Умът е най-лошото наказание за страдащата душа. Той е този, който те връща непрестанно към спомените, към болката, която и без това е нетърпима и изгаряща. Опитваш се да забравиш и сякаш колкото повече усилия полагаш, толкова по-усърдно умът ти се старае да ти напомня за всяка минута изживяно щастие. Искаш да се бориш с него? Това е загубена битка, още преди да си посмяла да я започнеш. Единственото спасение, което намираш, е в сънищата. Стоиш нощем, притворила очи, стискайки ги здраво, за да те отнесе съзнанието далеч от този ад. Надяваш се, че това, което те очаква в този друг свят ще е по-добро и ще осмисли нощта ти. Изведнъж наистина се понасяш... но за огромно съжаление в погрешната посока. В съня ти се появява Той - най-големият ти ад, от който бягаш като от огън. Усмихва ти се, както някога, хваща ръката ти и ти го следваш, безмълвна и трепереща. Дори не се запитваш какво се случва. Защо вървиш след нещастието? Спохожда те удовлетворение, смехът ти се претворява, чувстваш се като нов човек, но забелязваш сянка - черна и безгранична. Вървите право към нея, неподозиращи какво ви очаква или може би поне ти, която му вярваш сляпо и го следваш. А дали той я вижда? Дали те води умишлено към нея или също е отнесен, сякаш вижда отвъд? Да, движиш се право към тъмнината, постепенно усещаш как той пуска ръката ти, опитваш се да я задържиш в своята, но Той ти се струва все по-далечен. Тъмнината изпълва и теб самата, започва да те задушава и замъглява зрението ти. Той съвсем се изгуби, вече не усещаш допира и топлината му, отново искаш да заплачеш, но вече си студена, изплашена и сама... И тогава отвори широко очи, с разтуптяно сърце. Нима дори в онзи толкова далечен свят не можа да го задържиш до себе си!? Толкова е несправедливо, че вече не искаш да затваряш очи, защото не би преживяла загубата му отново, тъй като щастието ти беше толкова кратко, че докато разбереш точно какво е, вече беше достигнала сянката...