Студена сутрин.

Избледняваща луна.

  Сутрин като всяка друга преди тази, е... с малката разлика, че пронизващата мелодия на будилника ми бе точна. Изстенах от недоволство и разтърках очи, протегнах ръка и впих пръсти в меката козина на мъркащото създание, добрало се до леглото ми току-що. „Скъпоценното ми камъче" - наричаше го мама, затова го кръстихме Опал, но това беше преди баща ми да я пребие до смърт след поредната си пиянска нощ. Още помня красивата усмивка, изписана на лицето ú от радостта, която изпитвах аз, когато ми подари тази котка, още помня хилядите сълзи, които изплаках за мама след като баща ми я преби, задето ме глезила с подаръци. Още се питам как полицията повярва на скалъпеното падане по стълбите, още помня нелепата смърт, която баща ми измисли.

  Силното тряскане на врата ме изкара от болезнените спомени.

  Станах от леглото си и с бавни крачки се запътих към банята, от която излизаше баща ми. Погледнах го с очи, пълни с омраза и гняв, а той ме поздрави с поредната си съскаща обида, но не му обърнах внимание, вече бях свикнала.

  Влязох в банята, заключвайки вратата след себе си. Нова вълна от спомени ме връхлетя... окървавените дрехи, локвите кръв, бейзболната бухалка... Затворих очи и разтърсих глава, опитвайки се отчаяно да премахна спомена. Наведох се над мивката, пуснах студената вода и наплисках лицето си. Погледнах се в огледалото, в главата си проби път нова мисъл: „Нов ден. Може би различен."

   След няколко минути се върнах в стаята си щастлива от факта, че изминах разстоянието от банята до нея без някой да ме влачи за косата и без някоя нова синина.

  Огледах стаята си за нещо, което бе различно от екип на мажоретка, костюм на стюардеса или нещо друго от извратените фантазии на така наречения ми баща.

Погледът ми спря върху чифт черни дънки в комбинация с черна тениска на Nightwish, без да се замисля, го облякох  за секунди. Докарах косата си до прилежен вид, обух кецовете си и мушнах в задния джоб на дънките сгъваемо ножче, бях готова да го използвам, ако се наложи. Грабнах чантата си и се запътих към училище. Вървейки към спирката, в главата ми все още се въртеше мисълта: „Нов ден. Може би различен."

   Зачаках зелената светлина за пешеходци да светне... 5... 4... 3... 2... 1, колите намалиха и спряха, зачаквайки новия си старт. Тръгнах да пресичам забързано и... последното, което чух, бе писък на жена, писък, разкъсващ мъглата, писък, звучащ безпомощно, а последното, което видях, бе ярка, примамлива светлина. Всичко стана за секунди, болката бе силна, но премина бързо, сякаш рязко махнах лепенка от заздравяла рана...

  „Нов ден. Може би различен!"

  Студена сутрин.

  Избледняваща луна, а после... блажена самота...