Свърталището на дявола (11-та част)

роман на ужасите

***

            В този ден много от хората в селото преживяха свръхестествен ужас.

            Яна се прибра към седем, след поредната приятна и изпълнена с емоции среща с Явор. Баба й и дядо й вече бяха вдигнали ръце от нея и не й се караха за тези чести бягства. "Не се бойте, сърдити старчета, на мен нищо не може да ми се случи" - успокояваше ги тя с типичната си заразителна усмивка.

            Влезе в стаята си, пусна телевизора и намали звука, след това светна нощната лампа, взе една книга от рафта, легна на мекото си легло и зачете. Книгата беше "Тъмната страна на цар Одип" на Франки Фредерик и беше от любимия й жанр "ужас". Авторът й често цитираше страховитите стихове на "Незнайният поет" - поетът, който я въведе с гръм и трясък в най-тъмните кътчета на хорър-поезията и в последствие в хорър-прозата. Чете двадесетина минути, докато очите й започнаха да се затварят, сетне остави книгата на масичката и заспа...

            Когато се осъзна, очите й бяха широко отворени. Беше седнала на леглото и гледаше портрета на отдавна починалата й прабаба, закачен на отсрещната стена.

            Портретът се движеше!

            Устните на жената се отваряха беззвучно, сякаш искаха да кажат нещо, а очите й гледаха втренчено към нея! Изражението й беше ужасяващо.

            Някакъв зловещ вой се носеше наоколо, но той не идваше откъм устата на жената, а откъм пода.

            Или откъм недрата на земята...

            Яна започна да крещи...

            Колкото повече крещеше, толкова повече страхът и паниката я обземаха, толкова повече тялото отказваше да й се подчинява, толкова по-силно чувстваше, че сърцето й няма да издържи на кошмара. По някое време всичко почерня, а светът се превърна в тъмнина от ужас.

            - Янче! Янче! Какво става? - беше баба й Севда, която я бе прегърнала и опитваше да я успокои. В средата на стаята дядо й беше взел пушката и оглеждаше помещението.

            - Да не влязоха крадци? - питаше старата жена.

            - Не! Не! Баба от портрета говореше! Баба...

            - Кой портрет?

            - Онзи там! На прабаба! Там... - девойката викаше силно, паниката още не я беше напуснала. Сега портретът висеше неподвижен, а образът на жената бе застинал така, както винаги е бил.

            Дядо Марко насочи пушката към него.

            Когато на десети сутринта изписаха Млабоколо от болницата, той веднага се върна в селото. От съседът Гаврил научи, че погребението на Стоян щеше да е днес и той се приготви да отиде до къщата му и да отдаде последна почит на приятеля си, който загина нелепо в страховитата схватка с полуделия Любен.

            Той нямаше да повдига обвинение срещу нападателя. Вътрешно знаеше, че Любен в онзи злокобен момент е бил под влияние на други сили. Щеше да прости на него, но никога нямаше да прости на истински виновните. На онези в Якимовата къща.

            Отвори хладилника и от там извади салам, два домата и бучка сирене. От шкафа взе хляба, след това отиде до мазето и донесе бутилка червено вино. Наряза салама и постави парчетата в мръсния тиган на газовия котлон, покрит с обилно количество стара мазнина. Запали котлона, след което взе дистанционното и включи телевизора. За човек, който живееше самотен и скучен живот, дори дейности като храненето и гледането на телевизия, бяха неописуемо приятни.

            След като саламът се изпържи, той го извади и прецизно го постави в една ръждива желязна чиния. Докато вдишваше старите мазни изпарения, раната го заболя и той се хвана за болното място, след което побърза да отвори прозореца, за да поеме чист въздух.

            Усети присъствие зад гърба си. Обърна се, но там нямаше никой.

            Млабоколо отпи от виното и се съсредоточи върху хляба, салама и доматите. Беше напрегнат. Може би случилото се със Стоян и Любен се бе записало дълбоко в паметта му и частици от него се появяваха от време на време в неговото съзнание.

            Отзад се чу слаб шум. Млабоколо пак се обърна и в този момент вилицата падна от ръката му, тъй като мускулите му внезапно се отпуснаха. Космите на тялото му започнаха да се накострежват, косата му се изправи, а сърцето му възпроизведе в гърдите мощен удар.

