(Въз основа на действителен случай)

Не знам защо така – нооо!

… от невръстна възраст съм си една голяма странница. Какво ще рече това ли? Да речем, че има някой отчайващо сложни за разбиране според другите хора неща. За които видите ли обаче аз почти веднагически намирам много прости обяснения.

И обратно!

Има неща, които според всеки обикновен човек са безкрайно естествени и супер лесни за обяснение и правене. Е точно над тях аз обаче се мъча с години. И нито мога да ги проумея, нито ако са някакви конкретни действия свързани лично с мен мога да ги преодолея.

Ето!  

Едно от тези неща е, че не знам, как и защо съм такава каквато съм. И след като съм се родила на този свят, с какво мога да бъда полезна за себе си и за хората около мен. Както и още не мога да си отговоря на въпроса от кога и до кога все на мен ще се случват тези неразбираемости.   

Примерче!

Когато бях много малка нито разбирах малките деца, нито проумявах защо те плачат от това или пък се защо се смеят на онова. И ми беше много скучно с тях. Но в замяна идеално усещах и дори някак си предчувствах поведението на възрастните. И като реч, и като мислене, че и като действия. Може би за това ми бе много по-лесно и много по-интересно да си контактувам с тях.

Такааа…

Но влизам в пубертета. Вътре докато съм в тини торнадото – ясно. Бурите броженията и отклоненията от нормалното са си в реда на редиците. След като обаче излязох от него - не знам как, а още по-малко знам защо - но нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. В смисъл спрях да разбирам възрастните и започнах да усещам какво мислят, чувстват и искат малките деца. При това дори без да ми го казват с думички или жестове. Поглеждам за секунда детето в очите и хоп – готово.

И ето например за това никак си не откривам ама хептен никакво си обяснение!

А още и нямам дори идея, как и защо се случи тази размяна!

Може би и по тази причина дълги години си ходих ей така от никого не разбрана - дори и от самата себе си. За това и винаги съм си мечтала някой ден някой човек било то мой връстник, било то по-голям, пък било и невръстно дете, да се появи и да ми помогне в обясненията на тези ми мои самонеразбирания и другонеяснотии.

Вероятно и за това докато бях дете - в началния курс… Както и после като по-голяма - в гимназията, отделях прекалено много време за справяне с тази си главоблъсканица. Ама то  това занимание никак не е леко. Напротив. Даже е много уморително и безкрайно енергоразточително.

За това и в началото си мислех, че нямам избор.

Когато обаче завърших гимназиям, вече нали бях по-голяма и сякаш до някъде му хванах цаката. Записах се да уча две висши на веднъж – филология и икономика. А понеже едната материя няма нищо общо с другата се налагаше да чета яко. По този начин нямах време да се занимавам нито със себе си, нито пък с търсене на неоткриваемите въпроси на изнурителните мой вътрешни проблеми.

Такаааа….

Ама то нали всяко начало си има и край...

Чеее….

Къде месец след като завърших тези си висши и хоп - пак ми се появява онова пустото свободно време.  Нооо… Аз отново намерих изход. Хващах се да работя какво ли не. И то по възможно с колкото се може по-голяма натовареност. Но нали казах, как след пубертета трудно се разбирахме с зрелите като мен хорааа… Че може би по тази причинааа… Малко трудничко мелех служебното брашно -  както с колеги така и с началници. Съответнооо…. Много често ми се налагаше да си сменям работата.

Но и с това свикнах!

Та такаа…

Минава времеее…

Много от нещата не са точно както нам мен ми се иска да сааа…

Но от известно време започва някак си за това изобщо да не ми дремеее…   

Един ден една моя позната ми казва, как е попаднала на някакъв шемет, който правил прегледи на енергийната система на хората. При това безконтактно, още и от разстояние. Съответно три дружки се записваме при него. Човекът ни дава дати и час за прегледите. Малко преди това трите грации си правим конферентна връзка, отдавайки се на клюкарско одумване:

- Тоя май е по-луд от нас трите взети заедно – киска се Първата.

- Ми той ако е нормален няма как да се занимава с това. Щеше да е я шофьор, я градинар, я асансьорен техник – намесвам се аз.

- Е защо пък трябва да е точно общак или наивен техник. Защо да не е директор на зеленчукова борса? Член на надзорен съвет в банка, или пък някой компютърен магнат? – подхваща Втората.  

- Да бе да! Бнакер, магнат, директор. Дрън дрън! Май ти се щенка – а?! – отново се намесвам аз.

- Еее… Че какво пречи! Това са все хубави желания – обажда се отново Първата.

 - Ахаа… Защо пък да не е белия принц, казващ истини на хората и спасяващ ги от злините – а?! – подкача я Втората. 

- Истината е че не знаем какъв е! Какво може! Как го може! И дали изобщо го може! – отново се включвам аз.

- Така е! – съгласява се Първата.

- Значи след като го пробваме ще си говорим пак – вземам твърда позиция аз. 

- Съгласна! – отговаря Втората.

- И аз! – потвърждава Първата.

Подлагаме се на въпросният преглед от разстояние. Аз съм трета - последна по ред. При двете мои дружки обаче мненията доста се разминават. И уж пак си правим конференцийка, но от техните емоционалности така и нищо не ми става ясно. За това и пристъпвам със смесени чувства към леглото. Вярно в къщи ще съм си. На моето си легло. Никой няма да идва и да ме пипа, защото прегледа е от разстояние, но все таки ми е притеснено.

