Свещено да бъде името ти!

Г.Ф. Стоилов (gfstoilov) и Донко Найденов (donkooooo)

1.

1599г.

Тристан се беше облегнал на решетката и гледаше към залеза. Килията му се намираше на върха на кулата и от нея се виждаше цялата долина. Нощта се спускаше меко и долу вече палеха факлите, а стражите се сменяха безмълвно, поглеждайки бегло нагоре.

Пред обкованата врата на килията се спряха тежки стъпки. Няколко удара на сърцето и резето изтрака.

- Тристан - дълбокият глас на стражника достигна до слуха на наслаждаващия се на последния си залез затворник.

- Небето се беше разделило, Тибор - прошепна замечтано той.

- Видях го... - каза стражникът и се подпря на обкованата с желязо врата, беше търпелив и не искаше да пречи на обречения да се наслади на последната си гледка.

Един млад войник не разбра правилно намерението му и понечи да влезе с набора вериги и да окове затворника. Тибор го изрита ниско в кривите крака и му изсъска ядосано да се върне в коридора. Войниците побързаха да отстъпят назад. Старшият им беше с глава и половина над тях, огромен и силен като мечка мъж, който всяваше страх из цялата околия. Те така и не разбраха за какво намериха да си говорят по цели нощи с този клетник, който вече беше прекрачил прага на края на своя живот.

- Целият град го видя, Тистан - добави Тибор, след като осигури спокойствието на осъдения. - Вярвам, че е знак.

- Всеки миг е белязан - отвърна се от прозорчето облеченият с чиста вълнена роба затворник. Старшият на стражниците се бе грижил добре за него, за дрехите, за храната, за нощите. В замяна получи онова докосване, което сега изпълваше мислите му.

Тристан го погледна, очите му бяха меки и тъмни като нощта, която се разстилаше вече навън. Разбра, че няма какво повече да си кажат. Краят на пътят му е дошъл. Мислите му бяха смирени, душата чиста, но сърцето кърваво туптеше в последните си мигове.

Неговите дни завършват, но какво са те пред върволицата от такива във времето, във вечността, в нейната последователност, която човек може само за кратко да проследи и след това изчезва. Той не тъжеше, че си отива, а беше доволен, че е оставил нещо на някой и думите му ще бъдат предадени.

- Време е - смирено напомни Тибор и въздъхна тежко.

- Време е - съгласи се и Тристан.

Той коленичи и промълви последната си молитва:

- Време мое, съдържащо и небесата, благодаря ти за дните, дадени ми на този свят. За това, че бях зрънце от твоята пустиня и прах от твоята безкрайност. Приеми ме, Време, в своите обятия и Свещено да бъде името ти!

Той се изправи бързо и пристъпи към свелия смирено глава Тибор.

- Готов съм да стана част от него, приятелю - рече и подаде ръцете си.

Старшия изръмжа команда и през вратата се промуши същия войник, когото срита преди малко, и побърза да окове с тежките вериги осъденият на смърт. После всички напуснаха килията. Дрънченето на веригите беше единствения шум докато се спускаха по витите стълби на кулата. Тристан беше спокоен, Тибор трепереше от гневна безпомощност.

Малката площадка бе издигната във вътрешния двор и наоколо се въртяха две дузини любопитни кръвожадници, очакващи екзекуцията на еретика. Факлите играеха със сенките си върху хищните им лица, надушили смъртта, която щяха да посрещнат. Когато се появи групата всички млъкнаха и се скупчиха край бесилката в очакване.

Стражите помогнаха на Тристан да се качи и след това застанаха до площадката, следвайки заповедите на старшият си. Тибор искаше сам да свърши всичко останало, Тристан го бе помолил за това. Той внимателно свали веригата, която се свлече като дрипа с противен звън и сложи приготвения клуп на врата на осъдения. След това му помогна да се качи на столчето. Двамата се вгледаха за един безкраен миг очи в очи.

- Готов съм - кимна му с ледено спокойствие Тристан.

Тибор даде знак на очакващия съдия, който бавно прочете присъдата над клетника. След като съдията нави жълтеникавия лист, стражникът взе края на въжето, което бе завързано за стола.