            Стоян стоеше пред него и го гледаше с кървави очи!

            Беше призрачно блед, а кожата и дрехите му прозираха!

            Странно, как може и дрехите да прозират, беше първата мисъл на Млабоколо, но налудничавото прозрение бързо отстъпи място на ужаса от действителността.

            Пред очите му имаше призрак!

            Призракът на убития Стоян!

            Той сияеше със слаба, бледожълта светлина, а долните части на краката му сякаш се разтваряха във въздуха!

            Млабоколо го гледаше втренчено, докато очите му не се затвориха сами. След това се отпусна на стола и се облегна на облегалката. Раната вече не го болеше.

            Явор се бе заел да почиства мазето, а Катрина – да разкопава градината.

            Първото нещо, което мъжът изнесе, бяха двете полуизгнили бурета, които заемаха голяма част от вътрешността на помещението - захвърли ги отвън, пред огнището, където в скоро време щяха да станат на подпалки. После се зае да чисти рафтовете. Прашясали буркани с компоти, зимнина, лютеници, мармалади, други кутии с неизвестни съдържания, отиваха в чувала за смет и навярно можеха да станат храна на някой местен пияница - но на тях не им трябваха. Тук щеше да бъде мястото на новия бойлер, който вече бяха купили и пренесли.

            След като изхвърли чувала старата кошара, Явор мина покрай сестра си, която с мотика продължаваше да копае малката градина, подхвърли й някаква майтапчийска шега и се запъти към къщата. Щом влезе през дървената врата за мазето, той застана мирно и погледа с изненада онова, което се разкри пред очите му.

            Първо си помисли, че сънува, но след това се сети, че сънищата се явяват по съвсем друг начин, пренасяйки дори и спомените в другите светове. Но тук всичко друго бе реално, освен гледката, разкрила се пред него.

            Намираше се в просторна стая с розови тапети, с кафяви вертикални линии по тях. Подът бе от старо дюшеме, боядисано с червена боя. Имаше мек килим с цветни изображения, а полилеят на тавана беше от жълто стъкло.

            - А?! - възкликна той. Само преди две минути мазето беше такова, каквото трябваше да бъде. А сега, вместо мухлясалите стени, почернелите рафтове циментовия под и паяжината, се появи… тази картина.

            - Леле майко! – той продължаваше да възкликва на глас. Не, нямаше съмнение, това бе друга стая, която никога не бе виждал. Като че ли тя се намираше в друго измерение или в паралелен свят.

            Явор се окопити, обърна се, отвори дървената врата (единственият предмет, останал от реалността) и излезе. Изненадата бе още по-голяма когато се увери, че наистина бе влязъл в мазето. После отново отвори вратата и се озова в същата стая - с розовите тапети и цветния килим.

            - Катрина! Ела тук! - извика той. Гласът му се отрази в стените и увеличи тембъра си.

            - Катринаааа! Ела тууууук! - Явор викна още по-силно, надявайки се с гласа си да не разруши илюзията.

            След това пред погледа му се появи предмет, който му донесе страховит спомен от детството. Той познаваше този предмет. Той познаваше тази стая. Много добре си спомняше всичко.

            Той се намираше в къщата на дядо Яким.

            - Не... - едва изрече Явор, защото споменът се появяваше все по-настъпателно. През онзи ден, в онова далечно минало, когато с Катрина бяха малки деца, той си играеше навън с малката топка. Беше я изритал силно и бе тръгнал да я гони, когато пред него се извиси дядо Яким. Въпреки че бе в ранното му детство, споменът изглеждаше твърде ясен. Яким беше внушителен, с черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черна шапка. "Това ли търсиш?" - попита го той. "Да" - отвърна малкият Явор. "А защо не дойдеш у нас? Имам шоколадчета за теб. Вносни и много вкусни!" - продължи възрастният мъж. "Добре" - съгласи се момчето и тръгна след добрия дядо.

            Влязоха в голямата сива къща. Яким му даде няколко шоколадчета, след което го поведе в една стая - същата стая, в която се появи току що. Изведнъж старецът започна да се видоизменя. Кожата му стана бяла, появиха се много бръчки, очите му почервеняха и се уголемиха, устата му се изкриви.

