***
За няколко дена Явор и Катрина постегнаха старото семейно жилище. Сложиха външна и вътрешна изолация, смениха старите керемиди на покрива с по-съвременни, смениха старата дограма с по-нова, също дървена, промениха целия вътрешен интериор, направиха банята със специални сглобяеми плоскости и поставиха бойлер със серпентина, а в едното от помещенията на мазето сложиха котлето за локалното парно. Прокопаха градината в двора и насадиха лехи, направиха си дори малък изкоп за басейн. Накрая свързаха Интернет и кабелна телевизия от един местен доставчик. И така, в края на април, две хиляди и седма година, двуетажната къща в село Долно Камово с чудесен изглед към реката и далечните върхове на изток, се превърна в приятно място за живеене.
През тези дни те почти не излизаха из селото. Често ходеха до София за пазаруване на материали, а понякога наемаха тежкотоварни автомобили. От време на време се отбиваха при родителите си или се виждаха с приятели. През вечерите обаче се прибираха на село, където птиците все по-ясно огласяха спокойната пролетна околност.
В Долно Камово се "сприятелиха" с трима човека (ако няколко кратки приказки или срещи в смесения магазин и бара, можеха да се нарекат сприятеляване) - семейство мъж и жена с малко дете, които щяха да си заминат за Панагюрище в началото на май и които живееха в средната махала; и момче на име Калин, студент в София, което всяка делнична сутрин палеше аудито си и отиваше на лекции. Имаше нещо сбъркано в манталитета на техните съселяни, което се чувстваше дори при майка им и баща им - нещо, с което им трябваха години да се справят и да потушат в космополитната София. Това нещо бяха предразсъдъците. Сега Явор и Катрина отново попадаха сред предразсъдъци. И то в завидно количество.
***
В два часа на втори май, пред къщата на Яким спря голям камион, натоварен с животни. Двамата шофьори слязоха, отвориха вратите на ремаркето и свалиха две крави, пет кози, шест овце, четири свине, един кон, едно магаре и една клетка с кокошки. Членовете на новодошлото семейство стояха вътре в двора и непрекъснато даваха указания на шофьорите как и откъде да прекарат животните. Всеки който минаваше от тук или гледаше отдалеч, би си помислил, че новите собственици са решили да се занимават с животновъдство.
Само че след това никой не чу откъм двора да кудкудякат кокошки, нито да блеят овце, да мякат кози или да цвилят коне.
***
Беше втори май вечерта. Явор остана навън до късно, за да почисти двора, защото преди малко с Катрина подреждаха току що докараните им дърва за огрев. В селото имаше местна фирма за дърва, която вършееше през цялата година (до колкото бяха разбрали, собственикът й е бившият кмет на селото), а в разгара на лятото цената на кубик падаше наполовина. Освен това, като местни жители, те имаха право и на един кубик безплатно - помощ от община Своге, която се полагаше на всяко домакинство. Поръчаха четиристотин кубика, а платиха триста, и то на половин цена - само двеста лева. Едва ли в София имаше по-евтина оферта за зимата.
Денят беше топъл и нощта щеше да бъде такава. Звездите се стелеха из небосвода, а лунните лъчи сияеха над северните склонове на планината и показваха ясно, че скоро естественият земен спътник ще се появи и ще огрее всичко със сребърната си светлина. Явор беше измел двора и тъкмо изхвърляше боклука в бунището отзад, когато друга светлина - слаба, червеникава, идваща откъм близката гора на изток - привлече погледа му.
От тази гора ги делеше само реката и именно затова Явор видя ясно какво сияеше в мрака. Гледката сякаш го парализира. Страхът и ужасът пак се прокраднаха в съзнанието му.
Светлината се движеше. Имаше формата на продълговата елипса, беше висока повече от четири метра, а на широчина достигаше около метър. Вътре в светещата елипса имаше тъмен предмет с очертания на човек. Но главата му!... Тя беше череп. Явор беше сигурен в това! Светлината и съществото в нея се спускаха плавно по склона, сякаш се пързаляха върху лед. Те се рееха някак свободно между дърветата и на Явор му се стори, че минаваха през тях.
- Катрина, ела! - извика той. Не отвърна глава от нещото, но усети, че сестра му е някъде зад него.
