По паважа се стичат умопомрачен проклятия. Спи дъждът, а светлината безумно препуска в мъгла. Тревожни вопли вплитат отминаващите мигове и ги захвърлят в тиха безпросветност, за да запазят част от и без това изчезващата човешка духовност. Началото на едно падение, предначертано от собствените му слабости, от дългите години на неприемане на действителността. Когато погледнеш назад, трябва да спреш погледа си върху нещо... за да има с какво да те запомнят...
***
„Винаги ли е толкова труно да напуснеш родината си?" - се питаше Мелтем, когато навлизаха в Истанбул. Още не можеше да преодолее празнината в сърцето си. Гледаше през прозореца широкия път, по който прелитаха западни коли и вместо да се впечатли от откриващата се красива гледка към морето, той още повече се затваряше в себе си.
Опита се да си представи малката къщичка на дядо си високо в планината. Обичаше да ходи на село и очакваше с нетъпение ваканциите. Сутрин Балканът смразяваше с ледения си дъх всяко дръвче или твар. Беше св ...