По паважа се стичат умопомрачен проклятия. Спи дъждът, а светлината безумно препуска в мъгла. Тревожни вопли вплитат отминаващите мигове и ги захвърлят в тиха безпросветност, за да запазят част от и без това изчезващата човешка духовност. Началото на едно падение, предначертано от собствените му слабости, от дългите години на неприемане на действителността. Когато погледнеш назад, трябва да спреш погледа си върху нещо... за да има с какво да те запомнят... 

         ***

„Винаги ли е толкова труно да напуснеш родината си?" - се питаше Мелтем, когато навлизаха в Истанбул. Още не можеше да преодолее празнината в сърцето си. Гледаше през прозореца широкия път, по който прелитаха западни коли и вместо да се впечатли от откриващата се красива гледка към морето, той още повече се затваряше в себе си.

Опита се да си представи малката къщичка на дядо си високо в планината. Обичаше да ходи на село и очакваше с нетъпение ваканциите. Сутрин Балканът смразяваше с ледения си дъх всяко дръвче или твар. Беше свикнл да става рано, помагаше да издоят млякото и да го изкарат на пътя, за да го предадат на бай Никола - млекаря, който всяка сутрин катереше с шарената си каручка каменния път и приканваше селяните да изкарат издоеното за мандрата. Носеше всекиму по нещо, я лекарства от аптеката, я писмо или вестник. Зимата беше още по - очакван, падаше толкова сняг, че хората от горната махала не можеха да стигнат до магазина и той докарваше с каручката хляба до някъде и чакаше да донесат млякото. Отблагодаряваха му се кой с каквото може, носеха му яйца, баница или баклава, тези, които нямаха пари, плащаха направо с мляко...

Тези дни бяха оставили най - трайна следа в съзнанието му. Усещането за съпричастност, стремежът към оцеляване, споделянето на трудностите на живота в планината. Чудно защо се опитваха да му натрапят всеобщото твърдение за неразбирателство между турци и българи, като цял живот виждаше тъкмо обратното...

Когато беше малък, заедно с децата от долната махала, коледуваше и сурвакаше, майка му боядисваше яйца, за да може да се „бори" с другарчетата си в училище. Когато дойдеха байрямите пак заедно събираха бонбони, а като заколеха курбана носеше месо на всички комшии... Бяха заедно и в делник и в празник. В селото съществуваше неписано правило гостенинът да говори на езика на домакина. Така, когато влезеше в нечия къща, показваше уважението си и всички българи говореха турски...

***

Когато семейството му натовари бгажа на камиона, дойдоха да ги изпратят цялото село. Беше му мъчно, че оставя спомените си, родината си, приятелите си. Дядо му също остана: „Къде да ходя на стари години? Аз съм си свикнал тука, тука искам да ме погребат, да има за какво да си идвате..." - нареждаше на изпроводяк. Майка му плачеше и целуваше ръцете му, а баща му излезе навън, за да не видят просълзените му очи и запали поредната си цигара. Приятелите му подариха лексикон - тогава беше актуална форма на размяна на мисли и идеи...

***

През целия път прехвърляше спомени и образи в съзнанието си, като в транс. Опитваше се да запомни всяка емоция, всеки камък от оградата, която заедно иззидаха с баща си, напъваше паметта си да изкопчи още и още от отминаващите сенки от миналото и да ги запази, дълбоко в размиващата се представа за достойно съществуване.

Сега осъзнаваше, че през цялото време е стискал лексикона. Погледна зачервените си длани и зарея поглед в безбрежната необозримост на морето...

***

 - Хей, булгар, седни при мен! - се провикна Фатих, един от тарторите в класа му. Вече една година учеха заедно и чак сега някой го канеше при себе си.

Мелтем не усети как се изтърколи годината. Времето му беше плътно запълнено. След училище работеше в чайната под блока, в който заживя семейството му. Плащаха му добре, а и по - бързо прихвана езика покрай клиентите. Беше се научил да се харесва на излъчващите достолепие кореняци в квартала. Да свежда смирено глава и да не ги гледа в очите, когато го поучават или порицават за нещо. Научи се да пресява бълващата национализъм и фундаментализъм местна медия, да отделя стойностната информация от подвластната на политически игри агонизираща турска демокрация. Не се задълбочаваше много в религиозните, нравоучителни теми, които неминуемо се прокрадваха във всеки разговор. Беше видял един многолик свят, в който мисленето и начинът на живот се моделираше от средата. В неговия квартал по - голямата част от населението беше подвластна на религията и традицията. Жените ходеха забрадени и не работеха. Мъжете се опитваха да поддържат някакъв среден стандарт с цената на много труд и лишения, затова и единствения начин да разпуснат беше чайната. Събираха се вечер там и обсъждаха политиката, спорта, играеха табла и карти. Мелтем мълчаливо сервираше и отсервираше питиетата, събираше съдби и образи, които претворяваше вечер в лексикона си. Това се беше превърнало в любимо и необходимо занимание, откакто разбра, че трябва да запазва впечатленията си за себе си...