- Какво има, Явка? - попита тя, в следващия момент застана неподвижно до гърба му, явно видяла светлината в гората.
Тя продължаваше да се спуска плавно, но изведнъж спря рязко и черепът се обърна насам. Може би нещото ги беше видяло.
- Какво е това? - прошепна сестрата. В гласа й се усетиха нотки на прииждаща истерия.
- Не знам, Кати. Най-добре е да се прибираме.
- Наистина е най-добре, брат ми. Сигурно са някакви хлапета.
- Най-вероятно е така.
Съществото в светлината отново се раздвижи и след малко тръгна с познатото плавно движение по посока реката. Явор и Катрина се обърнаха и поеха към къщата. Братът на два пъти извръщаше глава назад, за да види, че светлината бавно избледняваше и се скриваше зад речните дървета.
***
В десет вечерта само четири от единадесетте маси в кафе-ресторант "Сухиндол' бяха заети. До сами вратата седеше Любен Арсов, известен като чичо Любен, който кротко пийваше поредната чаша мастика. На съседната маса пък Кольо и Данка - възрастни мъж и жена - поглъщаха бирите си и плахо наблюдаваха ставащото в другия край на заведението. А там, близо до бара, две маси бяха съединени и на столовете гордо се ширеше шумна компания, състояща се от Ангел Слона, Десислав, Пачо Девицата, Мурти, Свилен, Асен Гугъла, Станко Горилата и Стойчо Авантата. Те представляваха голяма част от местния "бандитски елит". На техните маси седяха и две едрогърди момиченца - Лина и Елза, съответно на осемнадесет и на деветнадесет години - които заедно с Цецка, двадесет и шест годишната барманка, слушаха с усмивка вулгарните и доста простовати приказки, излизащи от устите на пияните им приятели.
- Оня мишок вчера е звънел у нас и е искал пари. Добре че е отворила майка ми, че ако бех аз, щех да го разпердушина, мама му мръсна. Има да ми дава пет’стин лева и се пра’и на ударен – с груб глас говореше Ангел Слона.
- Кой бе, Слон? – попита Свилен.
- Мамуна. Илко. Дигнал се е от Горно Камово и е дошъл. Тоя само да ми падне... леле, леле – Слона поклати заплашително с глава и продължи – как не съм бил там когат’ е дошъл.
- Абе тоя е голема путка. И на мене преди време ми иска сто лева – обади се Мурти, двадесет и шест годишен юначага, със здраво татуирано тяло.
- И даде ли му? – отново попита Свилен.
- Имах само двайсе лева и му ги дадох. После уж да ми ги върне и ми върза тенекия.
- Абе ти си побъркан. Що се занимаваш с тоя червей.
- Откъде да знам, че лъже, да го е... у измекяра. Абе, Асене, к’во стана с оная, Мара ли беше? – Мурти рязко смени темата, провиквайки се силно.
- К’во може да стане, Мурти. Хвърлих некой-друг лев по нея, нае... х я и „айде чао”.
- Абе тая май си е платено курве. Като сички тука.
- Такива са, да ги е... Не знам кой ветър ги е духнал, ама са от боклук надолу. Само тия трите са стабилни – Асен Гугъла кимна с глава към трите момичета. Ангел Слона плесна с ръце и извика.
- Айде наздраве, банда.
След това всички на масата се чукнаха и отпиха от питиетата си.
Ненадейно в заведението влезе човек, който никой дотогава не бе виждал. Представляваше мъж на средна възраст, рус, синеок, слаб и не особено висок, с нежно, почти женско лице. Беше облякъл дънки, бяла риза и елегантно сиво сако. Непознатият с усмивка поздрави компанията, след това застана мирно до бара.
Цецка мързеливо се изправи от стола, отиде зад плота и с изражение на досада зачака поръчката на непознатия. Мъжът обаче я погледна със закачливите си сини очи и каза с ясен глас:
- Едно кафе и една кола.
Въпреки че непознатият излъчваше голяма доза позитивност, Цецка виновно свърна поглед, защото с периферното си зрение усети острия ревнив поглед на Ангел Слона - нейния приятел и собственика на ресторанта (който заради чудовищната си фигура имаше славата на най-здравият бабаит в селото и нещо като "водач" на компанията). Тя безмълвно изпълни поръчките и когато кафето и безалкохолното бяха на бара, клиентът ги взе с усмивка и каза:
- Благодаря ви госпожице. Бяхте много мила.
