Глава 5
След известно време реших все пак да си говоря със Стефан и започнах да му разказвам за приятелките си, за образованието си на филолог, той слушаше внимателно, докато ядеше от храната си – не каза дали му харесва пък и аз не можех да разбера по изражението му – и ми задаваше по някой въпрос. В един момент даже му говорих за грижата за косата и кожата, която полагах, тъй като не ми се искаше да оставаме на тишина или пък да гледам в очите на мъжа срещу мен. Приключихме с храната и сервитьорката ни донесе сметката.
Стефан взе малката кутийка, където поставяха сметката и я отвори, а аз го наблюдавах мълчалива. Той извади черен портфейл от задния джоб на дънките си. Дали щеше да иска да плати сметката? Реших, че няма да му позволя.
-Колко е? – попитах аз.
Той ме погледна с вдигнати вежди.
-Аз ще платя – каза.
Нима изобщо ромите можеха да правят това? Зачудих се защо не ме беше помолил да платя цялата сметка, но той отвори портфейла си и остави тридесет лева.
-Мисля да си платя половината – посегнах аз към кутийката, но Стефан я взе, стана и влезе вътре да я даде. Гледах след него с широко отворени очи. Той се върна при мен с победоносно изражение и широка усмивка. Реших да изоставя битката.
-Е, ще тръгваме ли? – попитах и се изправих от мястото си. Застанах пред Стефан, той се оказа с почти една глава по-висок от мен сега, когато не бях на токчета. Стъписана се зачудих, при положение, че аз бях метър и седемдесет. Той си беше доста висок. Вдигнах очи към лицето му. Бях на по-малко от метър пред него и сърцето ми туптеше силно.
-Да, да вървим – каза ми, без да се отдръпва от мен. Гледахме се в очите за известно време, след което аз побързах да отместя поглед и да тръгна напред, а той ме последва навън от двора на заведението.
-Отново ли си с шофьора си? – попита ме той, когато излязохме на булеварда. Тръгнахме надолу.
-Аз винаги съм с шофьора си.
-Сигурна си, че не искаш аз да те закарам?
-Не, благодаря. – спрях се и го погледнах, но в този момент телефонът ми иззвъня, прекъсвайки нишката на мисъл, която се зараждаше в ума ми. Стефан погледна към чантата ми, а аз бързо извадих устройството. Беше Валентин.
-Кажи, бате?
-Трябва бързо да дойдеш – гласът на брат ми беше разтреперан и аз се вцепених от внезапна паника – в Пирогов сме. Красимира…
Настръхнах.
-К-какво е станало?!
-Някой я е нападнал! Искали са да я оберат!
-Посред бял ден?! – ахнах аз. Стефан ме наблюдаваше със загрижено изражение – веднага идвам, бате. Ще съм там съвсем бързо!
Затворих на брат ми и погледнах към Стефан.
-Всичко наред ли е? – попита ме той.
-Някой е пребил приятелката на брат ми. Тя е бременна.
Стефан се намръщи.
-Чакай, ще се обадя на шофьора ми – осъзнах, че ръцете ме трепереха, докато държах телефона си и се обадих на шофьора ми. Той вдигна мигновено.
-Госпожице, ще трябва да ме изчакате около тридесетина минути – каза ми той – в момента съм в сервиза, имаше проблем с електрониката.
Усетих как тялото ми изстива.
-Аз трябва спешно да отида до Пирогов, приятелката на брат ми е там! – почти извиках с ужас.
-Съжалявам, госпожице, дори да исках, няма как да взема в момента колата. Да ви извикам ли такси?
Затворих му гневно и срещнах черните очи на Стефан.
-Можеш ли да караш много бързо? – попитах го.
Той кимна.
-Къде си паркирал?
-Малко по-надолу – каза ми – на пет минути оттук.
-Да вървим, бързо!
Хукнах в посоката, показана от Стефан, и той ме последва. Не можех да мисля с целия си разум, не ме интересуваше, че ще се возя в колата на непознат човек. Стигнахме до мястото, където Стефан беше паркирал и се оказа, че колата му е много стар модел Ауди. Качих се вътре. Дали не беше по-добра идея да си бях извикала такси? Сърцето ми трещеше с тревога за Красимира, за брат ми и за собствената ми безопасност. Стефан запали двигателя и колата потегли.