- Времето да е с теб! - каза осъденият и сам се отблъсна.

Тялото му увисна без дори да трепне, лишавайки лешоядите наоколо от мига на наслада от смъртта на обречения. И сякаш за миг плътта се разтвори във въздуха и душата му литна свободна.

Той стисна зъби, нещо забушува в сърцето му, когато съдията се изплю и изпсува грачещо обесения. Тибор потърси дръжката на късия си меч, но така му се искаше да не е само за да отсече пламъка на най-близката факла.

2.

1635г.

Старецът се разхождаше унило сред тъмните, влажни и мръсни каменни стени на малката килия. Молеше се колкото се може по-бързо да свърши всичко това. Пазачът трябваше досега да е дошъл, за да го отведе до гилотината. След малко се чуха стъпки, пазачът идваше. Затворникът пое дълбоко въздух и зачака.
- Тибор! Време е! - сред тишината закънтя силният и дрезгав глас на надзирателя.
- Готов съм, Ларцис, можете да ме отведете.

Пазачът извика двама стражи и те поеха осъдения. Той покорно тръгна напред.
- Спомням си преди тридесет и шест години, когато аз трябваше да изпълня една смъртна присъда. Тогава се случи нещо невероятно, на което не обърнах особено внимание, случи се нещо нереално - започна да разказва Тибор на двамата стражари и надзирателя и въпреки глуповатия поглед, който те му хвърлиха той продължи: - Небето се беше разтворило. Това беше знак, който тогава не можах да разбера.
- И? - без особен интерес попита Ларцис, воден от някакво чувство за толерантност към осъдения на смърт.

- Последните думи, които ми каза осъденият, бяха "Времето да е с теб". Оттогава не мога да спра да мисля за това!
- Сигурно е било някакъв пристъп. Всеки осъден на смърт полудява и се побърква преди изпълнението на присъдата.
- Зная! Но в онзи случай тези думи не бяха плод на умопомрачение. Не бяха!
- А на какво бяха плод?
- На осмисляне! На равносметка! На осъзнаване! Той се молеше на времето с думите: "Свещено да бъде името ти"! Явно бе осъзнал, че всички ние се ръководим от времето, то е Бог, то е целия свят! ТО Е СВЕЩЕНО!
Ларцис спря за миг и помисли. След него спряха и стражите, които водеха Тибор.
- Времето е ценно, то е необходимост за хората, но не е всичко! Бог е горе на небето, а светът е това, което ни заобикаля. Те не са времето!
- Не си прав, но ще го осъзнаеш след време. ВСИЧКИ ЩЕ ГО ОСЪЗНАЕТЕ СЛЕД ВРЕМЕ!!

Групата тръгна към гилотината, водена от Ларцис. Тибор без да оказва съпротивление легна и остави да бъде вързан за металната платформа. Ларцис застана до въжето и го хвана. Тибор извика:
- Свещено да бъде име... - и това бяха последните му думи, преди огромното метално сечиво да отреже главата му.

В този миг нещо "прободе" съзнанието на Ларцис. Тези последни думи от недовършеното изречение на смъртника звучаха много по-ярко и въздействащо! Той се обърна към стражите и им махна да тръгват. Когато се отдалечаваха Ларцис на няколко пъти се обръщаше и поглеждаше към черната, осеяна със смърт гилотина.

3.

1650г.

Ларцис докосна петната по острието. Дали в тях се е запазила кръвта на Тибор? Колко глави бяха отсечени и все още не можеха да заличат спомена от думите, които бе разбрал толкова късно.

За Времето, за това, че то е всичко, което хората познават под името живот. Че няма нищо друго на небето, тази мисъл заклеймена като ерес, защото дори и небето е прашинка от Времето.

Ларцис пътува дълго, след като остави старата си служба тук. Отиде надалече, към изгрева на слънцето и натрупа мъдрост, която криеше в себе си до скоро. Сега вече нямаше значение, истината трябваше да бъде казана и семето да бъде хвърлено. Той знаеше, че неговата смърт ще бъде началото на живот за други.