Сетне й се поклони, сякаш да демонстрира уважение, и седна на първата маса, непосредствено до бара.
Всички в кръчмата съзнаваха, че "своеволията" на непознатия няма да издържат дълго. Съдеха и по държанието на хората на Слона, които понижиха тон и започнаха да хвърлят присвити погледи към седналия мъж. А пък той извади една книга и спокойно я зачете. Свилен и Станко Горилата, водени от незнайно любопитство, наведоха комично глави за да видят заглавието й, но успяха да разчетат само първите букви - "Методите на...".
В един момент Пачо Девицата (мършав, нахален и противен тридесет годишен натегач, отскоро член на компанията, който често използваше името на Ангел или Десислав при безбройните си изцепки) стана от „голямата” маса и седна при новодошлия.
- Здрасти, брат'чед! - провикна се нагло, надявайки се всички да чуят неговата "геройска" изява.
- Здравей - тихо му отвърна непознатият и отново се зачете в книгата, като така даваше знак, че не желае особено присъствието му.
Но Пачо явно не се засегна, защото се загледа тъпо в лицето му. В това време възрастните мъж и жена изпиха набързо бирите си и се изнесоха тихомълком. А пък чичо Любен, който вече се намираше в доста напреднала фаза от пиянството, сякаш не обръщаше внимание на предстоящото зрелище.
- От ‘де си бе, пич? - Пачо попита непознатия, взирайки се в него с ококорени очи.
Едно от момичетата отиде до него, дръпна го за ръката и процеди през устни:
- Пачо, стига прави проблеми де.
Но мъжът вдигна и разпери ръцете си пред нея, намеквайки й красноречиво, че не бива да се меси.
- Откъде си, бре? Не чуеш ли к'во те питам? - ядно повтори той.
- По принцип съм от София, но доскоро живеех в Киев. Тук ми е селото - глухо отговори мъжът.
Мурти също седна при тях. За да покаже респект, той удари по масата толкова силно, че кафето и колата издрънчаха, след това изрева като побесняла мечка и накрая се вторачи с хищнически взор към непознатия, който все още показваше уравновесеност.
- К'во пра'иш тука, приятел? - арогантно извика той.
- Ще живея тук.
- Ооо, тоя ще живее тук. И ‘де ще живееш, ако не е тайна?
- В къщата на дядо ми. На Яким.
- Онаа на хълма ли, бре. Ти луд ли си, бре? Да не си внук на Яким? – младежът се загледа надясно, като че ли търсеше през стената да види къщата на хълма.
- Знаеш ли как наричат къщата на дедо ти? Свърталището на дявола.
- Знам.
- К'во ти е името?
- Йоаким.
- Хехеее, и кой те кръсти така, бре? - ухили се Мурти и се обърна към останалите - Ей гадове, то'а се казва Йоаким и е на Яким внук!
Всички от голямата маса насочиха погледите към новодошлия, с изключение на Ангел, който засега показваше сдържаност.
- Ти у она'я къща ли си, бе? Свърталището на дявола.
- Да.
- Дедо ти беше ненормален. Занимаваше се с разни проклетии. Знаеш ли?
- Наясно съм с това.
- А к'ва е таа книга, я да видиме - Мурти обърна книгата за да прочете заглавието й, но тогава мъжът я дръпна и му отвърна троснато:
- Това не ти влиза в работата!
Мурти и Пачо изгледаха непознатия с учудено-присмехулни изражения. Почти всички от голямата маса, с изключение на Цецка, Ангел и Елза, станаха и се събраха около тях.
- Моля ви, не искам главоболия! – извика Цецка, но подпийналите и зажаднели за проблеми бандити явно нямаха намерение да я послушат.
- Ти на мъжкар ли се пра'иш бе, мишко? - насочи острия си поглед Пачо, като в същото време стисна силно юмрук, сякаш готвейки се да нанесе удар.
- Няма пред кого да се правя на мъжкар.
- Как така нема пред кого, бе? - не отстъпваше Пачо - Преведи к'во ни каза току що.