            "Изяж си шоколадчетата бе, момче!" - рече му той. Гласът му също бе станал различен, звучеше някак глухо, нереално. Малкият Явор изпищя!

            По едно време вратата се отвори и влезе някакъв мъж, след което Яким отново възвърна предишното си изражение.Момчето използва момента, за да мине покрай двамата и да избяга от страшната къща. Бе забравило да си вземе топката, но не искаше да се връща.

            Предметът, който видя сега, бе топка. Онази, която забрави в голямата къща, при страшния дядо. Онази синята, на оранжевите шарки, която някога беше негова. Тя си стоеше в един от ъглите, непокътната. Явор тръгна бавно към нея.

            И тогава видя с периферното си зрение, че зад него има човек с внушителна фигура. Обърна се и... замръзна.

            Беше Яким!

            Такъв, какъвто изглеждаше през онзи проклет ден.

            Не искаш ли да си я вземеш пак? Не е хубаво да забравяш любимите си вещи в чужди къщи. Явор чуваше се противния му глас, но устните му не мърдаха. Те стояха студени, като ледени украшения върху каменното му лице. Просто се върни в миналото и я вземи, продължаваше да кънти гласът. Това е твоята скъпа топка. Спомените от миналото са сладки, всичко е било някак по-различно, нали...

            - Яворе! Яворе! Какво има? - той усети разтърсване! Катрина се опитваше да го изведе от унеса.

            - Къде съм? - попита той, но в следващия момент видя, че стои по средата на мазето.

            - Извика ме и когато дойдох, ти сякаш не беше на себе си - отговори сестрата.

            - Сигурно съм се замислил нещо. Както и да е, сега ще продължа да чистя мазето. Ти ходи в градината и продължавай да копаеш. Ясно ли е?

            - Яворе!

            - ЯСНО ЛИ Е? - изкрещя той.

            Момичето смутено наведе глава и напусна мазето.

***

            В десет сутринта Антон Кръстев паркира джипа си на обраслия с треволяци паркинг пред жълта сграда на кметството, поздрави Краси Мърдата и Коста Рашев, които плевиха лехите с цветята по програмата "Трудова дейност за социални придобивки", след това влезе през дървена врата. Тази стара сграда, както и всичко в това село, му създаваха особено мрачно настроение. Преди малко мина покрай Черната къща и нещо в него се преобърна, сякаш някой рязко настрои мислите му в негативна насока.

            Отключи и влезе в кметския кабинет, където намери разхвърляни по масата книги и недопита чаша плесенясало кафе. Никой не бе идвал на проверка, но той извади дневника за отчета и започна да драска дати и да се подписва срещу тях. След това взе и ревизионната книга и се разписа за несъществуващи проверки - така или иначе бе дошъл тук, по-добре да отчете дейност, за да не си навлича неприятности. Напоследък в община Своге се появиха някакви мамини синчета с костюмчета и бели якички, които му лазеха по нервите и можеха да му направят проблеми.

            След малко чу, че външната врата се отваря. Е няма как, каза си той, селяните са видели джипа и сега ще заприиждат тук, за да му се оплакват от лоши пътища, разбити тротоари, липса на осветление, крадци и т.н. Той трябва да ги изслуша и да отвърне (както всеки път) че всичко зависи от Община Своге, но общината за момента не разполага с необходимия финансов ресурс за да се заеме с изпълнението на подобен тип искания, или казано по-просто - няма пари. Някой изкачи бавно стълбите, направи няколко крачки по мозаичния под и почука на вратата.

            - Да - каза Антон Кръстев, но човекът отвън не влезе

            - Да! - кметът се провикна по-силно. Отново нищо. Той стана от стола на и тръгна към вратата.

            Когато я отвори и видя мъжа от другата страна, коленете му едва не се сгънаха от последвала вълна на необясним ужас.

            Беше Йоаким! Внукът на Яким!

            Имаше особен плам в на пръв поглед миловидното му лице, а очите му бяха странни и хипнотизиращи. Кметът направи две крачки назад, за да се отдалечи на безопасно разстояние, след което поздрави с плахо кимване на глава.

            - Добро утро. Мога ли да вляза? - рече Йоаким.

            - Заповядайте.

