Сънувах човек, с очи събрали блясъка на северните ледници и топлината на тихите целувки  по южните крайбрежия от влюбени. С цвят на кафе и гора...Пълни с дивост и безмерен покой...Сънувах очи, които ме гледаха и в стъклено-позлатените им зеници избухваше свобода.. Раждаше се истина, умираше страх. Смелостта им нарастваше, като изгряващо слънце и счупваше оковите на хоризонта...Сънувах човек, който също ме сънуваше...И някъде измежду задънените улички на реалността и фантазията се будихме заедно. За да празнуваме, че ни има...макар и за миг във вечността, защото когато изчезнем и се изгубим, нашият сън ще остане...,като малка светулка-щастие в бутилка отнесена от времето в морето на живота.

Л.Стоянова