Ейприл беше най - жизнерадостната душа в това селце. Първа и единствена изтичваше, когато слънчевите лъчи огряваха хижите. Тичаше с пълна сила към Изгрева и викаше: " Слънце, слънце! Обичам те!". С виковете си събуждаше всичките жители, които никак не бяха доволни от това. След това Ейприл се спускаше към речното поточе. Плискаше малкото си красиво личице с вода. Радваше се и отново с пълен глас викаше:"Обичам те вода! Обичам те вода!".
Ейприл имаше дълга, неподстригвана, откакто се беше родила, коса. Черна, къдрава и буйна,тя, като водопад стигаше чак до глезените ѝ. Очите и бяха големи и черни. Те светеха, като два въглена, които сякаш всеки момент щяха да се запалят пак. Тези очи търсеха, питаха и искаха да научат всичко за света.
Както казахме жителите на това прастаро селце не обичаха Ейприл. Всички до един бяха вечно намусени и недоволни. Вечно се оплакваха и рядко говореха помежду си. Усмихнатата Ейприл беше, като трън в студените им сърца.
Един ден двама мъже, съседи на момичен ...