Идва уречения час.

Започва се.

Ма то аз като се замисля кога съм лежала ей така за самото му едно лежане. И от това ми нищоправене сякаш някъде из сивите ми гънки започват да се прокрадват някоя и друга от ония мои провокативни мисли. Опитвам се да ги гоня, но те са доста нахални. Точно се триумя дали да не му звънна на човека и да помоля да прекъснем мероприятието и тутакси усещам, как сякаш – аха , аха и започвам да се унасям. Викам си: „Няма да му се дам на Сънчо да ме отвлече! Каквото и да става с мен искам да го посрещна със широко отворени очи.”

И може би тук насред битката с наглото вероломство на нападащата ме дрямка някъде в мозъка ми изплува един ясен като реалност спомен.

В родния си град се бях хванала на две работи. В едната се вихрех като редактор на надомна работа, а другата се отдавах на усета си към децата, явявайки се  като детски аниматор. Фирмата към която работех бе създала нещо като почасов детски кът организиран в един МОЛ. Родителите съответно можеха да оставят децата си докато са заети с пазаруване, гледане на кино, или игра на някоя от хазартните зали. Но достъпът бе отворен. С други думи при нас идваха да оставят децата си „ на гардероб” и заети в нещо друго родители.

Такааа…

Един ден си бачкам…

Смяната ми по-принцип е до един през нощта. После поемаха хората, които се занимаваха с нощуващите. Къде към осемнадесет часа дядо някакъв си ми води един Михаил – на пет годинки. Показва ми документи и снимки, обяснявайки ми, как или майката, или бащата на детето щели да минат да си го вземат. В стаята за тази възрастова група в момента съм с още четири деца. Имаме много интересни игри и играчки. А още и голяма плазма на която нескончаемо пускаме интересни за тази възраст филмчета.

Три от децата си играят на нещо.

Четвъртото гледа филмче.

Новопристигналият Михаил подхожда към мен и със строг тон на голям началник ме пита, как се казвам. По принцип се представям още докато ми оставят децата. Но в онзи момент той видимо беше много зает с проучване на стаята и другите деца. Усмихвам му се и втори път и най-любезно си казвам името. А той със същия началнически тон заявява:

- Нона, първо трябва да ти кажа, че татко днес има рожден ден и мама ме помоли да му нарисувам нещо за подарък.

- Охо! Това наистина ще е много красив жест. Ето тук има боички. А там са листите. Избери си и рисувай. А ако с нещо не можеш да се справи ще помагам до колкото мога.

- Много благодаря Нона. Но искам да ти кажа още нещо.

- Слушам те сладур!

-  Тази вечер с теб ще трябва да обсъдим едни много, много важни неща.

-Охо! – правя се на сериозна аз, въпреки че от вътре ме напъва да прихна – Ама те са важни за мен или за теб?!

- Повечето са важни за теб!

- Ахаа… А кое от тях е важно и за теб?

- За мен Нона е много важно ти да си по-добре от преди!

-Ясно! А я ми кажи! Как реши, че преди съм била по-зле отколкото съм сега ? – не спирам да се правя на сериозна аз.

-Не съм решавал нищо! То е изписано на очите ти!

- Охо! Ти да не би да си специалист по ирисова диагностика?

- Не знам какво е това! Ще ми го кажеш ли?

- Хора, откриващи болести по ириса в очите!

- Аха! Ами не съм такъв! Аз не мога да гледам хората в очите, когато и те ме гледат в там.

- Виж ти! И защо!

- Ако знаех щях да ти отговоря.

- Ааа… Не, не! Мисля че много добре го знаеш. Просто не искаш да ми кажеш.

- Нона, хвана ме! – с равно безчувствен тон ми отговаря малчугана и вперва поглед през рамото ми някъде в далечината на стаята и след секунда мълчание, пак със същата равнотонност в изказа продължава - Нона това не съм го казвал на никого. Ако реша да го направя ти нали няма да ме издадеш, на мама или на някой от психодокторовците.

- Няма! – трепвам аз при мисълта, че толкова бързо съм намерила ключа към душата на този особняк и добавям - Нали самия ти намекна, че по нещо си приличаме?!

- Не помня да съм го кавал само много силно си го помислих. Но - да!. Така е! И все пак искам да съм спокоен за тайната си!

- Добре де! Ето! Както ти можеш да пазиш тайна за себе си така пък аз мога да пазя тайни за такива деца като теб. Ето! И тук си приличаме!  

- Хм! Виж ти! Кой те е учил да си толкова убедителна с децата?!

- Знам е ли чове! Може би пък и така убедителна да съм се родила!

- Хм! Това е много интересно! За пръв път срещам такава възпитателка.

- Ето – пред теб съм! Явно ме има на този свят!

 - Добре! Ще ти кажа. Когато някой ме гледа в очите и ако и аз го погледна в неговите не знам защо но някак си ми става страшно.

- Че от какво?

- Че този човек може да влезе в душата и в мислите ми. Както го направи ти преди малко. И за това или главата ми или очите ми сами  се обръщат на някъде встрани.

- А имаш ли чувството че погледа му те боцка някъде вътре в главата - а?!

- Пак си много убедителна! А ти от къде го знаеш това?!

- Как от къде?! – стряскам се от въпроса аз, защото си знам че отговора е някъде дълбоко в мен и започвам да шикалкавя - Нали тук работя с деца. И други са ми го казвали! Явно и те са били като теб!

