Пета част
II
Мара

Мара докосна с пръсти лявото си ухо и се усмихна със затворени очи. Това, което я гъделичкаше, не беше калинка, а немирният кичур на Делян. Той винаги ги издебваше, докато спят и се мушкаше в нежната извивка на ушната мида като катеричката в дупката на бора пред техния блок. Пак беше сънувала...
Зави немирника зад ухото си и се размърда. Не искаше да буди мъжа, защото и тя се беше наместила удобно в прегръдките му, както кичура в ухото до преди малко. Трябваше обаче да измъкне изтръпналата си дясна ръка под тялото си и да освободи бебчо в коремчето от тежестта на крака на татко му.
Дълбокото, равномерно дишане на таткото в тила ѝ стана леко, почти безшумно. Усети целувките по косата си за „ добро утро“, помилва неговите в отговор и се намести така, че да улесни проникването. Бебчо също трябваше да получи сутрешния си поздрав. Откакто разбраха за бременността сексът между тях се беше превърнал в един странен танц между трима, в който и тримата вземаха активно участие, но като че ли малко се ревнуваха един от друг. Тя затвори отново очи и затанцува в ритъма под музиката на сърцето му, което пулсираше в гърба ѝ и на дишането му, което все повече се учестяваше...

***
– Не ти харесва?-запита Мара, като дъвчеше с непривична за нея охота–Аз мога цял ден днес да карам само на милинки и боза! Нищо, че бозата е от два дни, аз я обичам по-резлива.
Намести се по удобно на дивана и взе друго парче, от крайчето на тавата, с препечено сиренце в коричката. Делян избърса пръстите си с мократа кърпичка, опъна се на другия диван и мушна ръце под главата си .
–И аз, миличко.-усмихна се той с мазните си, сякаш нарисувани с молив устни. Както съм се натъпкал, мога да прескоча обяда в японския, който съм ти обещал. Ще ми липсват вкуснотиите на майка ти, след като си тръгне в неделя.
–Е, нали два дни след това идва твоята! Не вярвам тя да ни глези по-малко...
– Нали знаеш моята майка как готви? Веднъж за цялата седмица, ключовете на вратлетата на хлапетата и-готово, да може да тича по дежурства. От детството си ненавиждам вечните замразени манджи в пластмасови кутии, които трябваше да топля и да се храним сами със сестра ми. Бяхме типични деца на градски лекари...на лекарка.
Делян млъкна и затвори очи. Мара продължи да чопли милинката и да дъвче, но като че ли не ѝ беше толкова сладко. Темата за баща му беше табу за тях и дори намекът, че той някога е съществувал, отклоняваше поточето на разговора в друга посока.
–Е, аз пък, както знаеш, бях учителско дете-отби тя вадичката към своята градинка, където и двамата можеха да тичат на воля.-Само че в едно село, където някои къщи и врати нямаха, да не говорим за ключове. Затова пък манджите в казана на Мустафа още ги помня. Той е учил майка да готви и да...
–Обичаш ли ме?
Въпросът цопна като голям камък насред поточето и го спря. Мара, сепната, сдъвка думата по средата, остави залъка в чинията и впери поглед в затворените очи на дивана отсреща.
–Искаш ли да станеш и да ме погледнеш в очите-преглътна тя, сложила ръка на коремчето си.-И да ми обясниш какво става? Още щом се прибра, усетих, че има нещо, но те чаках да се наспиш и да те настъпя...Е, не само да се наспиш, де, събуждането също си струваше чакането.
Делян се надигна, седна срещу нея и я погледна упор. Мара се ококори срещу него. Чак сега си даде сметка колко са зачервени очите му и какви тъмносини кръгове има под тях.
–В Билбао видях баща си.-каза той.