            Посетителят влезе и като че ли остави ледена диря след себе си. Седна на канапето за гости срещу бюрото и зачака Антон Кръстев да заеме мястото си.

            - Снощи, докато вечеряхме, двама тукашни ни нападнаха с оръжия и за малко да ни убият, но само раниха дъщеря ми. Слава богу, тя вече е по-добре.

            - Съжалявам за случилото се, но защо се обръщате към мен?

            - Просто ви предупреждавам, че не искам повече да се случва подобно нещо. Аз, разбира се, взех съответните мерки.

            - Значи, да повторим. Снощи някои тукашни са ви нападнали. Опитали се да Ви убият, но са наранили дъщеря Ви. И вие сте взели мерки. Така ли?

            - Точно така.

            - Знаете ли кои са? Имената им?

            - Мъжът се казва Борис, а жената Анастасия.

            - Борис и Анастасия? Това не са ли дядото и майката на изчезналите момчета? Или се лъжа.

            - Навярно са те, господин Кръстев. Но аз съм другоселец и, също като вас, не се интересувам от съдбите на хората тук. Искам да ви кажа, че това което се случва в момента, е само предупреждение към жителите, да внимават и да не ме безпокоят с проблемите си. В противен случай тук ще настане война. А аз, повярвайте ми, мога да воювам.

            Подобни думи винаги предизвикваха ярост у Антон Кръстев, без значение от какъв човек са изречени. Той попита:

            - Сега заплашвате ли ме? Какви са тия войни, битки, предупреждения? Какво става днес? Това, че двама местни са ви нападнали, съвсем не означава, че трябва да обявявате война на селото? Има си законни мерки...

            - Напротив, означава точно това! Днес много от жителите на Долно Камово ще преживеят ужаси, които дълго ще помнят. Надявам се преживяното донякъде да ги усмири, но се опасявам, че у някои могат да се появят желания за бунтове - гостът говореше спокойно, въпреки острите и заплашителни думи.

            - И какво искате АЗ да направя? Да ходя от къща на къща и да уговарям хората да не ви нападат?

            - Ако се наложи, и това.

            - В такъв случай, щом се чувствате застрашен, би трябвало да се обърнете към полицията.

            - Обадих се на въпросния Митко Гошев. Но той е заедно с другите.

            - Моля?

            - Той защитава тукашните. Аз просто искам някой да бъде с мен и да не позволява нападения от тяхна страна. Бих могъл да го възнаградя щедро, ако се съгласи да ми сътрудничи. А вие, като представител на властта, сте подходящ за тази работа. Освен това, като ви гледам, не ви пука кой знае колко за местните, тъй като си имате друга, по-доходоносна дейност. Така че едва ли ще откажете още пари.

            - Чакайте, чакайте. Нещо не схващам. Първо, заплашвате селото с война, а сега ме карате да ви стана сътрудник.

            - В случай че ми станете сътрудник и не позволявате хората да ме нападат и да влизат вкъщи, ще спасите село Долно Камово от война. Моята дейност тук е... как да го кажа... доста ОСОБЕНА и ми е жизнено необходимо да действам на спокойствие. Ако решите, че сте съгласен, ще ви отведа у нас и ще ви покажа за какво става дума. Е?!

            Антон Кръстев го погледна приятелски, въпреки страховитото му изражение. Сетне го попита с ехидна усмивка:

            - Колко е възнаграждението?

            Два часа и половина по-късно, от голямата мрачна къща на хълма до гробиещето излезе Антон Кръстев. Лицето му изразяваше страх, обърканост и в същото време някакво извратено задоволство. Той тръгна към пътя, където кротко беше паркиран джипа му, качи се в него и тръгна по посока Горно Камово. През един от прозорците Йоаким следеше отдалечаващото се превозно средство, а очите му продължаваха да гледат с онзи лудешки блясък.

***

            Борис и Анастасия ги няма. Те са ходили в Якимовата къща, а след това нито вест, нито кост от тях. Преживяването сутринта може да има връзка с това изчезване. Така си мислеше Мурти, докато седеше на пейката отвън и се препичаше на силното слънце. Снощи, щом се събуди, призракът на дядо му стоеше над него. Беше жълт и мъртъв, както го помнеше като малък, на неговото погребение. Около него имаше сияние и Мурти в първия момент си помисли, че това сияние може да е някакъв коридор към оня свят, след това тази мисъл потъна в блатото на страха.