Той караше доста бързо и рязко, но в момента дори не можех да обърна внимание. Не минаваше на червено и ми се виждаше, че спазва знаците на пътя. Надявах се да не катастрофираме, опитвайки се да стигнем до Пирогов. Не след дълго той паркира колата на паркинга на болницата.
Погледнах към Стефан, който ме гледаше тревожно.
-Благодаря ти! – казах и слязох от колата.
Той също слезе.
-Да дойда ли с теб? – предложи ми.
-Не, ще се оправя. Върви си.
Оставих го зад гърба си, тичайки към болницата. Влетях в сградата, като същевременно набирах отново номера на брат ми, защото нямах идея къде да го открия. Срещнахме се след малко във фоайето – той ме прегърна силно.
-Благодаря ти, толкова бързо дойде! – каза ми той. Виждах колко е разтревожен.
-Как е тя? – попитах настръхнала.
-Има счупена ръка – каза той, гняв премина през лицето му – но бебето е добре, слава богу. Но как се изплаших!
-Кой я е нападнал?
-Не знам, крадци – той заклати глава – ела, да я видим.
Красимира изглеждаше ужасно и имаше гипс на дясната ръка, но виждах как се опитваше да успокои брат ми и да го увери, че всичко е наред. Седнах на стола в стаята, където я бяха настанили, и закрих лицето си с ръце. Треперенето вече ми минаваше и благодарях на господ, че всичко е наред с бебето ѝ.
-Какво стана, Краси? – попитах я, след като успях да възстановя душевното си равновесие.
Тя присви кафявите си очи.
-Какво ли, загубих се… - тя въздъхна тежко – не знам как се оказах в някаква циганска махала.
Сърцето ми пропадна.
-Не, не ми казвай… - промълвих аз.
Брат ми подивя.
-Ще ги унищожа тия мръсни паразити! – изкрещя той.
-Вале, успокой се – опита се да каже Красимира, но той беснееше, неукротим. Очите му бяха широко отворени от ярост.
-Къде беше? Полицията вече взе ли ти показания? – попита той.
-Не, не са идвали да ме разпитват – каза Краси – сигурно скоро ще дойдат. Но така де, оказах се на това място и пред мен дойдоха едни хлапета да ми искат неща. Опитах се да си тръгна, но тогава имаше едни жени, които започнаха да ми гледат бижутата и да ми говорят на развален български. Една се опита да хване пръстена ми и аз… ами, блъснах я. Това ги ядоса другите.
Стиснах челюст. Защо точно това трябваше да се случи? Защо!? Тя продължи да разказва как я бяха нападнали, но аз не можех да слушам повече и излязох от стаята ѝ. Гневна хукнах по коридора – имах нужда да изляза на въздух и да се успокоя. Изскочих от болницата, задъхана и за мой ужас видях, че Аудито на Стефан е все още там. Защо не си беше тръгнал?!
Той стоеше до колата си и пушеше цигара. Веднага ме видя и тръгна към мен, но гняв пламна в сърцето ми.
-Ти! – хукнах към него, напълно неконтролируемо бясна – твоите хора са пребили Красимира! За един пръстен!!
Той спря и ме загледа стъписано.
-Какво? – попита ме, озадачен.
-Каквото чу, глупако! – изкрещях му, без да успея да се спра – вие сте долна напаст!
Той замръзна.
-Само крадете от нас и ни биете! – продължих да му крещя аз на средата на паркинга на болницата – писна ми! Махай ми се от очите, веднага!
Черните очи ме гледаха. Той си пое дълбоко въздух.
-Успокой се, всичко ще се оправи – тихо ми каза той. Защо все още не се беше махнал?! Този инцидент можеше да предизвика дори спонтанен аборт у Красимира. Това беше дяволски опасно, а ние им позволявахме да се разпореждат!
-Не, няма да се оправи! Кой си ти, да казваш такива неща?! – продължих да му викам – долна напаст! Махай се!
-Спри, недей да викаш – каза ми той. Имаше наглостта да хване ръката ми, нежно и внимателно, но все пак не трябваше да се опитва да ме докосне. Рязко дръпнах ръката си от хватката му и срещнах с ярост черните очи.
-Казах да се махаш, шибан мангал!
Той си пое рязко въздух. Никога подобни думи не бяха излизали от устата ми. Стъписана от себе си и от гнева си, запуших уста с ръка. Сърцето ми трещеше от емоции, които преливаха във вените ми и горяха в душата ми. Стефан отстъпи крачка назад от мен.
-Ще вървя – каза ми той – моля те, обади ми се.
