичето вътре. Пушех и не ги гледах, реех празен поглед към Одринско. Изведнъж чух момичето да  плаче на глас:

– Винаги си бил такъв, винаги, никога не си ме разбирал, накара ме да убия първото ни дете, никога няма да ти го простя, никога! Но сега няма да стане твоята! Стой си тук, аз си заминавам, и да знаеш – ще си родя бебето, много ти здраве!

Момичето се обърна и си тръгна. Крас тръшна вратата след нея и изкрещя:

– Прав ти път! Никога не си ме обичала, да не си посмяла да ми идваш пак тук , знаеш, че онова бебе не беше мое….

Тръгна нагоре ужасно сърдит. Гледах това момиче как си криви тънките крачета с токчета по черния път и хлипаше на глас. Идеше ми да изтичам и да я успокоя, но смея ли?

 

 

                                                                                                                       ( следва продължение)

» следваща част...

© Нина Стоянова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Интересно начало. Продължавам.
  • Напомни ми за разказите на баща ми за "славните" казармени времена... Отивам нататък.
  • Мила, Нина!
    Когато прочетох тази първа част се усетих част от нея!
    След девет месеца в медицинска школа в Русе, ме разпределиха...в Шести граничен отряд в Елхово!
    Да,има такава застава до с.Сладун,Хасковска област...
    Звучи познато, направо си е документалистика!
    Чета с интерес!
  • Много интригуващо начало. Радвам се, че те чета отново.
  • Ще следя и аз
Propuestas
: ??:??