Едно насекомо летеше на неголяма височина във въздуха. Едва-едва се олюляваше и немощно се крепеше на крилата си. Рухваше, губеше самообладание, от време на време поспираше на някое цветно листо, за да си почине. После отново отлиташе безшумно. И не се отказа да лети.
Полетът на насекомото бе красив. С равномерни движения, то се движеше в траекторията си, описвайки кръгове, като ту трептеше развълнувано, ту леко се ослушваше. Разперваше крилата си докрай и вдишваше въздуха с всяка своя клетка, сякаш за последно. И въпреки че самото то не се славеше и не блестеше с някаква красота, компенсираше това чрез полета си.
Понякога животинката изкривяваше телцето си, летейки само на едната си страна, сякаш искаше да се подпре на невидимо бастунче. А пък знае ли човек...
Смрачаваше се и слънцето бавно бе закрито иззад облаците. Неусетно насекомото обърна погледа си, жадно впило очи в последните лъчи на слънцето, сякаш ги виждаше за последен път. И тогава то, със сетни сили, доби кураж и се издиг ...