• - Ти чуваш ли или чакаш втора покана? - Фатих отмести чантата си и покани с жест Мелтем да седне при него.
• - Извинявай, замислих се!
• - Стига си мислил, дай да видим как ще го напишем това контролно, че нашите ще ме изселят.

Написаха го, всъщност Фатих успя да препише. Никой не разбра измамата, а това беше добре, защото можеха да ги изключат от училище - законите за вътрешния ред бяха много строги. След часовете си тръгнаха заедно, минаха покрай група момичета и Фатих плесна едно по дупето. Мелтем се стъписа, знаеше какви са порядките тук и очакваше да се разпискат и да дотърчи веднага нечий брат, братовчед или още по - зле някоя учителка, но противно на очакванията му девойката смигна съзаклятнически и продължи превъзбудено разговора си с приятелките.

Мелтем за пореден път се уверяваше, че действителността не е такава, каквато я възприемаха изкуствено придобилите архаични реалии на сетивата му. Някак си естествено младите, като носители на въжделента информация за различното и забраненото изпреварваха времето , в което целенасочено бяха поставени да вегитират. Сега му се отдаваше възможнист да прогледне през очите на собствените си страхове, които беше акумулирал. Започна да се събира с младежи на своя възраст. Вече все по - рядко изпитваше нужда да вписва в лексикона мислите и впечатленията, които оставяше денят в съзнанието му. Започна да ги изрича на глас и срещна разбиране. Сякаш съдбата изпробваше допустимите граници на морала.

Той виждаше в своите връстници стремеж да счупят градените с години предразсъдъци, подхранвани в една или друга степен от обществото. Започна да забелязва как момичета преди да влязат в клас минават през тоалетните и слагат грим, придърпвайки униформата над коленете. Някак далечни му се струваха свободните взаимоотношения - недостижими, тук всичко беше изначално проектирано в рамки, но под иначе здравия строеж зееха пукнатини, които заплашваха да се срутят върху нищо не подозиращото поколение на прехода.

Светът на богатите беше различен, той не робуваше на правила, но не беше достижим за него. Така постепенно се включи в двойнствената игра, с която всички около него преодоляваха заблудите...

***

- Носиш ли ми нещо? - Фатих припряно потропваше от крак на крак и не смееше да погледне чернокожия дилър.

Бяха пропътували няколко километра за да стигнат до мястото на срещата и Мелтем дори не знаеше къде се намират. Вече съжаляваше, че се съгласи на идеята да го придружи. Трябваше да набавят „материал" за купона, който Фатих организираше по повод завършването. Щяха да се съберат на вилата им край морето и да купонясват със съучениците си или поне с тези, които щяха да дойдат.

Взеха стоката и потеглиха с маршрутката, смениха няколко транспорта докато се доберат до техния квартал.

Семейтвото не се различаваше особео от другите, само дето беше по - разкрепостено и причината се криеше в няколкото години, прекарани в Германия. Имаше много красива сестра. Мелтем я беше виждал само два пъти. Тя учеше в друго училище, а и Фатих никога не я вземаше със себе си. Пазеше я от обкръжението си, някак инстинктивно осъзнаваше, че животът, който води е в разрез с възпитанието, което семейството му се опитва да прокара сред децата си.

Разделиха се с уговорката на следващия ден да пазаруват за купона. Тревата остана в Мелтем.

***

Звънецът на последния час оповести края на училищните неволи. Всички се събраха в коридора и с песен напуснаха сградата. На двора се беше събрала тълпа от учащи  в по - долните класове, които ги приветстваха с весели закачки. Предстоеше подготовка за тестовете за кандидатсване. Оттук нататък всеки тръгваше по своя път. Някои щяха да станат студенти, други да влязат в армията, една част щяха да създадат семейства... Мелтем не знаеще как ще се развият нещата при него. Желанието му беше да пътува, да обиколи различни страни, а и мисълта за България не му даваше мира. Може би щеше да се завърне там, когато спечели малко пари и да започне живота си наново...

Сега обаче щяха да разпуснат. Бързо съставиха списък с нещата за купона, събраха пари и поеха към близкия маркет. Натовариха провизиите в колата на Фатих и потеглиха към вилата. На излизане от града ги спряха полицаи за рутинна проверка на документи и ги пуснаха. Само за миг притеснението нахлу в съзнанието на Мелтем - дрогата беше още в него. Размина им се. Той се успокои и се остави на блаженото усещане за свобода. Пред очите му се разкриваше прекрасна гледка, прекрасна беше и мисълта за предстоящите ден и половина в компанията на приятели, без родителски надзор...

