- Спомни си ... за стената...между стрелките на пясъчния часовник...сспомни сссиии....сссс...шшш....
Тихият глас отдавна беше заглъхнал, но аз продължавах втренчено да се вслушвам в ехото...
- “Шшш..."
 Миналогодишните листа шушнеха под краката ми. Вървях по студения сив тротоар и се препъвах в мислите си. Сиво. Така на пътя ми изведнъж израсна оградата на една притихнала детска градина. Прескочих ръждясалата зелена решетка и се промъкнах сред есенната тишина на падналите някога листа. Качих се на една стара люлка и тя проскърца под тежестта на спомените си ... за малки дечица някога играли на нея...за смях и слънце... за лято... Загледах се в оголените дървета, които издаваха небето...едно олющено такова... с надвиснали шпионирайки облаци. Слънцето не се и опитваше да пробие сивата им, задушаващо–пухена завивка. Притворих очи и се вслушах в тишината. Нищо. Но когато пак ги отворих, нищото се беше променило. Сиво. Времето сякаш беше замръзнало, или по–скоро – разтеглено навсякъде. Беше изтъняло, почти прозрачно – като парченце масло, намазано върху прекалено голяма филия. Разтопеното пространство изтичаше през пръстите ми към тясната ключалка в сивата Стена, към цветовете. Заключено. Някъде зазвъняха стъклените камбанки на далечно море. Спомен за... за нещо, което не можех да си припомня. Изведнъж почувствах с цялото си същество – трябва да го стигна. Да избягам от стената. Спомни си... Беше останала само една пътека, по която можех да го направя. Сива. Скрита под опадали листа. Насочих посивелите си мисли натам и тръгнах по нея. Камбанките зазвъняха по–настоятелно, запяха само на мен, отваряйки път на всепоглъщащия и разяждащ копнеж, който грижливо омотаваше сърцето ми. Още малко, още няколко крачки... Спомни си, още съвсем малко... Но илюзията за земя, по която стъпвах, беше започнала да се топи. Ехото на стъпките ми се наслагваше в един безкраен акорд. ...Повей на вятър. Есенните листа, покриващи пътеката, а заедно с тях и звуците, се разлетяха... но под тях нямаше нищо. Сиво. Пропаднах в гъста сивота, и затворих очи от страх да не забравя... Но в главата ми се беше запечатал само неизбежният образ на Стената. Отворих пак очи, за да се защитя от студа, който ме облъхна – исках да погледна снежната виелица в очите, и да й изтъкна логическите си доводи, че тя е само хипноза, че не вярвам в нея, преди да ме затрупа... Но нямаше виелица. Нямаше и кристалче сняг. Дори звукът се стопи под погледа ми – остана само сивото. Някъде отстрани, късове време се сгромолясваха в тътнещо мълчание. Но тук и самото мълчание беше различно. То кънтеше оглушително, смазващо. Крещейки пронизително като ненастроена цигулка, то ослепяваше очите. Къде бях? Не знаех отговора на този въпрос. Но после дочух отново камбанките – по–близо от всякога, отново събуждайки измръзналия копнеж. Копнеж за ... “Спомни си...Ти си Отвъд Колелото. Между стрелките на пясъчния часовник” – пропяха те. “Успокой се... Наслади се на вечността...”. Звънът им като топла завивка покри мислите ми... задушаващо топла.”От тук няма връщане, не...” – затихвайки, камбанките сякаш се смееха... Смехът им като златна паяжина омотаваше мислите ми. Не, не искам... не искам... да оставам... не... Изведнъж се чу шум на тълпа, ехото му затрополя по невидими скали и се втурна към мен. Обърнах се – никой. Само плоска двуизмерна сивота. По целия хоризонт – същата сива стена. Празно поле... или може би просто пълно с невидими фигури. Усетих само как ме повлича неизмерима човешка маса, и си помислих – тя ме отдалечава от това, за което не можех да си спомня, но което копнеех да стигна. Не... не искам... краката ми вървяха в механично единство с цялата тълпа, сякаш тя беше една цялостна система... не... спри... НЕ! Разтърси ме внезапен удар Когато се опомних, стоях отстрани и гледах как тълпата ме изблъсква към стената, към тясна ключалка в нея... Все по–близо... още малко... Ключалката нямаше да издържи. Елементарни физически закони... После изгубих себе си. Всичко стана много бързо. Твърде бързо. Не можех да предотвратя удара... Сблъсък... всичко като на забавен кадър... Сблъсъкът между реалност и фантазия... или две реалности... или може би – две фантазии ...кой знае. Взрив от цветове, разрушени късове сива стена разкъсаха гъстото мълчание. Усетих как целия този сив свят започва да се разрушава без своя гръбнак – стената... подуха топъл солен бриз и отново дочух стъклените камбанки... Спомен за копнеж... Затворих очи, и пак ги отворих. Все още бях на люлката. Погледнах нагоре. Голите клони издаваха любопитното като на малко дете лице на небето. Но в наивното му шпиониране имаше нещо различно. То лъщеше като току–що боядисана синя боя. Слънцето беше изгряло. Прииска ми се да направя нещо детско, нещо глупаво. Да оцветя с акварелни боички дърветата в зелено, за да стане лято... Изтичах към най–близкото дърво... Нямаше нужда от бои! Дървото беше пуснало първия малък зелен лист... Спомних си аромата на цветовете. Истински. Сякаш някой беше свалил сивото палто от прозореца на съзнанието ми. Сънят избледняваше, претъркулваше се през ръба на спомените...заедно със сивото...или по–скоро – без него. То си беше тръгнало по–рано. Нали...? * * * Сссс...шшшш – шушнеше морето. Тишината беше заслепяващо мека. Секундите тиктакаха в пречупеното на спектри пространство, и отскачаха от изострените ми сетива. Ссссс...шшшшш.... Позната мелодия...