Ейприл беше най - жизнерадостната душа в това селце. Първа и единствена изтичваше, когато слънчевите лъчи огряваха хижите. Тичаше с пълна сила към Изгрева и викаше: " Слънце, слънце! Обичам те!". С виковете си събуждаше всичките жители, които никак не бяха доволни от това. След това Ейприл се спускаше към речното поточе. Плискаше малкото си красиво личице с вода. Радваше се и отново с пълен глас викаше:"Обичам те вода! Обичам те вода!".
Ейприл имаше дълга, неподстригвана, откакто се беше родила, коса. Черна, къдрава и буйна,тя, като водопад стигаше чак до глезените ѝ. Очите и бяха големи и черни. Те светеха, като два въглена, които сякаш всеки момент щяха да се запалят пак. Тези очи търсеха, питаха и искаха да научат всичко за света.
Както казахме жителите на това прастаро селце не обичаха Ейприл. Всички до един бяха вечно намусени и недоволни. Вечно се оплакваха и рядко говореха помежду си. Усмихнатата Ейприл беше, като трън в студените им сърца.
Един ден двама мъже, съседи на момиченцето се наговориха да я отвлекат и оставят в началото на Страшният път. Така щяло да се сложи край на усмивките и радостните възгласи. Всички, щели да бъдат спокойни и намръщени.
Една вечер, когато нямаше луна и беше пълна тъмнина, тези двама брадати и страшни мъже се вмъкнаха тихомълком при спящата Ейприл. Омотаха бързо тялото ѝ с прясна овча кожа. Почти тичайки я занесоха в началото на Страшният път и уплашени до смърт от това място бързо избягаха...
По някое време сутринта Ейприл се разбуди. Опита се да се раздвижи, но не успя. Беше здраво завързана. Вместо да посрещне пак слънцето, тя видя над себе си огромните клони на едно дърво. Това не беше обикновено дърво. Цялото се мърдаше и движеше. Кората на стъблото му приличаше на кожа. Тя трептеше и се движеше. Сякаш пъшкаше и говореше това дърво. Ейприл за първи път се изплаши истински. Докато разбере, какво става, клоните на дървото бързо я освободиха от овчата кожа. След това я грабнаха и издигнаха толкова нависоко, че Ейприл си помисли, че това в краят ѝ.
Тогава дървото проговори:"Дете, дете! Слънце, слънце!". Ейприл усети как клоните бавно и сякаш с нежност я оставиха върху зелената трева на пътя. Странно, но тук не беше стъпвал никой. Не личаха стъпки нито на хора, нито на животни.
- Благодаря ти Дърво! - радостно извика Ейприл, като се опита да прегърне огромният ствол на дървото. - Благодаря!
Тогава всички клони на дървото със своите листа започнаха да галят Ейприл по дългата коса и раменете. Момиченцето разбра, че е само на някакъв непознат път. Нямаше ги нейните любими майка и татко. Приседна на тревата и заплака...
Тогава сякаш извикани от сълзите ѝ от земята изпълзяха грамадни кафяви червеи. Те бяха високи почти колкото Ейприл и тя не можеше да се пребори с тях. Стотиците червеи подхванаха детето и го повлякоха през огромни отвори в почвата. Това бяха някакви незнайни канали и тунели. Ейприл усещаше, че вече не и достига въздухът. Не можеше да диша. Започна да кашля и да се задъхва...
© Хари Спасов Все права защищены