Страхил беше последен курс детска педагогика. Когато беше на девет години, родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Останал
съвсем сам, социалните го изпратиха в дома за сираци.
Един ден, към седем вечерта, реши да се поразходи. Наблизо имаше парк с храсти и дървета. Тръгна по пътеката. Някой изсвири с уста.
Из храстите изскочи рунтав пес. Момчето понечи да избяга, но песът
направи два подскока и се намери пред нозете му. Подгъна лапи и
ги допря до тях. Изневиделица изскочи хлапе на неговата възраст. Страхил погледна към него и в очите му се четеше любопитство. Хлапето спря и го заговори.
- Това куче е мое. Тръгнах да го разхождам, а то се откъсна от мен и
побягна.
- Много се изплаших като го видях, че тича срещу мен. Но като легна до краката ми, се поуспокоих. Знам, че никое куче не ляга пред непознат. Особено ако има стопанин - изрече Страхил.
- Тъй е. Как се казваш?
- Страхил.
- А аз Павел. За пръв път ми се случва моето куче да направи това.
- А пък аз така се уплаших, че сърцето ми щеше да изскочи.
- Ти къде живееш?
- В дома - отвърна Страхил.
Павел го изгледа с пронизващ поглед.
- Сирак съм. Майка ми и баща ми загинаха при автомобилна катастрофа. Сега си нямам никого.
- Вече ще си имаш. Искаш ли да станем приятели? Ще си играем заедно. Ще си споделяме. Пък и родителите ми няма да имат нищо против. Сигурно си добър, щом и кучето те позна?
- Съгласен. След училище, в същият час, на същото място. Става ли?
А кучето как се казва?
- Ричи.
- Ок. Води и Ричи!
На други ден двамата се срещнаха наново.
- Нашите искат да те видят - започна Павел.
- Срам ме е. Не ги познавам.
- Не се срамувай! Ще видиш колко са готини. Утре вечер ще дойдем с колата да те вземем. Ще се обадим и в дома.
- Добре тогава. До утре.
На другата вечер Павел дойде с майка си и баща си. Всичко стана, както бяха се уговорили. Тази нощ Страхил остана в тях. Сутринта отиде направо на училище. От този ден той стана постоянен член на тяхното семейство. Научи се да борави с компютъра. Играеше на разни игри. Слушаше музика заедно с Павел. Докато един ден Елица - майката на Павел, ги повика:
- Страхиле, може ли да те попитам нещо?
- Кажи, лельо Ели!
- Искаш ли да станеш наш син? Ще те осиновим и ще станете братчета с Павел.
- Може ли да не отговарям веднага? Ще си помисля и когато съм готов, ще ти кажа.
- Разбира се. И без това ние си нямаме друго дете, а имахме голямо желание. Но ей, на. Останахме само с едно. Затова ще се радваме, ако се съгласиш.
- Лельо Ели. Обещавам, че в най- скоро време ще ти кажа. А сега нека да си тръгна!
- Добре, Страхилчо. Ще те изпратя. Хайде, кажете си довиждане!
- Чао, Павле.
- Чао, Страши.
Елица и Страхил се качиха и потеглиха.
Изминаха дни, измина седмица. Дали някой можеше да замести неговите родители? Непрекъснато тази мисъл преследваше момчето и не му даваше мира. Докато един ден нещо проблесна в съзнанието му. Сякаш Деница - майка му, се яви от отвъдното и чу гласа ù: “Иди, сине! Елица е добра майка и ще се грижи за теб като свое дете.” Тези думи трябваше да чуе. “Да, ще ида при леля Ели.”
След училище той тръгна към тях. На вратата го посрещна Елица.
- Хайде! Влизай де!
Страхил се усмихна, приближи се до нея и се хвърли на врата ù. Наистина, той я обичаше като своя майка.
- Да. Вече си моята майка. Имам си и татко.
Документите по осиновяването бяха приготвени набързо. Съдът отреди Страхил да стане дете на Елица и Стоян. Ще носи и тяхната фамилия - Иванови. Още помнеше деня, в който взе документа в ръцете си, в който се казваше, че е тяхно дете. Бяха вече и братчета с Павел.