Животът - миг от безбрежността на океана, събрал в себе си минало, настояще и бъдеще. И хората бяха като лодки лутащи се из вълните без да знаят къде и какво са. Че всяко течение ги носи неизменно към сърцето на единното начало, което просто се предава отново и отново, колкото и пъти да се раждаш, колкото и пъти да умираш.

- Ларцис - откъсна мислите му тежък глас, - достатъчно, трябва да вървим.

Войникът го гледаше внимателно и чакаше, но знаеше, че няма смисъл да отлага повече неизбежното.

Ларцис закуца към него, кракът му отново изтръпна, но той не обърна внимание на болката.

- Нека бъде каквото е предречено - съгласи се с командирът на крепостта.

Помнеше го от миналото си, беше току-що постъпил в този затвор момък, едва ли имаше и седемнайсет тогава, зелен, уплашен от толкова много смърт наоколо, а сега, днес, някогашното хлапе бе станало безчувствен къс скала в личното си бъдеще. Но бе запазил шепа благодарност към онзи, който го прие тогава и му спести не една екзекуция. А трябваше да извърши неговата.

- Каза ли на момчетата да се целят добре? Не искам да умирам два пъти - пошегува се стареца.

- Казах им... Извинявай, но аз няма да мога да стрелям в теб. Постът ми помага да го откажа и...

- Грешиш - прекъсна го Ларцис. - Ти мислиш, че аз страдам от смъртта си, но запомни, че ние сме частици от Времето, не от божествеността, затова умирайки, аз ще се преродя отново, било сега, било утре.

- Дали ще има винаги утре за душите ни, старче - войникът го погледна за миг.

- Винаги, докато има и Време за нас. Хайде, нека приключваме.

Стрелците бяха готови, пушките чакаха в ръцете им. Старшият им отведе до стената осъдения и бръкна за черната превръзка за очите.

- Недей, не е нужна - отказа Ларцис. - Искам да виждам небето.

Войникът кимна и се отдалечи. Даде знак на подчинените си и те насочиха дулата - пет тунела, водещи към безкрайността.

- Помни, аз не умирам, а преминавам напред във Времето! - рече Ларцис и се усмихна на най-невидимото за всички.

Ръката махна и петте изстрела се сляха в един така, както душата на разстреляния се сля с тези на милионите съществуващи във всички нива на времето.

Войникът даде заповед всички да се прибират и остана сам с празното вече тяло. Кръвта му бе се плиснала по стената във формата на един добре познат му знак.

Беше октавия - знакът на безкрайността.

4.

1929г.

Котън беше затворник номер 87 в килията за смъртници номер 12. Знаеше, че последните часове от живота му изтичат. Въпреки това, което бе направил, той не се чувстваше виновен, той не чувстваше грях. Вярваше във Времето, това бе най-съвършенната сила за него, но нямаше никаква вина, че всички останали приемаха тази вяра по друг начин.

- Хайде, Котън! - измънка надзирателят с изпълнен със съжаление и състрадание глас. В такъв момент дори и най-грубите същества на тази планета могат да проявят и малко човещина. Но той го разбираше, защото само допреди някое време и той беше като него.

Котън пое дъх, стана и се остави да бъде поведен, избягвайки по този начин използването на груба сила и болезненото стягане с белезниците.

Но когато доближиха стълбището и внезапно се откри гледката към изпълнената с хора стая с електрически стол, осъденият рязко се отдръпна и се хвана с едната ръка за парапета. Надзирателят изчака няколко секунди с надеждата внезапното умопомрачение на обречения да премине, но когато това не стана, сръчка грубо Котън:

- Хайде!

- Не! - извика затворникът, след което изскубна и другата ръка от клещите на пазача и се хвана за парапета:

- Тръгвай, нещастнико, само проблеми ми създаваш. Писна ми от такива като теб, само ме излагате пред другите! - Надзирателят хвана Котън за кръста и го задърпа яростно. Котън мълчеше, но беше впил ръцете си толкова здраво в парапета, че кокалчетата му бяха побелели.