- Еее! Значи те са големи смелчачковци. Аз до сега освен на теб не съм искал да го кажа на никого.

- Добре де! Да остави се настрани вътрешните страхове! Я кажи! След като пък ти е толкова трудно, когато те гледат в очите, ти как да речем виждаш какво има в моите?

- Еее… Това е просто. Надничам в тях, когато ти гледаш нещо си друго. Или пък на някъде си другаде.

- Ахаа… Шпионираш ме значи?

- Какво е да шпионираш някого?

- Тайно да го наблюдаваш някой какво прави. Та ти какво толкова видя там в моите очи?

 - Че имаш много, много важна задача на тук на Земята.

- Охо! Това е много интересно! И каква ми е тази много, много голяма важност?

 - Не знам! Няма ясна картинка на задачата. Но на една друга картинка се вижда, как хората много се чудят докато те гледат, какво и как правиш докато си сред тях. И никак не могат да го разберат това твоето - дето имаш задача. Ама пак там в очите ти е показано, че и ти трудно ги разбираш големите хора. За това всички си мислят, че ти не си много добре с онова дето управлява мислите ти.

- Психиката ми ли имаш предвид, че не ми е наред или разума?

- Не знам какво е това психиката – поглежда почти засрамено към земята моят нов познат и продължава с оправдателни нотки в гласа -  Ама то не аз! Другите хора - те – те не те разбират, как ти  управляваш мислите си.

- Ехаа! Ти май много знаеш за възрастта си!

- Така е! – отново със каменно лице и равен тон ми отговаря Михаил и поглеждайки в далечината през рамото ми добавя - Нона искам да ти кажа, че тези деца, които са тук много, много ще ни пречат – върти глава новодошлият юнак и ми сочи с очи към връстниците си - Значи за да можем да свършим нещо с теб трябва да се отървем от тях – свъсва вежди новопристигналия юнак, при което аз малко притеснена питам:

- Как така ще се отърваваме от тях? Какво имаш предвид?

- Сега ще ти покажа как стават тези работи! – застава мирно като войник той и започва с някакъв си особено плътен тон някъде в много ниските регистри да нарежда – Моля Висшите сили на Земята, Луната Млечния път и Вселената тук и сега да сторят така, че родителите на тези деца да дойдат и да си ги приберат.

И това го повторя може би четири или пет пъти, като всеки път заставаш с лице към някое от децата. И така както в началото се бях притеснила, че Михаил ще буйства и ще прояви агресия към другите деца сега отново ме напушва на смях.  Това с тези неговите целеустремени мантри продължи около пет минути. След което той отново поглежда през рамото ми някъде зад мен и казва:

- Готово!

-Аха! – отговарям аз и отново, затискайки усмивката си с ръка питам – Е сега като е готово, какво правим по нататък?!

-Чакаме! – отсича Михаил взема си едно столче, сяда на него и вперва поглед във вратата.

Използвам, че е неконтактен и отивам да обърна внимание на другите деца.

Има няма и десетина минути, когато на вратата усмихнати до уши се появяват родителите на едното от момиченцата. Били спечелили доста бра сума от Бингото. И нали явно знаят, как при нас има камери таткото дискретно ми бутата три банкноти от по петдесет лева в ръката. Взимат си детето и си тръгват.

Минават три четири минути, в които се опитвам да се окопитя от така връхлетелия ме от никъдето  възтлъст бакшиш и в стаята влитат родителите на другите две от деца. Личи си, че не са в настроение. Докато ги обличат ми става ясно, как едните нещо са се скарали за някакви покупки. А другите за някакви телефони разговори, които е водил мъжът.

Поглеждам към Михаил. Той не е мръднал от мястото си. Все така като някой малък Буда държи ръцете си на коленете и съзерцава вратата. Аз се почесвам тук таме и някъде из мозъка ми започват да се прокрадват едни такива особени мисли, с които отново влизам в една от моите си вътрешни борби. В смисъл дали да разглеждам всичкото това случващо се, като логична причинно - следствена закономерност на казаното от Михаил. Дали да го отдам на някаква си абсолютна случайност. Или пък инкогнито да го запиша в графата на не дотам рядко сполетяващи ме мистики.

И точно съм на върха на въпросното си триуменеее…

Когато на врата се появяват някакви млади хора – явно родители!

Дори нямам време да реша дали да се стъписвам или да се усмихвам!

Защото жената - предполагам майка - на някое от останалите две деца буквално се хвърля на врата ми и почти през сълзи ме залива с водопад от обяснение, как току що са се обадили, че сестра и е родила близначета. А те били живи и здрави въпреки, че имало съмнение, как единия плод не е много наред.

И понеже не познавам родителите на Михаил, а в суматохата не можах да огледам добре връхлетялата ме жена, някак си вътрешно захранвам надежда, как това са майката и таткото на малкия странник, изживяващ се в момента като буда-координатор на детски съдбини.

Уви!

Оказва се, че са родителите на другото дете.

Вземат го и си тръгват.  

А аз стъписана от всичко въртя глава.

Гледайки с недоумение ту към току що затворената врата, ту към Михаил.

И така е сме в някакво безвремие има няма пет секунди.

След което обаче усещам как бавно, но сигурно ме полазват онези мои стари притеснения относно  мистичността на някой от събитията, в които съм попадала. Махвам с ръка, за да ги отхвърля но тутакси се появяват едни съвсем реални други страхове… И те са в посоката на това, че осъзнавам, как в един момент в стаята сме останали сами с дете, държащо се като нещо средно между пророк и месия-магьосник управляващ битието на хората около себе си.