- Казах, че няма смисъл да се правя на мъжкар, защото банда малоумници едва ли ще ме разберат - тези слова мъжът ги изрече със спокоен, дори веселяшки тон.
Думите явно преляха чашата на търпението, защото Ангел рязко се изправи и с бойна крачка отиде до съседната маса. Той сграбчи непознатия за сакото и със заплашителен тон го подкани:
- Повтори последните си думи, келеш, що'т че ти избием белите зъби!
- Банда малоумници едва ли ще го разберат. Това са последните ми думи. Сега разбра ли, идиот?
Без обяснения, Ангел Слона издърпа Йоаким за сакото и го повлече към изхода. След тях тръгнаха Пачо Девицата, Мурти и Десислав. Цецка се провикна след тях:
- Моля ви, не му правете нищо!
Нямаше ги около половин час. Дори Любен, който навярно бе получил някакво алкохолно просветление, отиде до Цецка и й измънка на ухото със завалян глас
- Бегай вънка, що ония може да го убият.
Барманката притеснена се запъти към изхода, но неочаквано външната врата се отвори и през нея влезе... Йоаким!
Той ходеше нормално, по него нямаше рани или следи от удари. Пред изненаданите погледи на присъстващите мъжът седна на масата и каза учтиво:
- Само да си изпия кафето и колата и тръгвам.
В това време влетяха Мурти и Десислав, но... лицата им не бяха същите. Изглеждаха зверски уплашени. Мурти се запъна да изкрещи нещо, но накрая промълви глухо, със заекване:
- Он..ония двамата ги… ги нема!
А Десислав, обзет от някакъв транс, започна да повтаря следните думи:
- Призракът... книгата... призракът... Методите на Гауро... Ебах си работата...
Изведнъж, може би при вида на непознатия на масата, Мурти извика панически, а Десислав издаде нещо като отчаяно грухтене. Йоаким кротко си изпи продуктите, след това стана и тръгна към изхода. Когато мина покрай вцепенените Мурти и Десислав, те в опит за някакво паническо бягство се спънаха един в друг и паднаха върху един от столовете. Странният мъж отиде спокойно до вратата, помаха на всички и излезе от кафе-ресторант Сухиндол.
Цецка видя, че Йоаким е забравил книгата на масата си. Взе я и я погледна - на главната страница кротко лежеше надписа "Методите на Гауро за викане на духовете". След това тръгна към външната врата, а когато я отвори видя, че отвън й се усмихваше непознатият.
- О, колко съм глупав. Тъкмо се чудех какво съм забравил. Ето какво е било.
- Да… книгата - едва изрече тя.
- Да, да, да. Благодаря Ви отново и лека нощ - мъжът взе книгата и изчезна в тъмнината. Цецка затвори външната врата и се подпря на нея.
***
Старши сержант Митко Гошев влезе при началника и застана мирно. Лейтенант Цветанов го погледна с укор. А това означаваше, че работата е сериозна.
- Отзад са Асен и Ваня Плешкови, хазяите на Сабри Синан. Преди малко потвърдиха, че Сабри го няма. С тях е магазинерката Раца, която ги е видяла за последно.
- Значи какво излиза? Тоя Сабри просто е излязъл с някакво малко момиченце от заведението, след което е отпрашил в неизвестна посока, без дори да си вземе парите и документите.
- Може да му е станало лошо и да е паднал някъде - добави Цветанов.
- Знаете, че вчера претърсих цялата гора над селото, но не открих никой. А онова момиче... малко ми е странно, че четиримата, които са я видели с него, не я познават. Трудно ми е да приема факта, че отнякъде се появява девет-десетгодишно дете, намира мъж като Сабри и го отвлича незнайно къде.
- Може да му е дъщеря.
- Сабри има син, който живее в Добрич. Макар че чрез съд синът му се е отказал от него.
- Това означава, че го е ненавиждал.
- Навярно си прав. Ама едва ли има връзка със случая.
- Кога мислиш да провериш къщата на Яким? - попита началникът.
- Остава за утре. Вчера няколко пъти търсих собствениците, но ги нямаше. Говори се, че те имат момиче на около дванадесет години и до този момент тя остава единствената заподозряна.