Грубият надзирател кимна с глава към двама униформени, които дойдоха към тях. Клетникът добре знаеше какво ще последва, защото и той бе правил същите операции. Пазачът и един от униформените хванаха Котън за двете ръце, а другия взе бухалка, за да го удари по пръстите:

- Нее! - отчаяно извика Котън при първия удар, но не намали силата на захвата. Униформеният го удари още няколко пъти, след което Котън зави от болка и се пусна. След това тримата поведоха осъдения към "стаята на смъртта".

Там ги чакаха двама лекари, един свещеник и трима униформени. Изправиха Котън пред тях, който вече не оказваше такова съпротивление както преди малко. Свещеникът извади една книга и зачете молитвеното слово:

- Свещено да бъде името ти, раб Божий, Мир и Покой за душата ти! Отче наш, прости на грешните и страдащите...

- Стигаааа! - извика Котън, прекъсвайки свещеното слово на божия човек - Стига с тези глупости! На мен не ми трябват молитви, не ми трябва вашата вяра! Аз си имам моя и я нося в сърцето си!

Всички спряха за миг, гледайки с почуда и изненада обзетия от внезапно просветление затворник. Един от служителите направи знак на свещеника да се оттегли. Котън гледаше самодоволно през уморените и изпити очи, дори лека усмивчица се прокрадваше по изсъхналите му устни. Той защити вярата си дори и пред прага на смъртта, неговото име наистина щеше да бъде свещено!

Когато го поставиха да седне на електрическия стол обаче, страхът от смъртта отново се загнезди в съзнанието на силно вярващия човек. Той понечи да стане, но няколко силни ръце отново го приковаха към стола. Поставиха ръцете на облегалките, където бяха коланите и понечиха да го закопчаят, когато той яростно ги размаха. Няколко служители му хванаха дланите и ги притиснаха към облегалката, но Котън зарита с крака и започна да се гърчи.

- Нее! Оставете ме! Нещастници! - крещеше той и отчаяно се опитваше да се отблъсне, но здравият натиск, който оказваха униформените, не бе достатъчен. Те закопчаха ръцете му с коланите. После хванаха краката му и тях закопчаха за стола. Пътят за избавление бе отрязан, но Котън продължаваше да мърда главата и тялото си като побеснял и да крещи:

- Оставете ме, неверници! Времето ще ви накаже, убийци! Вие потъпквате вярата си в истината. Ще гниете в Безвремието, чудовища!

Един от тях отиде до шалтера, който пускаше електричеството и го хвана с очакване на знака. Двамата лекари и свещеникът обърнаха глави, за да не гледат „зрелището". Но преди служителят да дръпне шалтера, Котън се успокои, а в очите му се появи странен проблясък.

- „ВРЕМЕТО Е С НАС!" - извика силно той, гледайки как ръката на униформения дърпа черната дръжка.

На устата му се появи усмивка! В един миг сякаш безброй стоманени чукове удариха тялото му. Той се разтресе силно, множество волтови дъги преминаха през изгарящия му труп.

Неколцина от присъстващите си помислиха, че имат видение, когато сноп светлина изригна от умиращия и се изгубиха във въздуха.

5.

2010г.

- Време мое, съдържащо и небесата, благодаря ти за дните, дадени ми на този свят. За времето, което имах, за да бъда наказан и да получа прошката от теб за сторения от мене грях. Приеми ме в своите обятия и Свещено да бъде името ти! - тихо шепнеше коленичилият мъж. Единствената свещ в килията леко трептеше при произнасянето на думите.

- Номер 307, време е - каза безшумно приближилият се пазач. Носеше комплекта от белезници. Беше едър, отдавна изгубил спортната си форма мъжага, който от години трупаше опит по етажите на затвора за особено опасни престъпници. Не искаше осъденият да страда излишно и затова се отнасяше с внимание към него.

Затова, когато явно потъналият в молитвата си затворник не го чу, той не се ядоса, а внимателно го докосна по рамото и повтори:

- 307, време е!

- Готов съм, Тимбърланд - каза привелият глава и се изправи. Обърна се и погледна в очите пазача. Двамата си кимнаха, единият, за да даде уверение, че няма да прави номера, а другият, че няма да му причинява излишни усложнения.