Поглеждам плахо към него.

Малкият сякаш прочита мислите ми.

Става от стола и тръгва право към мен.

Всичко в стомаха ми се обръща, но опитвайки се да запазя самообладание му се усмихвам и възможно най-дружелюбно питам:

-Добре! Постигнахме известна степен на камерност в стаята - и сега какво?

- Камерност какво е? – пита вяло той.

-Ограничен брой хора при някакво мероприятие.

- Аха! Да, да! Нона извинявай, че те лиших от дечицата, но така ми е по-лесно да управлявам нещата. Просто шумът от хора и деца ме разсейва.

- Ясно! И пак да попитам и сега какво ще правим? – опитвам се да бъда сериозна и спокойна аз, а той с леден поглед и хладнокръвие на снайперист игнорира въпроса ми и на свой ред пита:

-Нона ти знаеш ли, че енергията на моят съименник свети Архангел Михаил е синя?!

-Не! Това не го знам! Знам, че е бранител и защитник на човечеството. А още и че е предводител и пълководец на Армията на Светлината – откровенича притеснено аз и се опитвам да го върна към предната тема – Но пък цветът на енергията му какво общо има с нашите занимания тук!?

-Ооо… Има! И то още как! А Нона ти знаеш ли, че моят свят съименик, всъщност има два меча - а не един, както го показва по рисунките на църквите?

-Не! И това не го знам. Поне до колкото съм се заглеждала по иконите с неговия лик навсякъде е само с един меч. А ти знаеш ли изобщо кой е Архангел Михаил? И да речем какво е направил за хората - поне според това, което е написано в Библията?

- Да естествено. Нали нося неговото име. Той е божествения войн, който се е бори с тъмните сили и  сенките им. И ги е победил, принуждавайки ги да се скрият под земята. Той вдъхва смелост на хората и им показва правилната посока в живота.  

- Браво!

- Благодаря Нона! – кимва гордо малкият и продължава със същият авторитетен тон - А още ми е казано, че аз съвсем неслучайно съм кръстен на него. Точно за това и знам, как той има още един невидим за обикновените хора меч.

- А това последното от къде го знаеш?!

- Той ми го показа!

- Ама наистина ли лично той?!

- Да! Наистина! Тази година на седми срещу осми ноември  в нощта преди именния ми ден имаше пълнолуние. И той се появи в сенките на дървото дето е пред моя прозорец. И тогава ми го показа. Каза че това ми е подаръка за този мой имен ден!  

 - Добре! Така да е! А за какво му е този невидим меч?!

-С него той се бори със сенките на лошото.

- Ахаа… Ама то лошото има и сянка ли?

- Разбира се! Понякога видимото лошо, ако е само видимо то е изпитание или предупреждение. Но ако с лошото има и сянка това вече е още по-лошо. Но има случаи когато сенките на лошото се разхождат сами дори без видимото им лошо да е наоколо. И тогава вече е най-лошо.

- Най – лошо ли?!

- Да! Това вече не е изпитание, а чисто наказание за сторена голяма грешка от някого. Или  пък си е пряко нападение на Лошото над Доброто.

- Ахааа… Логично! А кой и кога ги вижда тези самостоятелни сенки? 

 - Свети Архангел Михаил. А още и такива като мен и теб.

- Охооо… И като мен ли? – почти стреснато питам аз дори се улавям, как несъзнателно се соча с пръст .

- Да, да! Нона ти нали и ти ги виждаш сенките на Лошото?!

- Хм – възкликвам аз и почти смутолевям - Може и така да е! А ти от къде го знаеш всичкото това за мен?

- Не знам от къде! Но още като влязох при теб в стаята разбрах, че знаеш за тях.

- Я бе! То да не би да ми е написано на челото?

- Не на челото! Нали вече веднъж ти го казах. В очите ти го пише. Помниш ли он’я от татковцитеее…

- Кой от четиримата? – прекъсвам го аз.

 – Онзи намусения. Дето и жена му се сърдеше, как той говорил с друга жена по телефона.

- Да! И какво за него?

- На гърба му имаше прикрепена такава сянка. Докато той обличаше детето ти я видя и започна да трепериш по много нечовешки начин. После и направи нещо с мислите си. Тя също те видя. Изплаши се от теб. Откъсна се от гърба на таткото и излетя през стената.

- Виж ти! Виж ти! Какво момче! Достоен племенник на свети Архангел Михаил.

- Такъв съм – да! – съвсем сериозно и без капка видима свян или грам скромност отговаря малкият Мишо, отново поглежда някъде зад мен и пита – Нона! А ако те помоля да ми покажеш оная хватка с мисъл, която приложи на сянката ще го направиш ли?

- Защо ти е?

-Защото нали и аз като теб виждам тези сенки – за това.

-И какво като ги виждаш? – чисто провокативно питам на свой ред.

-Ами те усещат погледа ми и идват срещу мен. Плашат ме. Правят ми ей така – разперва широко ръце над главата си моя млад събеседник, изплезва език и ми се белщи, миг по-късно обаче се връща в нормалното си състояние и продължава - Някой даже се преструват, че искат да ме глътнат. А после най-гадното е, че ми се присмиват. И не е честно! Те знаят, че аз още съм малък и не мога да им направя нищооо...

