От четири стени съм обградена. Но ме е страх да погледна навън. Тук ми е някак познато, а какво зная за онова място?! Хората казват, че там е прекрасно, но аз не искам да разбера. Тук съм си свикнала.

Говорят, вън ухае на цветя и на живот. И какво от това?! В тази стая мирисът на самота се усеща и се чува тишина. Зад вратата, далече, „можеш да почувстваш как вятърът брули лицето ти и по въздуха се носи музиката на любовта.” И какво значение има? Навън, когато излязох, пак си бях сама. А тук мога да си представя как обгръща ме уют, тук ми е познато, а какво ме чака там, не зная...

И сякаш навсякъде, след мен, се носят сенките на тези четири стени. За да ме пазят, да се чувствам в безопасност. И дори да има хора, които ги е грижа, аз ги прогонвам със студените цветове на моята стая. Питат ме: „Как понасяш да седиш тук? Виж, слънцето те поздравява с усмивка”. Взирах се, но не го видях, вместо това - луната се бе появила. И не беше топло там, а някак мрачно. Не ми харесва този свят, лишен от светлина, не искам да изляза оттатък залостената врата.

Боли ме, когато зърна тъжни лица, а тук нищо не виждам, освен моя образ, изтерзан. По-лесно е само своята мъка да усещам. И когато в огледалото се вгледам, само моите очи да съзирам - тъмни, пълни с думи, неизказани. Колко пъти в тези очи се изгуби светът? Но сега са сякаш изсветлели, по-топли от преди. Да не би щастието, в ъгъла скрито, да са видели? Онова цветно петънце, открояващо се в сивотата? То ли ще ме отведе от тази стая?

И ето, тъкмо щастието да хвана за ръката, страхът, в сива боя, погълна цветните багри. А толкова близо беше светът, изпълнен със смях и радости... Когато всичко беше в светли тонове облято, тогава появи се тъмата. И аз я прегърнах, все пак ми беше позната.

И отново далеко съм, от всичко земно - понякога красиво, друг път жестоко, но някак тъй омайно, необятно. Да, вярно, има я и там нощта, която безмилостно черната си пелерина разстила. Ала след мрака идва изгревът с прекрасни цветове и на хоризонта показва се слънцето засмяно. Точно както го описваха хората. Хората, които бяха отворили сърцата и съзнанието си за обикновените чудеса.

Далече съм сега, изпуснах шанса да вляза в светлината... А щастието беше така непознато, но и някак толкова близко...