Затворникът подаде ръцете си, които бяха една по една оковани, след това закачени на кожен пояс, който Тимбърленд му запаса, после седна, за да бъдат оковани и краката му и двамата още веднъж си кимнаха, че са готови.

Бяха разговаряли за всичко това дълги нощи, онези самотни часове, когато само осъденият на смърт и неговият придружител бяха будни в цялото крило на етажа. Говореха за това как ще преминат през цялата процедура и как ще бъдат само двамата - това беше последното желание на осъдения. Не искаше дългата процесия от нервни пазачи, които да го бутат, дърпат и подканят да върви по-бързо, да загрози мига на освобождаването му и полета му към Времето. Беше си избрал този спокоен и видял много служител, който от своя страна му повярва и убеди управата, че всички ще бъде наред.

- Излизаме - каза пазачът и подхвана подръка окования. Осъденият се наведе леко и духна догарящата вече свещ. Огледа набързо килията, била негов последен дом и направи няколко ситни крачки, за да излезе.

Поеха през коридора. Равномерно поставените лампи хвърляха светлината си на едри петна по пътя им. Номер 307 гледаше направо и дишаше спокойно, докато наближаваха залата за екзекуция.

Какво може да си помисли през тези последни метри живот? И да искаше, нямаше как да спре и върне времето назад, защото то го придърпваше към себе си. Обречен да загине заради вярата си в него, той беше се примирил с това, че точно тя ще го изпрати към смъртта. Трите години, в очакване на този ден да дойде, бяха го научили на смирение.

Стигнаха до залата. Вратата бе затворена, но вътре в нея със сигурност е пълно с хора, дошли да видят краят на най-опасният престъпник. Тимбърланд погледна въпросително осъдения, който пое няколко пъти дълбоко въздух и даде знак, че е готов. Пазачът отвори вратата.

- Ето го! - каза някой от тълпата.

Всички зажужаха неприятно, като каращи се свраки за къс живот. Номер 307 не искаше именно това да развали последните му мигове и заситни ускорено, придържан от твърдата ръка на Тимбърланд, за да стигне по-скоро до клетката за екзекуция. Там щеше да се изолира от хорския шум.

- Бърза за смъртта си! - гракна женски глас и други я подкрепиха.

Осъденият пристъпи и пазачът побърза да затвори. Пак останаха сами. Тимбърланд внимателно свали оковите. Постави ги в единия край на малката зала. После поведе 307 към стола. Придържаше го докато сядаше. Отново го окова, този път с титанови гривни, и пристегна тялото му към металната облегалка на стола. Застана пред него и се вгледа в изпитото лице, което след малко щеше да скрие под черната качулка. Спокойният поглед на осъдения се задържа на неговия.

- Готов съм, можеш да го направиш - каза му той и неочаквано се усмихна с обезкръвените си устни. - Времето да е с тебе!

- Прости ми! - прошепна пазачът и надяна качулката върху тъмните очи, скривайки ги завинаги.

Иззад плата се чу:

- Времето да е с теб!

Тимбърланд, без да се усети, отвърна:

- И свещено да бъде името ти!

После остана още един трепет на сърцето пред обречения, след това излезна и обяви, че са готови за екзекуцията.

">6.

2021г.

Тимбърланд се движеше бавно, като се стараеше да не стъпва извън синята електрическа линия. Знаеше, че пазачите ще го приемат като опит да наруши реда и със сигурност ще го набият. Безмозъчните андроиди нямаха никаква милост и удряха зверски по специално изучените слаби места na човешкото тяло. Някогашният пазач в същия затвор спря точно на обозначеното място и изчака вратата на килията му да се плъзне настрани. Пристъпи и след като остана сам, се просна на пода под запалената единствена свещ над леглото му.

- Време мое, което си над всичко, благодаря ти за този последен ден в грешния ни свят. Беше прав озни клетник и прости ми, че повярвах толкова късно. Приеми ме като твой последовател и накажи тялото ми за неверието ми в теб - нареждаше той под стените с изписаните с тъмна смес цифри.