- Вярно, че не е честно така – опитвам се да му засвидетелствам съпричастност и добавям ала’неглиже – Ама пък голяма работа де. Едно плашене ще го изтърпиш докато пораснеш.

 - Не е така Нона! Трябва да ги спра. Искам да не ме плашат повече.

- Казваш не можеш да чакаш да пораснеш! Така ли!?

- Ми дааа – отговаря ми някак си сконфузено той и вместо да погледне през рамото ми свежда глава и очи по посока на краката си.

- Аааа… Защо, защо така!? – повдигам му брадичката аз и се усмихвам – Май пак нещо се опитваш да скриеш. Кажи си го спокойно! Аз обещавам да не ти се карам и да не ти се присмивам. Затаяваш ли нещчико – я си кажи?  

- Ми даа! И то също не е честно! Те знаят, че като се плаша от тях се напишквам в леглото. И те и за това ми се подиграват. А мама като видя за първи път мокрото много ми се скара. Аз се опитах да и кажа, че това ми е от сенките дето се скитат без видимото лошо, но тя всеки път ме хокаше, че си фантазирам, за да се оправдавам за изпусканиятааа...

- Еее това ли било…!? Ми то много деца се напишкват нощем… Остави сега срама на страна… И ми кажи после какво стана?

- После мама разбра, че карането няма да помогне. И ме поведе по разни лекари. Те само ме гледат и пипат тук и там. После ме карат да пия хапчета и да ходя при психодоктор. На един от психовците се опитах да му обясня защо се напишквам, но той каза на майка, че трябва да пия още повече хапчета.

-Много съжалявам, че не ти вярват – галя го приятелски по главата и му споделям - И аз като бях малка и на мен така не ми вярваха, как виждам разни сенчести същества… Ама пък каквото такова. Не можем да си избираме родителите и роднините – нали така?

-Знам Нона. Но знам  и че очите ти още е изрисувано, как като малка си виждала освен сенките на лошото и сенките на някой от умрелите. Знам че можеш да ги гониш сенките. За това и много те моля да ми помогнеш.

- Ахаа… - усмихвам му се закачливо аз – И защо ти е моята помощ. Не можеш ли да махнеш сенките същото така както направи онова дето родителите си прибраха децата?

- Нона, Нона! – мигом възвръща сериозността и стабилността си моя нов познайник -  По-лесно е да накараш хората да правят нещо от колкото да накараш сенките да не ти правят нищо. Ама да си знаеш, че ако се съгласиш да ми помогнеш, аз пък ще помоля чичо Архангел да не  забрави това твое добро.

- Охоо…! Казваш опитваш се да ме мотивираш с бонусче ли! Добре де! Ето сега като спомена светията и се сетих! А ти защо направо не помолиш чичо ти свети Михаил да ги разгони тези твои досадните сенки?

-  Опитах! Но той казва, как това дето те ме плашат е много малка беля от тяхна страна. И още казва, как ако искам да се бия с тях като порасна трябва още от сега да се науча да се справя сам. Или пък ако не мога точно сега съвсем сам да си намеря приятел съмишленик, който да ми помогне в това те да спрат да ми се подиграват.

- Добре. Щом пък има и наградааа… - разрошвам му косата, щипвам го за носа и казвам - Ще опитам. Но нали знаеш, че това не може току така да се подарява. Или трябва да си го заслужиш, или и ти трябва да ми дадеш нещо в замяна.

- Ех Нона, Нона! Страшна си да знаеш!

- Така ли? – не издържам и започвам да се смея на глас – И как го разбра това?

- Вече за трети път ми крадеш думичките от устата. Знам го това за вземането и даването. За това ако ми покажеш, как да се справям със сенките аз пък ще ти помогна да се срещнеш с един човек.

- С човек ли?

 - Да. Един човек, знаещ за теб нещо, което ти много от давана се опитваш да научиш.

- Ама има ли го изобщо по света този човек?

- Да! Има го! Но да ви срещнааа… Товаааа…. Е много трудна задача! Пък и дори да го направя той няма да дойде толкова скоро, колкото на теб ти се иска – клати глава моя събеседник и старателно си оправя косата.

- Ама накрая ще ми се яви – нали? – и имитирайки го пародийно в поправянето на косата се опитвам да разведрявам обстановката,

- Да! Да! – подсмихва се той виждайки моята арт интерпретация на неговия жест.

- Ама ти сега не се ли опитваш да хитруваш? – отново му разрошвам му косата аз.

- Защото да хитрувам? – учудено ме поглежда Михаил Младши и пак чисто рефлекторно си оправя косата. 

- Защото аз ще ти помогна с нещо, което още довечера, или най-късно утре ще можеш да си послужиш. А пък ти ми връщаш с жест, който ще ми се яви нам кога си. Ако изобщо се яви. 

- Добре Нона! – отсича Мишо, хваща ми ръката с която за сетен път съм посегнала към бретона му и добавя -  Понеже виждам, че много бързаш да ти отвърна с нещо мое, тогава ще ти кажа и другото…

- Казвай го! – кръстосвам театрално ръце аз и му се усмихвам предразполагащо.

- Ако сега се съгласиш да си разменим тези помощи… Тогавааа…. Като си отида у нас ще се опитам да направя така, че да ти се случат и още едни неща.

- Ехаа… Още едно бонусче значи И какви са тези неща?