Той подскачаше от радост и не можеше да си намери място.
От този ден живееше в свят на братство, обич и любов. Така, докато стана студент. Завърши математическата гимназия с пълно отличие и реши, че ще запише детска педагогика. Това беше неговото призвание. Приеха го в университета. А Пламен записа психология.
Но един ден се случи нещо неочаквано. Една вечер Павел закъсня. Някой звънна по домашния телефон. Беше мъжки глас.
- Ало, семейство Иванови?
- Да. Страхил е на телефона. Кажете, моля!
- Елате в хирургиите! Павел е блъснат с кола.
- Ало, ало, сега тръгваме - и не усети как затвори.
- Кой се обади, сине?- чу се гласа на Елица.
Страхил стоеше неподвижно и не знаеше какво да каже. Не, трябваше да каже. И в този момент в съзнанието му се появи образът на майка му. Сякаш му заговори: ”Кажи, сине, на Елица! Намери сили в себе си!” Тези думи го стреснаха.
- Мамо, ела! Хайде да не губим време! Нещо е станало с Павел. Викат ни в хирургиите.
- Нещо лошо се е случило с моето момче. Хайде, сине, хайде да вървим! Нещо лошо се е случило.
Елица запали колата и тръгнаха. “Нещо лошо се е случило с моето момче“ - произнасяше гласно тя. В очите ù се спусна мъгла. Срещу тях се мярна кола и я заслепи с фаровете. Изведнъж тя удари спирачки.
Колата мина покрай тях. Като че ли някаква невидима сила беше помогнала да не се случи най-лошото. За миг пред Страхил с появи образа на майка му. И този път, тя наново им беше помогнала от отвъдното.
Не разбраха как стигнаха до хирургиите. В това време Павел беше на операционната маса. Имаше разкъсан голям кръвоносен съд и счупена дясна ръка. Лекарите се бореха цели пет часа за живота му.
Елица почука. Влезе в спешния кабинет и запита:
- Къде е настанен Павел Иванов, докторе? Какво му е?
- Коя сте вие, госпожо?
- Аз съм майка му. Кажете, моля ви?
- По-спокойно. В момента синът ви го оперират. Блъснала го е кола.
Наново пред очите ù се спусна мъгла. За миг залитна.
- Кажете, къде да го намеря? В кое отделение е? - намери сили в себе си тя.
- В хирургиите на единадесетия етаж.
- Хайде, сине, по-бързо!
- Докторе. Може ли да го видим?
- Засега не е разрешено. Само можете да получите информация за състоянието му.
- Хайде, Страхиле! Хайде, сине, да го намерим!
- Довиждане, докторе.
Двамата излязоха и се качиха на асансьора.
Бяха изнесли Павел и той се намираше в реанимация. Елица се промъкна тихичко по коридора. Вратата на стаята беше затворена. Леко я открехна и погледна. Павел лежеше неподвижно. Лявата му ръка беше със система, а дясната, цялата обинтована. “Милото ми дете - въздъхна тя. - Какво ти направиха, сине! Кой беше тоя?”
А виновникът изчезна, след като видя момъка проснат на земята. Около него бяха се насъбрали много хора. Един от тях грабна безжизненото тяло и го качи в колата си. Докара го в хирургиите и си тръгна. Беше взел данните за момчето от личната карта, която се намираше в джоба на якето му. След това отиде до полицията и полицаите се обадиха вкъщи.
Кой беше този мъж? Само един добър и достоен човек може да постъпи така. Той знаеше, че държи в ръцете си живота на един млад човек. Дори не каза и името си. А онзи - страхливецът, беше се уплашил и избягал.
Елица с безшумни стъпки прекоси коридора и излезе. Навън я чакаше Страхил.
- Хайде, Страхиле! Вярвам, че ще оживее и ще се върне при нас, щом е в ръцете на докторите, с Божията помощ.
23.05.2010г. неделя 17 ч.
© Мария Герасова Todos los derechos reservados