Имало едно време един старец и една старица. Те живеели в малко селце, в схлупена едноетажна къщурка, която приличала на ленива костенурка, спряла насред прашен път за почивка. Мъжът се казвал Виктор, което означавало „победа“, а жената – Надежда. Съчетани в едно, имената им образували странна смесица в този разнолик свят.
            Животът им тихичко течал към хоризонта, облечен в свобода. Слънчевите лъчи били единственият приток на живителни сили за тях. Всеки път, когато жълтурко покорявал небесния свод, по който липсвали облачета, възрастните посядали на дъсчената пейка откъм разбитата улица и наблюдавали нежния танц на чуруликащите птички.
            – Ех, Викторе! Дали чедата няма да се сетят за нас и да дойдат… – въздишала тежко Надежда.
            – Ще дойдат! Ще дойдат! Ти се не бой… – отвръщал ѝ той.
            Тежала им много тази болка – забравата. Когато човек е млад и жизнен, като че ли целият свят е в краката му. Въздухът му се струва някак по-приятен и свеж, ограничения и хоризонти за него няма, а в сърцето му ехтят хиляди чувства, като накрая побеждава любовта. Когато остарява, все по-малко хора кръжат около него, сякаш вселената се стеснява и единственият лъч надежда блести в мрачния тунел на безвъзвратно отминалата младост.
            Не може да се каже, че дядо Виктор и баба Надежда бяха докосвали жилавата плът на разнообразието. Дните им сухо и монотонно изминаваха, очите им тежаха, пълни с дребни сълзи; сол и хляб да има на масата – щяха да преживеят, да бъдат благодарни и доволни. Смирени и отрудени хора, на мравката път ще направят, за да пребъде хармонията, да се чувства диханието на доброто.
            В доста топъл септемврийски ден възрастните бяха решили да засадят орехово дърво в далечния източен край на градината си. Лятото си отиваше с ефирния полъх на падащите листа. Небесният капак, избродиран от фина коприна, жълтееше в изтънчени есенни цветове. Не се чуваха вече птичи песни. Дворовете пустееха и тъжаха за едно отминало време, изящна проекция на нашите най-откровени копнежи.
            – Да израсте голямо това дърво, да остави жив спомена за нас. Да изговарят имената ни и да ги свързват с градежа… – тържествено заяви дядото, развълнуван, замечтан, с очи, пълни с вяра.
            – Дано сме живи, внучета да видим. Остаряваме, нищо не се знае. Днес осъмнем, утре – не. На косъм сме…
            – Дано, Наде, дано…
            – Вярата ни се губи, но важното е, че оставяме нещо след себе си! – жената синтезира смисъла на съществуването ни – да бъдем стойностни хора, да живеем достойно и да предадем на децата и внуците си основните житейски уроци.
            Старите закретаха и се прибраха вкъщи. В гърдите на Виктор пулсираше приятното усещане за пълноценност, а в тези на съпругата му – топлото чувство за завършеност. Тази вечер бе прохладна, тиха и грациозна. Във въздуха се носеше миризмата на събличащия се септември, последните птички отлитаха на юг. Небето опустяваше…
            След няколко часа мъжът, отпуснал тялото си в мекия фотьойл, слушаше симпатичната свирня на небрежния вятър. От време на време отпиваше от горчивото си кафе, въздишаше и мислено разглеждаше минало и настояще.
            – Наде, аз добър човек ли съм? – изненадващият въпрос проехтя като куршум в нощта. Бабата, без да се замисли, отсече:
            – Добър си!
            Той повдигна колебливо вежди.
            – Строихме, но за кого? Толкова кръв, страдание и труд дадохме за тази къщичка. Помня онова време и чистотата му… Бяхме млади, смели и влюбени… Готови да полетят без криле! А сега? Нищо не остана…
            Надежда отпусна топлата си дясна длан на рамото му. Виктор я усети и се почувства по-добре. Невидима върволица от цветове, думи, усмивки и сълзи се отлепи от сърцето му.
            Той я прегърна завинаги…
            Минаха години. Слънцето изгряваше и залязваше. Птичките пееха магически през пролетта и тъжно си отиваха през есента. Доброто все така упорито водеше привидно неравната си битка със злото. Животът се въртеше като перка на огромна вятърна турбина.
            Дядо Виктор и баба Надежда вече ги нямаше. В една студена нощ на месец декември те легнаха в уютното си легло и отлетяха към един по-топъл свят. В последния си път бяха изпратени от най-близките си, които усещаха тежки буци в сърцата.
            Тогава заупокой изнесе студеният северняк…
            Внуци се родиха – красиви, игриви, любопитни. Чедата на старците не оставиха малката къща да бъде сломена от камшика на страшната разруха. Поддържаха я прилично. Ако нещо се счупеше, веднага го поправяха, съвестта не им позволяваше да изоставят съграденото.
            Тайнствено от всички, орехът порасна величествен. Издигнаха се мощните му клони като двери към друг свят, грациозни, внушителни, омайващи. Напролет малки като точици птички ги изпълваха, а през есента оставаха срамежливо оголени, но достойни за съзерцание.
            Когато синът на Виктор окачи люлка на един от по-ниските клони, облаците се скупчиха, готови да затанцуват. Въздухът залегна.
            Заромоля ситен дъждец.
            Старите най-после почувстваха топлина.
            Те плачеха…