Написа ги преди осем години, когато го осъдиха и затвориха в тази килия. Тогава бе изрязал плът от тялото си и с кръвта си написа заветния номер на онзи, показал му правия път. А той, Тимбърланд, се забави в това да му повярва и лично го отведе на смъртния стол. Сега същата съдба го чакаше и него, но той се бе примирил за тези осем години. Вече жадуваше за последния си миг, да се слее с вечността на времето.

Потънал в молитви, той не усети отминаването на няколкото минути, които му бяха дадени, за да се сбогува с живота. А и имаше ли значение времето, след като той самият ще стане след малко частица от него. В това го беше научил да вярва номер 307.

Неусетно зад гърба му застана тъмна фигура. Беше един от андроидите пазачи. Те бяха еднакви и безлични. Каменни лица, студени немигащи очи и безчувствени сърца. Андроидът стоеше дълго време в килията на осъдения и слушаше думите на молитвата му.

- Какво е значението на всичко това? - попита той и стресна молещия се.

- Какво?

- Това - за времето и че всички ние сме в него - каза изкуствения човек и сведе електронните си очи към неговите. - Това само за органичните ли се отнася?

- Нима ти не живееш днес? Не си ли част от ставащото? Не си ли брънката във веригата живота? - бавно заговори Тимбърланд. Беше говорил дълги години на други затворници, защо да не го разкаже и на една изкуствена кукла, която има няколко литра изкуствена кръв, но също така и свои мисли. - Всяко нещо на този свят е частица от времето.

- Ти как разбра това? Видял ли си го?

- Да, изпратих в него онзи, дошъл да ни покаже, че след смъртта ще се слеем с нещо огромно и неизмерно, ставайки вечна част от него.

- А сега не сме ли? - Андроидът пристъпи и се загледа в изписаното число на стената.

- Сега сме в едно от разклоненията. Времето е сбор от безкрайни такива. Но идва миг, когато нашите енергии се вливат в общия кръговрат и така даваме живот на онези, които тепърва ще се раждат в него. Онзи - Тимбърланд посочи номера, - се прероди в мен, в мислите ми и ми отвори очите. Така, както и той е роден от искра от миналото. А аз ще стана началото на появата на друг.

Андроидът замълча. Прокара пръсти по засъхналата кръв и усети странен трепет в себе си. Не беше усещал досега подобно нещо. Номера на стената заговори в мислите му и той се видя сред огромната същност на живота. Една част от нищото, но част, която може да бъде всичко във времето.

- Време е - каза той, - аз ще те заведа до...

Тимбърланд се изправи и подаде ръцете си. Другият ги оплете с магнитна нишка и отвори вратата. Отвън нямаше никой. Андроидът изпрати другите да го чакат в залата за екзекуцията, и сам щеше да се справи с слабото човешко същество. Не им каза, че дълги нощи бе слушал гласа на този осъден, когато оставаше дежурен на този етаж и думите му вникваха в изкуственото съзнание. А сега сякаш беше започнал да ги разбира.

Струва ли си да даде живота си за тази вяра? - помисли си той, докато заедно със себеподобните му отнемаха същия от Тимбърланд.

И как с готовност си отиде - в безчувствените очи блесна отражението на светлинка, която бликна от умиращия и роди в мислите на андроида думите:

- Свещено да бъде името ти!

7.

2033г.

Андроидът Узър, който трябва да бъде екзекутиран след по-малко от час бе същият, който уби Тимбърланд преди дванадесет години. Когато братята му по произход влязоха в тясната килия, която обитаваше Узър, видяха, че той вършеше нещо странно - той се молеше! Молеше се също като някое човешко същество седнал на земята и допрял ръце до челото си.

Партън - съгледвачът, който трябваше да изведе Узър до „площадката за нулиране" и да изпълни присъдата го гледа известно време с удивен поглед, след което влезе при него. Хвана го грубо за ръцете и го изтръгна от позата, която бе заел:

- Хайде - подвикна грубо Партън.

- Остава ми още малко - каза нещастният андроид.

- Какво правиш? - попита го съгледвачът.

- Моля се за спасение! - отговори Узър, макар да съзнаваше че другото същество няма да го разбере. След това с тихи думи промълви: - За моята и твоята душа.