 - Такива, които ще ти помогнат скоро, скоро да се чувстваш толкова добре, колкото аз от това, че ще мога да се справям със сенките. Амаа… – махва накрая с ръка моят нов познат. с което предотвратява поредния мой нов опит да го разроша, поглежда отново далеч встрани зад мен, добавяйки -  Добре деее…!      

- Ахаа… - прекъсвам го аз - Нещо ми се струва, че отново премълчаваш май – а?!

- Амии…

-  Спокойно! Нали самия ти каза, че и аз виждам това онова.

- Нона, а я ми кажи сега ти какво по-точно виждаш около мен?

 - Виждам как искаш да ми кажеш за себе си и едни други неща. Но все още не си сигурен дали да ми имаш доверие или не! Нали така?!

- Така е Нона! – отговаря ми той, свеждайки поглед и  усмихвайки ми се топло продължава  –  Ама ми се струва, че и ти искаш да ми разкажеш много работи за себе си.

Така може би час и половина си говорихме за много неща. За магистралите във Вселената. За това кой до къде из необятния безкрай е пътувал и какво е видял. За различните безтелесни същества, които е срещнал по пътя и в краткия си живот до тук. Ако съм честна не си бях представяла, как толкова малко на възраст момче може да има толкова много преживявания. А още и да съумява да ги представя по толкова мъдър и смислен начин.

В един момент си поглеждам часовника и стреснато казвам:

- Мишо…

- Нонааа…Моля тееее – почти прохленчва той.

- Какво има пак?! – усмихвам се аз и посягам към главата му.

 - Нона, престани да ми рошиш косата!

- И защо?!

- Когато е рошава ме боли главата.

- Извинявай Мишо не знаех

- И Нона моля те не ми викай Мишо!

-  А защо?

-  Така ми казва само майка ми и директорката на детската градина. Обръщай се към мен с името на чичо Архангел.

- Михаил ли?

- Да!

-Добре Михаил, ако искаш да ти предам опита си за борба със сенките трябва да помълчим малко. Така както ти мълча докато се моли родителите да вземат децата си. И тъй като хватката е в мисловна форма ще ти я предам по мисловен път - без да говорим. Нали знаеш че и така може?  

-Да Нона! Това за телепатията го знам. Но за хватка направена от мисъл срещу сянка на лошото за пръв път чувам. А може ли докато мълчим аз да си рисувам. Защото нали трябва да направя подарък на татко.

-Това може.

-Супер! – искрено се зарадва той.

- А дали знаеш ли какво би му допаднало да му нарисуваш!? Да помагам ли с идеи?!

- Мисля се досещам и сам, но помагай и ти!

- Той какво работи?

-Татко е полицай! Мама е адвокатка! Класика!

- Класика!? – повтарям аз и прихвам да се смея.

- Защо се смееш?!

- Защото говориш като голям човек, а не като дете. А щом е така мисля ще се справиш и сам!  

После му подавам листи и боички. Той започва да рисува аз се концентрирам над това да мога да му вдъхна сили, за да може да прогонва сенките. Така си стояхме в пълно мълчание почти час.  По някое време отивам при него и поглеждам рисунката. В левия горен ъгъл на листа - слънце. Под слънцето човек. В горния десен ъгъл - око. А под него меч. Моля го да ми обясни какво е нарисувал. И той започва:

- Слънцето е източника на доброто и на светлината. От долу е татко. Желателно е той да вярва в Източника. Но още не е повярвал.

- И защо? – питам предизвикателно аз.

- Защото още не е готов.

- Ах – да! Като в онази прословута реклама за Ореон.

- Не я знам нея!

- Добре, добре! А в дясно онова какво е?

- В дясно е окото. Това е третото око. За това е без вежди. Искам да помогна на татко да прогледне с неговото трето око. За да вижда лошото и лошите хора, помагащи на Мрака и на сенките му. Така татко пък ще помага на свети Архангел Михаил да гонят заедно лошото. Да раздава справедливост и да е винаги заедно със светлината – завършва излиятелното си обяснение моят чудат гостенин, поглежда ме за части от секундата право в очите, след което трепва и отклонявайки поглед си над рамото ми пита – Как мислиш Нона? На татко дали ще му хареса?

- Ако му обясниш всичко, което и както  ми го каза на мен - мисля - че много ще му хареса.

- Благодаря Нона! – подава ми ръка малчугана, а този момент в стаята влита жена, която в някаква си делова истерия без дори да се представи започва почти да крещи.

- Мише хайде да те приготвяме, че нали таткото ти има рожден ден. Каза ли на какичката, че трябва да му нарисуваш нещо.

-Да, да! Каза ми! – опитвам се да внеса успокоение в атмосферата и пояснявам - Вече от час само с това се занимаваме. А Вие коя сте?

-Аз съм му майка. Дядо му не Ви ли каза, че аз ще го вземам – слага длан на гърдите си  новодошлата и още преди да съм си отворила устата за отговор тя вдига началнически пръст и пита – А може ли да погледна какво сте измайсторили? Защото него май му липсва въображение и за това никак си го няма по рисуването…

- Ето! Заповядайте! - отговарям аз и подавам листа, жената го поема, поглежда го и тутакси възкликва:

-Боже! Какви са тези драсканици – поглежда към него и отново повишава тон – Нищо не мога да разбера! Мише, Мише, Мишленце! Не можа ли поне този път малко да се постараеш да нарисуваш нещо по-свястно. Или поне по-разбираемо да беше. Знам че можеш, но знам и че ми правиш на пук – после поглежда към мен и със същия истеричен тон продължава – Вие нали сте някаква там възпитателка ли учителка ли – не знам. Защо не му помогнахте да направи нещо по-така празнично. Или да му го бяхте нарисували! Вече няма да има време да рисува каквото и да е! И как сега ще подари такива надраскани небивалици на баща си?!