            Поредния страх! За кой ли път Мурти изпитваше страх в последно време? Беше сигурен, че нещо става с неговия мозък.

            След това видя, че от единия край на улицата се задава погребение. Изпращаха убития Стоян на последния му земен път. Когато каруцата с ковчега мина покрай него, Мурти зърна лицето на мъртвия - беше тъмносиньо, ужасяващо. Той въздъхна дълбоко, за да потуши идващия от вътрешността на душата му плач.

            Сетне поздрави Млабоколо, чичо му Мурджи, Цеца и още хора от неговата компания. Радваше се, че Млабоколо е здрав и че е оцелял в онази схватка. Шествието мина бавно покрай него, като остави безкрайна тъга в душата му, като че ли погребваха много близък за него човек.

            Онзи мръсник е виновен, майка му мръсна - мисълта кипеше съзнанието му. Трябва да се намери някой, който да спре всичко. Но кой? Отчаяните му съселяни, които живеят като мишки, само се оплакват и не предприемат никакви инициативи?

            Телефонът му звънна. Търсеше го Авантата.

            - К'во бе? - отговори Мурти.

            - Е как к'во? Свободен ли си?

            В  този момент на Мурти му се искаше да бъде безкрайно зает, но въпрки това рече:

            - Айде да излеземе. Ама магазина работи ли? Видех Цеца на погребението.

            - Марушка я замества.

            - Добре. Преобличам се и тръгвам за магазина. Ще те чекам там.

            И ето че съдбата отново бе благосклонна към Мурти в този тежък момент, защото по път за магазина отново срещна красивото момиче, което, въпреки напрегнатостта, някак не успяваше да излезе от неговата глава. Катрина често мислеше за "селския тарикат" и той все повече й се струваше , че е приятен млад мъж с по-особен език. Въпреки случката по-рано с Явор и нещото, което бе видял в мазето, щом зърна Мурти, тя се усмихна широко.

            Точно в този момент Катрина имаше нужда от мъж като Мурти.

            Точно в този момент Мурти имаше нужда от жена като Катрина.

            - Охоо, маймуната се задава - весело подвикна младежът и лошото настроение му се притъпи.

            - А аз пък виждам любителят на маймуни - му отвърна тя и двамата се здрависаха.

            Тя беше облякла впити дънки и семпла зелена туника, той беше с модерна риза и дънки. Сега двамата щяха да изглеждат красива двойка.

            - Тръгнал съм за магазина. Ако искаш, ела с мен?

            - Ще купуваш ли нещо или ще седиш безцелно на една от масите с бутилка бира и кутия цигари? Ако е второто, предпочитам да се разходя по парка. Или по това, което трябва да е парк.

            - Аз не пуша, а напоследък и не ми се пие, защото опитвам да водя здравословен живот. По принцип имам среща с един приятел в магазина, но сега не ми се занимава с него. Така че защо и аз не се разходя из големия красив долнокамовски парк - той произнасяше думите правилно, на чист български. Само че сега и за миг не се почувства смотаняк.

            - Ей, ама от теб няма отърваване - девойката му смигна и двамата поеха към "парка".

            - Това е заведението на Ангел. Приятелят, който изчезна заедно с друг приятел, Пачо. Сигурно си чула вече.

            - Цялото село говори за това. Съжалявам за приятелите ти. Сигурно ти липсват.

            - Е как не. Отрасли сме заедно. Е, почти де. С Пачо се познаваме от малки, играли сме си на криеница, на гоненица, на войници. Ангел го познавам от по-късно, той е от по-големите. Правехме после разни щуротии, бехме се забъркали в разни неприятни истории (Мурти не искаше пред нея да употребява думи като "мафия" или "престъпност"). Но както и да е, те са добри приятели. Дано да да добре.

            - Като ученичка загубих много добра приятелка. Седяхме заедно на един чин и излизахме всеки ден. По едно време от други хора научих за... болестта й. Беше ми много кофти.

            - Разбирам те - Мурти никога не би казал "съжалявам" или "моите съболезнования". Това вече щеше да е върхът на „смотанящината“.