Мара вдигна учудено вежди. Знаеше за този невиждан никога баща съвсем малко: талантлив хирург, напуснал жена си и двете си малки деца в най-тежката зима на прехода и избягал в Испания, примамен от изгоден договор а работа. Майката, също така способна, бе жертвала пост и кариера, за да могат да оцелеят и децата, и болният свекър. Милият дядо Делю, който тя не познаваше, но чиито снимки Делян пазеше повече и от дървените икони на Бай Димо. И, както често ставаше в сериалите, които нейната майка гледаше след обяд, порасналото дете беше избрало в знак на протест да замине за същата тази страна, отнела баща му, а с него и детството.. И тъй като светът е едно голямо село, се беше случило така, че способният хирург, направил успешна кариера, беше направил и животоспасяваща операция на бащата на Алваро, шефа на Делян. За разлика от мелодраматичните развръзки в сериалите обаче, тяхното положение беше съвсем прозаично: бащата и възмъжалият вече син нито се виждаха, нито се чуваха.
–Алваро ми беше споменал, че работи в Барселона-каза тя спокойно.-Или нещо греша?
–Не знам кой къде е сгрешил-продължи Делян, като я гледаше в очите.-Знам само, че се видяхме в Билбао.
–Къде?
–В болницата, чиито крило ще ремонтираме следващите няколко месеца. Оказа се, че тази неочаквана поръчка за ремонт в разгара на кризата не ни е паднала от небето, а идва от ръката на баща ми.
–Алваро защо не те предупреди? Не е в неговия стил да те поставя в конфузни ситуации.
–Не е, разбира се. Това е стилът на именития хирург Делев. Казал му, че заминава за Ню Йорк един ден преди да отидем, а се оказа, че заминава един ден след като отидем. Такава среща беше нашата, че режисьорите на мелодрамите, които гледа майка ти, биха ни завидели.
Делян отиде до кухнята и се върна с шишето домашна ракия, което Ивана беше донесла и което трети месец събираше прах на рафта.
–Имам нужда от нещо по-силно от твоята боза-каза той и си сипа щедро в чашата. -Ако искаш да чуеш продължението.
–Щом така те е разтърсило, сигурно си струва-измърмори Мара.-Макар, че бих предпочела да не беше ти се случило...колкото и егоистично да звучи. Знаеш колко ревнива съм към всичко, което застрашава нашето спокойствие.
Проследи със свити вежди как „хаби ракията“, както с усмивка казваше баща ѝ, мръщи се, гълта пак. След третия гълток се пресегна и взе чашата от ръката му.
–Прав беше баща ми, миличко-ти сякаш и през плет не си видял как се пие ракия! Хайде, използувай си езика, докато не си го изгорил съвсем от спирта. Кажи защо си толкова разстроен!
–Защото се уплаших. За първи път изпитвам такъв страх.
–От какво?
–За нашето бъдеще.
Мара сви вежди и залепи двете си ръце на корема, сякаш да го запази. След това се разсмя с глас на атавистичната си реакция и хапна нов залък от изстиналата, но все така вкусна милинка.
– Стига, миличко! Бащите ни, каквито и да са били те, са част от нашето минало. Бъдещето си е наше дело. Наистина не разбирам крайната ти реакция! Толкова години си живял без него и си се справял чудесно, сега изведнъж-страх!
–Справял се е баща ми. Аз съм пълен неудачник.
Гневът я удари като чук и залъкът спря на гърлото ѝ. Ушите ѝ запищяха, образът на Делян, който веднага скочи се разлюля пред нея и тя сграбчи с две ръце чашата с вода. Стисна очи, пи жадно няколко глътки и се отпусна в ръцете му. Усети как той тича с нея към спалнята и я слага на леглото и стисна рошавата му глава с цялата си сила.
–Ще ме удушиш-засмя се той в ухото ѝ.-А аз помислих, че ти прилоша.
–Причерня ми от яд-изръмжа тя.-И само да ми падне в ръчичките този твой баща, него бих удушила!
Делян се изтегна до нея и тя се сви на рамото му.
–Извинявайте-плъзна той ръка по корема ѝ.-И двечките извинявайте. Много съжалявам, че изригнах
–Хайде, доразкажи. Ще ти олекне. Срещнахте се и...