- От години в Долно Камово не са ставали изчезвания. От както Яким умря.
- А сега дойде внука му и изчезванията започнаха. Убий ме, ако оня не е замесен. Или дъщеря му. Сигурно са наследили от Яким ония работи.
Лейтенантът се почеса зад врата и сведе замислен глава.
***
Освен Явор и Катрина, странният силует бе видян и от Гергана и Данаил Петкови, които също като тях имаха прекрасен изглед към гората. Те, както всяка вечер, пушеха на терасите и пиеха, колкото и нелепо да звучи, вечерното си кафе. Изведнъж откъм гората се появи някаква светлина. Била продълговата, червеникава на цвят и имала особена форма. Вътрешността й бе заета от някакъв черен силует. Двамата безмълвно наблюдаваха спускащото се "нещо", което според думите на Гергана, изречени минути след като светлината изчезна в тъмнината, непрекъснато гледало към тях.
Григор Вачев, по-известен като Млабоколо, също съзря светещото "нещо" в гората от изток. Тази вечер той бе трезвен и затова в съзнанието му се появи силна тревога. След като "онова" изчезна малко преди реката, Млабоколо се обади на сестра си, която живееше в Плевен:
- Пак се почна.
- Кое? - попита петдесет и три годишната Мария, която само преди месец бе станала баба.
- Онова.
- Кое онова? Нещото с Яким ли?
- Същото.
- Не думай. Боже, не.
- Не, ама да.
- Какво ще правиш, Григоре? - питаше жената, крайно загрижена за самотния си брат. Единствено тя го наричаше по име.
- Не знам.
- Ела при мен. Ще спиш в задната стая.
- Може. Само Петко да не...
- Ще му кажа за какво става дума. Ако трябва, ще те настаня на таванската
- Немам пари да дойда. Другия месец ще преведат помощите.
Последва мълчание и няколко въздишки, след което жената рече:
- Оф, ама какво да те правя? Освен пак да пратя запис. Ама ще пристигне след седмица.
- Абе, карай да върви. Нема да ми направят нищо.
- Моля се на Бог да е така - Мария затвори телефона.
След това Млабоколо набра още един номер.
Манол Мурджев - Мурджи, беше по-известен в Горно Камово като приятелят на Млабоколо. Дори привилегията да бъде по-големия брат на един от местните феодали - Красимир Мурджев - не се отразяваше по никакъв начин на неговото социално и интелектуално развитие, нито пък му даваше някаква сила, власт или положение. Преди няколко години той се скара сериозно с брат си, който като че ли единствен в селото опитваше да му помогне да спре с пиянския живот и дори "забрани" на продавачките в магазините и барманките в заведението да му дават алкохол. Естествено, Мурджи винаги намираше вратичка за тези забрани, като се молеше да му дадат пиене, а пък той нямало да каже на никой, дори щял да ги похвали пред влиятелния му брат. И през един зимен ден, на една от пейките пред "Сухиндол" (където селските пияници за пореден път поглъщаха купената от магазина евтина водка), вече осъзнал, че не може да направи нищо, за да спаси по-големия си брат от порока, Красимир му заяви, че е просто нищожна развалина и че е най-добре да умре, за да прекрати жалкото си съществуване. Тогава Мурджи му отговори гласно, пред събралите се негови приятели, че повече никога и за нищо на света няма да му продума. И досега упорито изпълняваше заръката си. Някои местни зевзеци и досега говореха, че това е единствената достойна постъпка на Мурджи.
Той беше твърде невзрачен, за да може да бъде наричан "личност" и с твърде обикновени черти, за да предизвика някакъв интерес у околните. За разлика от приятеля си Млабоколо (който по различни причини бе силно мразен от Красимир Мурджев), Мурджи не вземаше дейно участие в разговорите с компанията, не изказваше мнение по политически, икономически или философски въпроси, не говореше свободно с жените. Но дори и да изричаше нещо, пиянските му изрази бяха или банални, или неуместно груби, а в много от случаите неразбираеми.
Мурджи също беше самотник и това бе най-голямата причина той и Млабоколо да са приятели. Живееше в грозна едноетажна къща, строена през двадесетте години на миналия век от дядо му и баба му и завещана на него и на брат му. Когато мобилният му телефон звънна, той дори не загледа кой го търси, защото единственият, който правеше това, беше Млабоколо. А и бе твърде пиян, за да може да фокусира нещо на малкия екран.
