Танцуваш, танцуваш. А аз се преструвам, че гледам някъде другаде. Сякаш е възможно да откъсна поглед от тялото ти, извиващо се под ритъма на музиката, подскачащо и приклякащо, приближаващо се с бърза стъпка и връщащо се обратно. Песен след песен се сменят във все по-влудяваща последователност, но ти не спираш, защото – разбирам – си толкова неуморна, че самото време е лишено от смисъл.

От кога съм тук? Споменът ми се изплъзва като поредната чаша с прозрачна течност, която пресушавам с неумолимата подкрепа на портокаловия сок. Но не, не съм пиян. Невъзможно е да бъда опиянен от алкохол в твое присъствие – единственият наркотик, който не спира да действа си ти. Когато танцуваш. И щом спреш да го правиш. Когато те прегръщам. И щом решиш, че не искаш повече да се лигавиш. Когато те видя все така гъвкава, но вече гола, и не мога да спра да те целувам. Но най-вече щом затръшнеш вратата зад гърба си и за първи път в живота си усетя какво означава абстиненция.

Чакай? Кога се случи това? Изглежда водката все пак действа на спомените ми, за да не мога да събера този толкова важен момент в съзнанието си.

- Още една голяма, моля – поръчвам на бармана. Боже, колко преуморен е този човек. Чак пребледнял като платно, бих казал, ако не бях в настроение за поетични откровения, което напълно да изключи употребата на глупави в клишета в репертоара ми. Блед като лунната светлина в замърсен град?

- Преди три дни – изтърсва той, прекъсвайки мисълта ми. Сетне (безизразно) ми подава чашата – заповядайте!

- Какво каза... – тръгвам да питам, но той вече е изчезнал.

Има ли значение? Защо да обръщам внимание на случайните думи на случаен човек, когато танцуваш пред (и за) мен? А аз вече не се преструвам, очите ми вперени в теб, погледът питащ няма ли най-накрая да спреш и да си починеш. Да дойдеш при мен? Да, горе-долу така, както направи минути след онази затръшната врата отпреди цяла вечност (три дни?), подпирайки се на стената и закрила лицето си с ръце.

Как те видях ли?

Не съм сигурен как да отговоря на подобен въпрос. Разбира се, когато това стана, все още бях (съвсем, наистина) вкъщи. Обаче знаех. Нещо в безумната и сигурно отровна смес, която забърках, за да се преборя с липсата, ме накара да прогледна за теб и да разбера, че ще забавиш ход и ще облегнеш гърба си на онази стена. Ще заплачеш – по начин, който изглежда напълно нереален на фона на танца пред очите ми. След известно време ще тръгнеш наобратно, ще пресичаш улици, изкачваш стълби и отключваш (поне две) врати, а накрая ще погледнеш виновно и... ще започнеш да пищиш.

Постой за момент! Това не беше планирано. Защо тогава се разпищя, а сега танцуваш все едно нищо никога не се е случило? Какво всъщност стана... през тези три дни?

- Какво стана през тези три дни?

- Голяма водка? – пита барманът и се усмихва по начин, който ме кара да мисля, че му е за първи път.
- Извинявам се. Май прекалих – казвам, взел твърдото решение да те хвана за ръка и да те заведа някъде, където ще можем да си починем. Да съберем мислите си. Най-накрая да се отърсим от отровата. - Страхувам се, че няма как да стане – дудне ми барманът.

- Моля?

- Виждате ли – продължава сериозно той. – Билетът до тук е еднопосочен.

После изчезва, точно както направи преди малко. Какви ги дрънка? Пиян/надрусан/просто увреден нещастник!

А ти продължаваш да танцуваш в ритъма на музиката, тялото ти извиващо се, подскачащо и приклякащо, стъпката – бърза и точна – отброяваща темпото по-добре от метроном. Движенията ти – съвършени. Много по-добри от всякога досега. Тренирала ли си?...

Достатъчно!
- Да си вървим – подвиквам към теб и се изправям от високия стол. Светът се завърта пред очите ми – определено не биваше да пия толкова...

... върти се...

... върти...

... се...

...
Танцуваш, танцуваш. А аз се преструвам, че гледам някъде другаде. Странно! От кога ли съм тук? Споменът ми се изплъзва като... като поредната чаша с прозрачна течност, която пресушавам с неумолимата подкрепа на портокаловия сок. Но не, не съм пиян. Мисля си, че е невъзможно да бъда опиянен... (Помислих го вече? Déjà vu?)

- Още една голяма, моля – поръчвам на бармана. Боже, колко е преуморен този човек. Чак пребледнял като...

- Глупак – чувам го да изрича.

- Какво каза – реагирам наежено, но той вече е изчезнал.