            - Не можем да избягаме от това, което ни е писано, затова трябва да опитаме да поправим. Онова, което зависи от нас.

            - Така е - отвърна Мурти.

            Влязоха в парка и закрачиха бавно по буренясалата алея. Тук пеперудите бяха в завидно количество и Катрина се загледа в цветовете им.

            - Имам нужда от някой, на когото да си казвам всичко. Не зная дали точно ти си подходящия, но вече започнах с теб. Така че си в капана - тя се усмихна прелестно.

            - Мен не ме е страх от капани. Споко, бейби, с толкова много капани съм се справял, че вече имам чудовищен опит.

            Катрина не се усмихна и Мурти отново си помисли, че не е казал нещо както трябва.    

            - Случвало ли се е нещо странно напоследък? - попита тя.

            Тук младият мъж, както гледаше унило тревата и боклуците по нея, се сепна и я погледна остро.

            - Какво има? попита тя.

            - За какво странно нещо говориш?

            - Просто попитах дали се е случвало нещо странно напоследък? Нещо необяснимо.

            - В какъв смисъл?

            - Няма значение. А ти по принцип с какво се занимаваш? - тя реши да отклони темата.

            - Случвало се е - неочаквано каза той след няколко секунди.

            - Нещо странно ли? Какво?

            - Хм. Тука сички са сигурни, че оня Йоаким, внука на Яким, прави магии. Такива, каквито ги е правил дедо му. Иначе често ми се случва да вида нещо... такова - Мурти говореше объркано. Катрина си помисли. че за пръв път вижда този мъж объркан.

            - Вчера брат ми изпадна в особено състояние, когато влезе в мазето. Първо ме извика по име, след това чух че говореше. Помислих си, че в мазето има някой, но се оказа, че той е сам. Говореше за някаква топка, която уж е тук и която уж някой трябва да вземе. После ми каза, че е видял същата топка, която загуби като дете в двора на Яким. Аз смътно си спомням оня момент, когато дядо Яким го извика в къщата. После брат ми излезе много уплашен, без да си е взел топката. Никога не каза какво точно го е уплашило. Не е ли странно?

            - Да. А аз тая сутрин видех дедо ми, който умре отдавна. Може да ми се е превидело, ама щом се събудих, той стоеше у стаята ми. Беше страшен, прозрачен като пушек. Честно. Не знам, може да ми се е превидело, може 'сичко да е, ама го видех.

            - Преди няколко дена, привечер, точно когато изчезнаха приятелите ти, с брат ми видяхме светеща фигура на човек, който слизаше от гората. Това беше призрак, или някой, който се прави на призрак. Може и брат ми да го потвърди.

            Казаното беше саблен удар за Мурти! То го върна в ужасяващия спомен, когато в бара с Ангел и Пачо излязоха да дадат урок на Йоаким. Господи, как не искаше да се връща в онзи момент, в който се почувства истински безпомощен, уязвим. В онзи момент, в който не само зърна свръхестествено явление, ами го усети с всичките си сетива.

            - Добре ли си? - попита Катрина. Погледът й бе загрижен.

            - И аз го видех. Гадна работа.

            - Какво видя?

            - Аз бех у кръчмата и видех как изчезнаха - Мурти наведе глава. Говореше бързо, очевидно темата не му бе приятна, въпреки че сега много силно се нуждаеше от женска утеха, от момиче като Катрина, което да го прегърне и той да се разтопи в нейните ласки. След малко завърши изказването си: - Абе много гадна работа.

            - Искаш ли да отидем на моста? - ненадейно предложи девойката.

            - Оня дървения ли? - Мурти се усмихна.

            - Ще скачаме върху него и ще видим какво ще стане. Какво ще кажеш?

            - Предварително ще ти кажем какво ще стане.

            - Казвай да видим.

            - Можеш ли да плуваш?

            - Аз ли? - Катрина намигна многозначително, показвайки ясно, че това за нея е фасулска работа.

            - И к'во от това. Нема да ти помогне. Требва да Издържаш и на студ.

            - Ей. Ти си голям гадняр.

`          Двамата тръгнаха по утъпканата пътечка към реката. Настроението им вече беше приповдигнато.

... следва продължение...