Имала съм и друг път такъв род препирни и обвинения. Но този път дори не успях да реагирам. Сякаш нещо ме скова на място. Само поглеждам към момчето. А то застанало в същата поза, както преди да започнат да идват родителите на децата, които самият той много държеше да отпрати. Гледа право в майка си и пак с онзи си равен и тежко спокоен тон казва:

-Мамо престани! Не сме си в къщи! Излагаш ме! – и завършвайки с възходящ императивен нюанс в тона си  малкият, поглежда остро към майка си, която застива като хипнотизирана и във високите пискливи октави почти прихленчва:

- Моля ти се Мише! Не прави пак така! – и в някакви насечено схванати гърчения като гасеница нападната от мравки прави опит да се погали по лицето – Ама моля те. Не ме стягай така. Пусни ме де! – простенва на няколко пъти жената, докато през лицето и преминават няколко грозни спазмастични гримаси, след секунда две всичко явно всичко се връща в русло и с доста по мек тон тя добавя – Ама нали знаеш, че не обичам да правиш това с мен.

-  Тогава се успокой - тръсва ръка Михаилчо и отново с императив в тона си допълва - Моля те отиди при татко и ме чакай там. Искам за една минутка да кажа още нещо на Нона. И после тя ще ме доведе при вас.

- Добре Мише ама направи повече така, че да мога да си ходя нормално, щото то срамота да се движа из мола като церебрално недъгава – простенва отново майката и леко провлачвайки крак безропотно се отправя към врата, в същото време малчугана се обръща към мен:

- Нона извинявай за олелията с майка ми! Но пък много ти благодаря за разговора. И особено за това, че ми помогна да се науча какво да правя със сенките – след което идва при мен и ми прошепва на ухо – То някак си няма смисъл да ти казвам нещо, което съм сигурен, че знаеш… Но все пак да ти напомня. Нали ти е известно, че някога ние с теб пак ще се срещнем.

-Да, да, да! – влизам му в тона аз дълбоко замислена над това, че в началото с основание съм се притеснила, как оставам на саме с това дете, но веднага избутвам тази си мисъл в страни и добавям – Истината е, че нито ти, нито аз знаем кога и при какви обстоятелства ще се случи въпросната среща. Нали така?!  

- Точно така. А още и дали ще е на живо или по най-неочакван за теб и за мен начин. Бъди здрава Нона! И Нона пази се от коварните сенки на Лошото.

- И ти Михаил!

- Еее… Благодарение на теб Нона вече знам как да го правя. И Нона обещавам ти, че ще им приложа твоята мисловна хватка и вече няма да се напишквам вечер, когато тъпите сенки се опитват да ме плашат.

- Много ще се радвам да е така.

- Така ще е! Бъди сигурна! – казва той и се отправя към вратата.

От както съм постъпила на тази работа за пръв път ми става мъчно, изпращайки дете, което е било толкова за кратно при мен. Миг след като Михаил затваря вратата, като мълния през главата ми минава нещо като просветление, чийто блясък ми припомня, как видите ли някъде из онези ден си мислех:

„ Хайде де! Толкова много дечор мина през ръцете ми! Няма ли най-сетен да се появи някое всевиждащо дете и било със знак, било с рисунък, слово или пък само с поведението си да ми покаже пътя за напредък в живота ми!?”

Сещайки се за това чак се разсмях на глас и много ясно помня как си казах:

„ Ето го на и всевиждащото дете! Добре! И като ми се появи Михаил какво сега - нищо?!”

И пак избухвам в смях!

Но когато на следващата сутрин ми се обадиха от Слънчев бряг, за да ми съобщят, че съм одобрена за работа с два пъти по-висока заплата и доста по-добри условия от тези ми в МОЛА, никак не ми беше до смях. По-скоро обратното. Първо настръхнах. После си поплаках от радост. И срам не срам, но честно да си призная отидох до църквата и запалих три от дебелите свещи под иконата на свети Архангел Михаил.

Та такива едни спомени почти като на живо ми се въртяха из главата, докато онзи човек уж ме преглежда. Не напразно натъртвам на това „уж”. Понеже една от грациите ми говори за потъвания и излитания по време на сеанса. Другата за мравучкане тук таме. Пък при мен нищо. Само спомен!   

Алармата на телефона ми звънва.

Което ще рече, че един час е изтекъл и трябва да се обадя на човека. Почесвам се не спирайки да се питам защо ли пък точно споменът за Михаил ми се появи, но установявам, как минутките се изнизват една по една и ми става ясно, как точно сега нямам време за дълбоки и обширни умувания.

Набирам номера и хилейки се за кураж питам:

- Как е!? Ще живея ли - или напротив?

-Ами от Вас си зависи! – отговаря ми със сух тон той.

-Това какво значи?

- Че имам добри, лоши, по-лоши и най-лоши новини. От къде да започна?

- От тези, които застрашават живот ми!

- Та така. Нали ми се оплакахте, че имате проблем със зрението и се каните да ходите на офталмолог.

- Точно така.

- Безпредметно ще е ходенето на очен лекар!

- И защо?

- Открих, че имате аденом на Хипофизата. От там е и смущението в зрението.