Партън го изгледа странно с изцъклени от почуда и недоумение изкуствени очи. След това каза:

- Ти няма да се спасиш от смърт, а мен не ме заплашва нищо. Няма смисъл от това, което правиш. Ставай да вървим.

Узър тръгна след Партън. Слязоха много бързо със свръхбързия асансьор още по-дълбоко под земята. Животът сега течеше скрит от гнева на слънцето отгоре. Животът сега течеше в синтетичната кръвна плазма във вените на андроидите, единствените останали създания по планетата. Сега те имаха имена, имаха повече свобода и имаха един, който бе започнал да вярва в нещо, наречено Време и което не съществуваше за останалите от неговият вид... до днес.

Когато Партън заведе осъдения клетник в стаята за нулиране и го завърза за високия пилон по средата, Узър изрече с тихия си глас:

- Това, което правех, има смисъл. Ще го разбереш след време!

Грубата полумашина го изгледа и за миг в очите му се появи някакъв особен блясък. Сякаш за миг в душата му се бе отключило някакво съзнание, някакво разбирателство или съчувствие, може би малкото човешко, заложено някога и останало в него, сега бе изплувало за кратко от дълбоките води на изкуствената бездна. Обаче беше само за миг и след това погледът му отново стана празен и глуповат. Той се обърна и заключи стъклената врата след себе си.

По-късно в „стаята за нулиране" влязоха Партън с други служители на затвора, който сега представляваше техния дом. Те държаха свръхмощните си лазерни излъчватели. Всички бяха андроиди, от модела като Узър. Партън, който бе главният изпълнител, му каза с грубия си машинален глас:

- Имаш право на последно желание.

- Искам да се помоля за последно - отвърна Узър

- Защо искаш да се молиш? Преди малко правеше същото. От кого научи това? - попита Партън.

- От един човек! - беше отговорът на Узър.

- Какво можеш да научиш от изчезналите същества, които са по-низшата форма на еволюцията от нас? Ние сме много по-силни и по-мощни от тях, трябваше човеците да се учат от нас.

- Ние нямаме вярата във Времето, не приемаме, че то е в нас. Ние нямаме понятия като любов, състрадание, милосърдие. А това е онова, което хората губеха през вековете, за да се родят в бездушните същества, които са нашият вид. Разбрах го от човека, който убих тук преди дванадесет години. Каза ми, че ние сме частица от времето, а то е сбор от различни разклонения. Когато енергиите на частиците се влеят в една, това означава създаване на нов живот. Все още помня тези думи и винаги ще ги помня, дори и след смъртта. И за това искам да се помоля за последно за него, за нас, за целия загиващ свят.

- Добре. Щом това е последното желание, развържете го - нареди странно разбрал думите му Партън и останалите изпълниха нареждането.

Всички бяха нащрек, очаквайки молещия се да опита да избяга или да направи нещо за спасението си, за тях разговора бе просто единици ненужна информация. Но това не стана и Узър се изправи след минута и изрече тържествено:

- Готов съм! Може да изпълните присъдата!

Партън даде знак на двама от изпълнителите да го завържат отново. Когато го направиха, им нареди да приготвят оръжията си.

- Сега! - каза той и след миг няколко лъча започнаха да топят безмилостно плътта на осъдения за това, че е различен от тях и че е повярвал, че винаги ще има нещо, което да е над техният машинен строй.

Узър не издаде нито звук, въпреки че вероятно усещаше непоносима болка чрез сензорите си за чувствителност. Никой не знаеше, че я усеща не чрез тях, а чрез душата, появилата се от семето на думите на онзи човек, който се бе вселил в изкуственото му тяло някога, умирайки по същия начин.

След края на присъдата екзекуторите наблюдаваха със задоволство сивкавия прах във въздуха, който бе останал от Узър. Никой не забеляза хилядите прашинки светлина, които ги обвиха. Андроидите хорово се поздравиха за добре свършената работа и с безразличие си тръгнаха.

Само Партън беше останал умълчан и умислен. В погледа му отново се бе появил онзи блясък на съчувствие, състрадание и разбиране. Петното, останало пред него от Узър, го накара да изрече шепнешком думите от края на всяка молитва на заличения:

- И свещено да бъде името ти!