***

Вилата беше изключително луксозна - с басейн, сауна, четири спални и огромен хол с трапезария. Още с влизането ги лъхна миризма на готвено. Йълдъз - сестрата на Фатих беше приготвила най - вкусната храна, която беше ял някога  или поне така му се стори тогава. Беше препасала престилка през тънката си талия и сновеше припявайки си из кухнята. Косата й беше вдигната на висока опашка и той с наслада вдишваше аромата й, когато минаваше покрай него. Не можеше да откъсне поглед от нея, Фатих като че ли забеляза това и сопнато го подкани да разтоварват багажа.

Нещо прободе сърцето му, като натрапчива, мимолетна мисъл, която много често прелита през съзнанията ни, но рядко носи информация за предстоящото. Дълги години след това щеше да се връща на това чувство и да търси отговори на въпроса: „ Защо не си тръгна?" ...

***

Купона набираше инерция. Дойдоха повече хора, отколкото очакваха. От стая в стая се носеха мезета, бутилки алкохол, ядки, чаши и чинии. Мелтем и Йълдъз не смогваха да отсервират празните чаши и остатъци от храна. Той с охота се включи в разтребването, не само, защото не искаше да прекалява, а и за да бъде по - близо до нея. Разминаваха се мълчешком в коридора или се шегуваха полугласно със състоянието на компанията. Мелтем слагаше празните чаши и чинии в миялната машина, а тя забърсваше остатъците от храна по тях.

- Хей, вие, двамата, да не ми скроите номер! - не бях забелязали кога Фатих беше застанал на вратата и ги наблюдаваше. Последвалото смущение не му се понрави, но някой го придърпа към спалнята и той ги остави на мира.

Погледнаха се. Светкавично осенилата ги мисъл да се махнат оттук наелектризира стаята. Излязоха навън и хванати за ръце се запътиха към плажа. Когато минаваха покрай оградата Йълдъз се притисна към него и го целуна по устните. Беше неочаквано, но толкова мило и искрено, че Мелтем не можеше да отлепи краката си от земята. В този момент беше готов на всичко за да бъде с нея, затова и не се замисли, когато тя му подаде ключовете от колата на брат си. Запали двигателя. Приятното мъркане на новото БМВ изпълни сетивата му и те потеглиха към съдбата си. Пустите улици провокираха замъглените му представи за време и той увеличаваше скоростта все повече и повече. Йълдъз смъкна гюрука и красивите й коси се спуснаха в надпревара с вятъра. Лятото започваше с шеметна скорост, вече предвкусваше сладката болка на любовта и мисълта за споделеното щастие го завърташе и издигаше в необятните простори на обсипаното със звезди небе.

***

Звук на клаксон прекъсна замечтания му порив. Погледна назад и разпозна колата на друг свой съученик. Караше Фатих, а до него се виждаха още няколко души. Мелтем понечи да спре, но Йълдъз го хвана за ръката:

• - Карай, ако не искаш брат ми да ни убие!
• - Какво толкова е станало, нали само се разходихме... - тя не му позволи да продължи, само стисна по - силно ръката му и зарови глава в дланите си.

Нямаше връщане назад. Мелтем натисна газта и остави зад гърба си Фатих и вече бившите си приятели.

***

Сънуваше все един и същи сън. Вози се в колата на най - добрия си приятел, заедно със сестра му. Вятърът разпилява дългите й коси. Щастието се разлива по цялото му тяло, в този момент не иска да се събужда. Следват завои и от нищото изскача камион. Безгрижният смях е секнат от въртене на гуми и мирис на обгоряла плът. Поглежда до себе си и вижда заспалата Йълдъз - красива, изящна и мъртвобледа, само мъничка струйка кръв е обагрила сочните й устни. Около него хвърчат части от горящо возило - не е неговото. Поглежда назад и вижда друга кола, обгърната в пламъци. Чува познат глас, който моли за помощ. Със сетни сили успява да излезе преглъщайки напиращата тежест в корема си и се втурва да спасява бедстващите пътници в другата кола. Съзнава кои са чак когато изкарва последното тяло. Колата избухва, хиляди светлинни точици обгръщат мозъка му. Мелтем припада, усмихвайки се на фойерверка, който незнайно защо в този момент препраща съзнанието му на площада. Чува музика - военен марш и последвалата заря го примамва да потъне в небитието...

Само утрото да не беше толкова пусто.

В ушите му отеква шепот: „Мръсник!" и той да пореден път се пита дали това е споменът за нещо случило се или развинтената му фантазия отново крои пъклени планове за миналото му...

24.02.08

Пловдив