–Ами...срещнахме с и...всички замръзнаха. Само Олег, нали си е непукиз, се почеса зад врата и извади телефона и започна да снима.
–Сигурно е била интересна картинка, щом е искал да я увековечи.
–Определено! Представи си ме мен с работните дрехи, посипан с вар, и с рулетката в ръка, тъкмо мерим с Олег отвора, който сме изкъртили и през него влиза...
–...Влиза един, натежал и оплешивял шеф на клиника.
– Влизам аз! Такава прилика само на кино съм виждал! Мой двойник, само че в риза на Пиер Карден и в спортна форма, в каквато бях преди 10 години. Дори кичурът над челото ми е същият по форма, но с по-хубав цвят, моят се прошари. Широката усмивка разкрива два реда безупречни зъби, за каквито аз мога само да мечтая. Знаеш ли какво изпитах в оня момент?
– Същото, каквото и аз днес: бяс!
– Не-страх!
– Страх ли? Друг път! Че какво може да ти направи такъв като него?
– Да те отнеме!... Ти заслужаваш такъв: богат, красив, преуспял. Защо ти е неудачник като мен?
***
– Мамо, ти умора нямаш ли? Цял ден си била на крак, седни малко! Седни и виж тези снимки, които ни побъркаха и двамата с Делян !
–Два часа съм седяла с Медо-възрази ѝ мимоходом Ивана, докато зареждаше пералнята.-После още два часа в метрото и влака, стига ми. А снимките...какво има да им гледам? Баща и син са, нормално е да си приличат.
–А това, че бащата изглежда по-млад и от сина си, също ли е нормално?
–Изглежда той...докато не му се вгледаш. Вашият очи сега се лепват върху кожата...и там остават, отгоре. За повече нямате ни време, ни желание. Също както и с езиците ви...само говорят. За общуване нямат време.
–Изглежда, че днес само аз карам на боза-измърмори Мара и продължи да щрака с мишката.-Делян днес се прави на пияч, а и вие с Медо явно...
–Ние с Медо не се преструвахме, истински си пихме, мойто момиче. Както едно време, когато хората пиеха, обичаха, старееха и умираха достойно. Хубав свят беше...истински-с бръчките по лицето, космите по краката, калта под ноктите, миризмите в обора, ...Не сменям една тогавашна чаша ракия с приятел за хиляди сегашни виртуални кафета с твоите контакти...
Гласът на Ивана потъна в шума на водата, която пълнеше включената пералня. Мара скри снимките и влезе в сайта за бъдещите майки. Имаше доза истина в словесната тирада на майка ѝ. По лесно беше преди години да звъннеш на съседа или по телефона и да си излееш душата. Сега вместо в при баба Иванка от долния етаж влизаме в... Гугъл. По-бързо, по-лесно и съвсем безпроблемно. Няма пряк контакт с жив човек, няма опасност да възникне конфликтна ситуация...
–Обадих се, моето момиче.
Мара се откъсна с нежелание интересната статия за бебето-айнщайн и погледна с недоумение майка си, която се беше изправила пред нея, препасана с кухненската престилка и с бяло картонче в лявата ръка.
–Намерих визитката на свата в работния комбинезон на Делян, който пуснах да се пере.-продължи тихо Ивана,- Обадих се на човека, казах му коя съм, защо звъня. Знаеш ли какво ми отговори? Че цяла нощ не е спал.
–От радост, че е натрил носа на сина си ли?-скочи Мара- Сигурно е полудял от кеф, като го е видял мизерния бачкатор насреща си и му се е изтежкарил! Защо не намерих аз тази визитка, да видиш как щях да го...
–От мъка, дъще. Човекът се разхлипа като дете. Само успя да ми каже, че като е видял какъв истински мъж стои срещу него и какво е можел да бъде той, осъзнал, че бляскавият му живот в Испания не е злато, а плява...