- Кво бе?! - почна той.
- Ей, видех призрак у гората - отговори аверът му.
- Ехееей. Къв призрак бе? Тебе май ракията ти е видела сметката! - Мурджи се засмя гласно.
- Не съм пил! Казвам ти, онова мина през гората, после се спусна към реката. Честно.
- Не думай! - гласът на Мурджи затихна, но опиянението му попречи той да изпита вълната от емоции, които трябваше да предизвикат тези думи.
- Честно ти казвам. Сестра ми да умре, ако не е така. Беше целото в светлина, а онова нещо вътре беше като череп. Мамка му, ако те лъжем.
- Аз кво ти казвах оня ден? Ония на Яким че направят сума ти поразии. Казах ли ти го оня ден? - не че Мурджи бе казал точно така. Преди три дена той просто съобщи на Млабоколо и компанията, че роднините на Яким се намират в къщата; без да изказва някакво мнение по въпроса.
- Е, прав беше. Поздравявам те за успеха!
Като по-умен, Григор не оспори думите му, а реши да се наслаждава на пиянската изобретателност на приятеля си. Мрачното му настроение до известна степен се бе притъпило.
- Аз ако не предупредим, нема кой да го направи. Когато казвам, че ни чака лошотия, никой не ме слуша. Ама така е - Мурджи се усмихваше. Знаеше, че това, което му съобщаваше приятеля му, е тревожно, въпреки всичко днес той беше пиян и не можеше да мисли за тежките думи. Утре, на бистра глава, ще направи анализ на случващото се.
- Че излизаме ли та'а вечер? - попита той.
- Абе късно е.
- Аре да удариме поне по бира у бара.
- Абе айде утре, щото днеска ми се спи.
- Квото речеш. Глупак - завърши Мурджи и затвори телефона.
И добре че не отидоха в кафе-ресторант "Сухиндол", защото щяха да станат свидетели на нещо необяснимо, което се разрази там и което даде началото на поредицата страшни събития, връхлетели малкото старопланинско село.
Когато в гората се възнесе странния силует, Яна Маркова пътуваше в колата с дядо си Марко.
Тя всяко лято си идваше при баба и дядо на село, където прекарваше по три месеца. Следваше Английска филология в Софийския университет, а през почивките беше масажистка в хотел в подножието на Витоша. През лятото хотелът не работеше, затова собственикът пускаше персонала в неплатен отпуск точно за три месеца, колкото траеше лятната ваканция в университета и Яна не пропускаше възможността да си отиде на село, далеч от колегите, работодателите и родителите си, сред цветята, птиците, домашните животни и овощната градина в двора на китната й къща. Яна обожаваше тези три месеца. На село имаше малко познати, но това нямаше голямо значение, тъй като тук тя обръщаше внимание на духовната красота, на природата, на хармонията.
Щом се появи табелата на Долно Камово, сърцето на момичето заби по-силно - както винаги се случваше, щом тя навлезеше в землището на селото. Светлините на уличните лампи бяха бели, както в най-ранното й детство, а от прозорците на къщите блещукаха обикновени електрически крушки. Господи, колко много обичаше това място. То я изпълваше със струи свежест и приказна енергия, с приятна носталгия по нещо безценно, което все още не е загубила.
Изведнъж дядо й спря рязко и се загледа към гората от изток. Стресната от неочакваната му постъпка, Яна също обърна глава в онази посока. От гората се спускаше светлина, която сякаш приемаше формата на човек.
- Какво е това, дядо?
Той не отговори, а втренчен гледаше нещото от хълма.
- Какво е това, дядо? - повтори тя. Дядо Марко продължаваше да наблюдава с облещени очи спускащата се светлина.
- Нищо, Янче. Нищо. Ей сега тръгваме - отвърна той, без да обръща глава към нея.
- Ама какво е това?
- Сигурно е кола. Давай да вървим. Айде, че баба ти ни чака.
Той свърна глава и врътна ключа на стартера. Автомобилът изръмжа и след миг се понесе по безлюдните улици на селото.
… следва продължение…
© Донко Найденов Todos los derechos reservados