- Значи казвате, как това е най-опасното. И офталмолога няма да помогне

-  Категорично няма да ви помогне. 

- А от това аденомно чудо  умира ли се?

-   При всеки е различно. Но от нещата които открих, това е единственото, от което можете да се възнесете. По тази причина Ви го казвам първо. И най-чистосърдечно Ви съветвам незабавно да отидете на скенер, за да определят каква е големината на аденома. И да знаете, че ако е малък може да се лекува медикаментозно и без операция.

- Аха. Добре - за него разбрах! А другите лоши неща, от които няма да умирам - те какви са?

- Имате проблем с десния лоб на белия дроб. Но при такъв широк преглед не мога да се задълбоча. Това което виждам на първо четене е, че иде реч за механичен проблем. Нещо като трайна деформация.  

- Да, да! Възможно е! Тренирах бойни изкуства. Пропуснах един удар и ми пукнаха и счупиха няколко ребра. Но не съм предполагала, че чак дроба е засегнат.  

 - Обаче така се оказва. Травмата е  стара, но си я бива. По онова време дробът е бил много сериозно натъртен. Трябва да внимавате с него.

- Разбрано! Друго от което да не се умира има ли?   

- Да! И то за мен е най-интересното.

- Еха! Интересна болест казвате - а?!  

- Не е точно болест. Лекарите го водят състояние.

- Състояние ли? Какво е това състояние?

- Вие сте аутист. Което вече е интересното.

- Ха! Те ти сега на - ново двадесет - на колела. Ама това сигурно ли е?!

- Почти сигурно. Нали в предварителния разговор ми споделихте, как всички са ви имали за странница.

-Да така е. Но аз си мислех, че това е защото някак си съм по-различна.

- Ами именно. Точно от аутизма идва тази ви различност.

- А кое е това което е интересното?

-  Че сте жена аутист!

- Не разбирам! Интересното е че все пак съм жена, или че все пак съм аутист?

- Извинете! Може би аз не се изразих ясно. Жените аутисти са голяма рядкост. Те са четири пъти по-рядко от мъжете аутисти.

- Ахаа… С две думи съм рядка странница на квадрат?

- Именно. Математически погледнато може и така да прозвучи.

- И какво може да се направи за тази ми странност на квадрат?

- Нищо. Но е добре да си го знаете, за да не се притеснявате от странностите си.

- Друго има ли?

- Защо?! Това не Ви ли е достатъчно?

- Не, не, не! Даже ми е предостатъчно. А може ли да попитам нещо? Виждам имате разбиране към стрнностите в живота!

-Да разбира се - питайте! Стига да мога да Ви отговоря.

- Докато ми правехте прегледа най-неочаквано у мен изплува един спомен от една случка с едно момченце. Имате ли време да Ви я споделя?

- Имам четиридесет и пет минути до часа на следващия пациент. Достатъчни ли са?

- Разбира се – отговарям му аз, разказвам му мот а мот случката от спомена и питам – Как мислите дали това дете може да вижда подобен род сенки?

- Определено. Децата до седем годишната си възраст имат особено изострени осезания. И имат възможност да регистрират и дешифрират вълни от вълновия спектър далеч извън лимитите, който имаме ние възрастните. За това никак не рядко има деца, които виждат човешките аури – дори в цвят. Виждат още безтелесни същности. И дори духовете на починали хора и животни.   

- Благодаря ви за този отговор. Тук много ми помогнахте. А как мислите?! Михаил дали и той не е бил аутист?

- Защо ме питате за това?!

-Защото нали Ви казах че той непрестанно твърдеше че ние с него си приличаме!

-Много е възможно. Поне така както ми го описвате… Особено онази част от диалога ви касаещ невъзможността му да си задържа погледа при пряк контакт с погледа на насреща говорящият. Това с болката в главата при разрошване на косата също може да е някаква форма на симптом при тези състояния. Или с две думи много ми прилича или на Савант аутист, или на синдрома на Аспергер.

-    Това какво са?

-  Два от видове от изключително широкия аутстичен спектър. Савант идва от „знаещ” и този тип са нещо като енциклопедисти. А Аспергеровците са професори от малки, но в ограничен конкретен кръг познания. Така че не е изключено да е бил един от двата вида. Най-вероятно Ви е усетил, как сте си от една порода. И предполагам, че точно за това Ви се е доверил в толкова голяма степен.  

- Намеквате, че с въпросния Мишо сме в ситуацията на поговорката: „Краставите магарета през девет баира, че чак в десетия се надушват!”

- Фолклорно погледнато си е точно така.   

- Много Ви благодаря! Бъдете жив и здрав!

- Благодаря и аз, че ми се доверихте. И се пазете – отговаря ми той и връзката прекъсва.

Сега не знам дали е плод на внушение или реалност, но пак както тогава в мола  ме стрелва мълниеносна мисъл:

„ Хи, хи, хи! Тоз Михаил, тоз Михаил. Нали ми обеща пак да се срещнем. Пък аз съм се зачудила, как и защо така ненадейно ми изникна в спомените. Ей опасно дете! Как само ми се появи от изневиделицата – а?! Но пък ето че си удържа и на думата! Срещна ме с виждащ и достатъчно знаещ човек, който да ми даде поне бегло обяснение на всичките тези мои необясними от лекарите странности. Така де! Ама пък от друга страна работата е ясна! Пак ще се ходи до църквата. И пак ще паля от дебелите свещи под иконата на свети Архангел Михаил! Няма как! ”