- Гореща си. Кожата ти направо пари, промълви сънено той.
- Ти излъчваш много топлина, затова съм гореща, прегърна го нежно тя през кръста.
Лежаха отпуснати един до друг. Беше време да стават, но и на двамата не им се ставаше. Утрото бавно се пробуждаше и един нетърпелив слънчев лъч се мъчеше да проникне през тежките завеси на спалнята.
За първи път й беше хубаво да лежи до него. За пръв път сякаш усещаше допира на топлата му и гладка кожа. Запознаха се през есента, той се влюби в нея през зимата, а тя започна да го усеща едва през пролетта. Имаше усещането, че топлият слънчев лъч и топлината на неговата кожа можеха да разтопят цяла една зима.
Нейната зима.
Беше задрямала, когато го чу за казва, че чаят е готов. И двамата обичаха чай. Силен и ароматен.
-Горещ е, внимавай, каза й той, а после я целуна лекичко по носа.
Беше сложил очилата си с големия диоптър. Дълго време криеше от нея, че носи лещи. Срамуваше се да носи пред нея очилата си. После веднъж й спомена, че като бил дете искал баща му да го обича и му принесъл в дар очите си.
10 диоптъра. Рамките бяха дебели. А чувството му за вина - голямо.
Погали го по бузата нежно. Устните му уловиха ръката й и я целунаха.
От време на време имаше усещането, че очилата му ги деляха един от друг.
Изрече тези думи и я прегърна.
А в нейния живот искаше всичко да се случва бързо, припряно, с много нерви и терзания. Чий бяха тези терзания? На майка й, на баба й, на прабаба й? Всичките все препускаха нанякъде. Искаше зимата, пролетта и лятото да се случат в едни миг и да съвпаднат. И само искаше, искаше... Непрекъснато се луташе и удряше в някакви нейно-чужди стени.
Какво дете беше в действителност. А иначе се чувстваше толкова пораснала. А от мъжете винаги искаше и очакваше твърде много. Искаше от тях да бъдат свръхчовеци, без грешки.
Както навремето майка й беше искала и очаквала.
Както навремето баба й беше очаквал от дядо й.
Както навремето прабаба й искаше от двамата си сина, след като беше овдовяла на 30.
Чудеше се дали изпитва истински чувства към него. Когато той я обичаше, тя трептеше от щастие. Но когато беше зает или изморен и умът му блуждаеше другаде, тя се страхуваше, че връзката им може би не беше истинска и че тя не го обича. Съмняваше се.
Беше ужасно притеснителна и несамоуверена. Сякаш носеше в себе си проклятието на целия им женски род. На унищожителния матриархат. На жената-майка, жената-кърмилница, но и жената-вещица.
Преди време тежестта на въпросите стана непоносима и реши да изчезне за няколко дни. Не искаше да чува никого, дори и него. Беше започнала да изпада в паника, че животът й се срива, че работи като програмиран от другиго робот и че не е собственик на себе си.
Минаха няколко дни. Паниката започна да изчезна. Спря да се страхува. Беше спокойна, но той сякаш не й липсваше. Преди да се разделят той беше студен и отнесен и тя го усети. Мислеше за едно свое пътуване. След няколко дни усети, че студенината в нея, не принадлежеше на нея, а беше негова. Сграбчи я и я захвърли настрани. И разцъфтя. На другия ден се събуди преливаща от нежност. Към него. Цялата трептеше, а не го беше чувала цели7 дни. Тя май го обичаше.
В голямата селска къща дърветата бяха започнали да се разлистват. Беше началото на април и пролетта идваше. След по-малко от 20 дни имаше рожден ден. Искаше й се да се е променила за тази една година. Ето пак, все искаше... Човек пораства ли някога наистина, въпросите пъплеха по кожата й като гъсеници. Косата й беше побеляла на места, а още искаше невъзможни неща.
Всъщност се беше променила. Обичаше някого. Може би връзката не беше много силна. Може би трябваше да мине много време. Но нейните чувства бяха там. В едно малко вързопче в сърцето й. Една малка априлска пролет.
Върна се в София, но не се видяха веднага. Той беше несигурен, търсейки себе, тя още повече, борейки се с проклятието на жените в рода й. Той я разбра. Тя не му се разсърди.
Заболя я. Бездънно я заболя. Все едно никога нищо не беше боляло така. Все едно никога досега не беше знаела, че може да има такава болка. После го прочете в едни негов дневник. И я заболя още по-дълбоко. Не че не знаеше за другата, знаеше. Та нали сам й беше казал. И въпреки това, когато го видя написано от ръката му...
"Още се чувствам свързан с другата, макар да са минали повече от две години..."
Разказът му спираше до тук. За нея не се споменаваше нито ред. Сякаш изобщо не съществуваше в живота му.
А тя беше разбрала, че го обича. Дразнеше я понякога с глупавите си гримаси, със склонността си да изпада в зависимости. Но го и обичаше. Обичаше го, когато е отнесен. Обичаше го, когато беше изморен, когато пристъпите на сенна хрема бяха толкова тежки, че гърдите му свиреха нощем. Обичаше го почти сляп, когато се присягаше пипнешком в тъмното, търсейки отражението на изгубеното си преди години "аз" в дебелите рамки на очилата.
Тогава тя го молеше да си притиска в нея. Слагаше ръката си върху гърдите му, върху очите му и любовта й лекуваше болката му.
Може би все пак беше пораснала.
Не му каза, че беше чела дневника му. Не му каза, че я боли до мозъка на костите й. Знаеше само, че го обича. Уверено и без капка съмнение.
Обичаше да я нарича така. Обичаше и да докосва челото й преди да заспят. Отдавна не го беше правил.
Притисна я до себе си и опря затоплената си от чая ръка до челото й.
Трябваше да мине време за тях. Тя трябваше да строши оковите на матриархата и да ги запрати далеч в миналото. Жените в нейния род трябваше най-накрая да бъдат щастливи. Той трябваше да си върне зрението и да забрави другата. И двамата трябваше да спрат да се чувстват виновни за неуспешни и отминали животи преди тях.
Не харесваше горски плодове, но сега й се усладиха. Бавно отпи от чая си.
Имаше нужда само да го обича.
Един нетърпелив слънчев лъч се промъкна през завесите ги обля в светлината си.
Новият ден настъпваше с пълна сила.
© Владислава Todos los derechos reservados