-Няма да ти се обадя. Махай се. – прошепнах аз, изтощена.
-Добре. Извинявай. – той срещна отново очите ми – обади ми се да ми кажеш как е тя. Моля те.
-Какво те интересува?
-Лилия – той бавно произнесе името ми, от което сърцето ми трепна – моля те, обади ми се.
-Спри да ми се молиш! Изчезвай оттук!
Той ми обърна гръб и тръгна към колата си, без да се обърне да ме погледне. Дишах тежко, докато наблюдавах как запали автомобила и тръгна с мръсна газ. От очите ми потекоха сълзи и сърцето ме заболя.
Вечерта се бях прибрала вкъщи – брат ми щеше да остане в болницата с Краси, но слава богу докторите ни бяха уверили, че няма опасност за детето ѝ. Въпреки това, по наше настояване щеше да остане за наблюдение 24 часа в болницата. Седнах на леглото си, спомняйки си как се бях развикала на Стефан. Той не беше направил абсолютно нищо, а аз бях изкарала целия си стрес върху него. Бях невъобразимо груба с него.
Той ме беше помолил да му се обадя, затова с натежало сърце грабнах телефона и избрах номера му, чудейки се дали изобщо ще ми вдигне. Наближаваше единадесет часа вечерта. Той мигновено вдигна, изненадвайки ме.
-Ало? – гласът му ми прозвуча напрегнат.
-Аз съм, Лилия. Ъмм… Краси е добре. Няма опасност за бебето. Полицията я разпита. – казах аз.
-Благодаря ти, че ми се обади.
-Виж… за думите ми одеве… дължа ти извинение – казах с разтуптяно сърце – бях афектирана, но това не ме извинява. Исках просто… да ти се извиня. Бях груба. Не съм такава принципно.
Мълчание. Чувах някакъв шум около него, разговори, смях.
-Явно имаш много лошо мнение за мен.
-Не за теб. Не те познавам – въздъхнах тежко и легнах на леглото. Незнайно защо, очите ми се пълниха със сълзи – просто твоите… събратя… не ги харесвам. Както и да е, не трябваше да те наричам така, както те нарекох.
-Ммм, да, не беше особено мило.
-Сърдиш ли ми се?
-Малко…
-Извинявай – казах отново, притеснена. Той помълча няколко дълги секунди, които ми се сториха като часове.
-Приема се.
От очите ми отново потекоха сълзи, които се опитвах да потисна, но те не се подчиняваха. Подсмъркнах.
-Плачеш ли? – в гласа му пролича тревога. Отново подсмъркнах, направо ми се идеше да започна да рева.
-Аз… плаче ми се – признах.
-Искаш ли да дойда при теб? За малко дори?
Сърцето ми още повече започна да тупти. Какво толкова, нищо не пречеше да го видя за няколко минути пред къщи, все пак тук щях да бъда на сигурно място, баща ми вече си беше у дома. В следващия момент обаче се усетих, че така щях да кажа на Стефан адреса ми. Не знаех дали искам да го направя. Въздъхнах тежко.
-Ще се видим утре – казах му – но благодаря, че искаш да дойдеш да ме успокоиш.
-Ще се оправиш ли?
-Да, ще се справя. Просто сега ще си легна да спя – казах – утре… все още си важи предложението за пеенето, нали?
-Да, разбира се, че важи.
-В колко часа искаш да дойда?
-Аз съм там от осем сутринта. Когато ти е удобно.
-Добре, ще дойда към десет. Извинявай, още веднъж, Стеф.
Той се засмя тихичко, от което сърцето ми се стопли. Сълзите спряха да текат от очите ми.
-Лека нощ, Лилия.
-Лека.
Не след дълго бях се унесла в сън. В съня си гледах чифт черни очи и държах нечия топла ръка. Когато се събудих на другата сутрин, се чувствах адски самотна. Погледнах часовника – бе едва девет. Днес не се бях успала. Или всъщност, малко се бях, тъй като бях казала, че ще отида към десет на Сердика. Станах от леглото и отидох в банята, за да наглася грима и косата си. Облякох си бяла блуза с дантела и къси дънкови панталонки, прибрах част от косата си, оставяйки долните ѝ пластове да се стелят по гърба ми и излязох от вкъщи. Шофьорът ми ме закара и пристигнах в десет без десет на уреченото място. Чувах прекрасния глас на Стефан в подлеза и усмивка изгря на лицето ми. Приближих се до него и той ме видя, фокусирайки ме с тъмните си очи, и ми се усмихна широко, като продължи да свири и пее. Довърши песента, която не бях чувала, и спря.
-Здравей – поздрави ме той.
Седнах до него и го огледах – днес бе с бяла тениска, което ми изненада, и сини дънки. Белият цвят му отиваше. Изведнъж осъзнах, че дрехите ни си подхождаха.
-Много си красива – каза ми той.
Изчервих се.
-Хайде да пеем – изнервена казах. Не бях пяла така на улицата и някак силно ми се искаше да пробвам, въпреки че нямах идея какво бих могла да изпея. Стефан ми се усмихна.
-Ето, разгледай тези песни – той ми подаде една черна папка, пълна с текстове на песни и акорди за китара. Озадачена, ги разгледах – нима бяха толкова много песните, които той знаеше? Той принципно не гледаше от папката, докато свиреше. Докато разлиствах, попаднах на песента "Любовта е отрова" и замръзнах. Обожавах тази песен, навремето непрекъснато я слушах, пак и пак. Вдигнах очи към Стефан.
-Тази? – попитах го и той погледна към папката. Сетне се усмихна още по-широко.
-Съвсем да – отвърна ми – но нали знаеш, че тази песен е романтична?
-Красива песен е – казах само, въпреки че сърцето ми много добре знаеше каква беше песента. Черните очи ме наблюдаваха развеселено, отново сякаш знаеше някаква тайна, която не ми казваше.
Той започна да свири и сърцето ми още повече се разтуптя. Хората минаваха покрай нас, без да ни обръщат особено внимание и слизаха по стълбите. Той започна да пее частите на Слави. Топлият му и нежен тембър плъзна през душата ми и напълно ме завладя, пренасяйки ме на друго място. Осъзнах, че се взирам в лицето на Стефан, докато той пее. Черните му очи бяха толкова изразителни. Дойде моят ред, поех си дълбоко дъх и запях. Стефан ме гледаше с широко отворени очи, докато пеех, без да гледам в папката, помнейки текста наизуст. Хората започнаха да поспират край нас.
Стигнахме припева.
-Любовта е отрова! Но защо сме готови, да я пием отново, и отново, и отново! – пеехме заедно и гласовете ни се съчетаваха в интимна прегръдка. Сърцето ми още повече се разтуптя и космичките по ръцете ми настръхнаха. Стъписана и завладяна от песента, забравих да се притеснявам, че хората спират да ни гледат и вече не ни подминаваха.
На втория припев обърнах очи към Стефан, само за да видя, че и той ме гледа. Пеехме един на друг, напълно забравих всички около нас. Взирах се в черните очи и сърцето ми влезе в синхрон с песента, която пеехме.
На последния припев осъзнах, че очите ми се пълнят със сълзи и съм цялата потресена от начина, по който двата ни гласа се съчетаваха.
Любовта е отрова! Но защо сме готови… да я пием отново… и отново… и отново! Любовта е отрова! Но от устните твои… ще я пия отново… и отново… и отново…
Песента свърши. Гледах Стефан право в черните очи, които бяха някак лъскави, изненадващо. Той се взираше в мен, и аз в него, и тогава около нас избухнаха аплодисменти. Откъснах очи от него и видях, че около нас се беше събрала тълпа, която ни ръкопляска. За мой шок няколко хора дори бършеха сълзи от очите си. Бяха толкова много! Погледнах отново към Стефан, който ми се усмихваше широко.
-Ти си блестяща певица – каза ми тихо той – благодаря ти за честта.
Примигах.
-Не, аз не съм толкова добра…
-Съмняваш се в себе си, въпреки че си толкова надута? – изненада се той. Сърцето ми все още беше в синхрон с песента и не можеше да спре да я пее.
Засмях се на коментара му.
-Да пеем още – каза ми той и аз разлистих папката и си избрах друга песен. Продължихме, като гласовете ни си пасваха идеално, сякаш бяха създадени да пеят един с друг. Не можех да повярвам, че аз можех да звуча толкова хубаво! След като изпяхме няколко песни го помолих да спрем, защото имах нужда да пия вода и хората се разотидоха, но осъзнах, че бяхме спечелили доста пари в калъфа на Стефан. Явно хората също оценяваха уникалното съчетание на гласовете ни. Фактът, че той имаше в репертоара си много от моите най-любими песни дълбоко ме радваше. Никога не бях пяла с толкова чувство досега. Никога.
© Зи Петров Todos los derechos reservados