Един миг разсеяност и бяха на земята. Тя се смееше на гримасата му, сякаш току що се беше пренесъл от някакво свое си място. Не осъзнаваше, че целият е мокър и сивото му яке беше в огромни кални петна. Нито пък тя.

- Хей, няма да седим цял ден тук - прошепна му. - Ще закъснеем.

Той и се усмихна. Искаше да и каже, че не му пука, че желае този момент да не свършва никога, но замълча. А всъщност, защо бързаха? Не можеше да се сети къде отиваха.

Изведнъж отвори очи. Лежеше по гръб и челото му беше мокро. Все още се чувстваше толкова лек и спокоен. Колко е приятно, когато се събудиш веднага след хубав сън и си спомняш всичко. Все едно си още там, нещата са още по-реални, а сетивата по-изострени.

Карел се обърна на една страна и се усмихна леко. Не мислеше за нищо, остави се изцяло на топлите чувства, които го бяха обзели. Постепенно взе да излиза от обхваналата го нирвана. Припомни си съня в детайли. Двамата вървяха по една от уличките в неговия квартал. Грееше слънце и снегът се топеше. Беше мръсно бял, примесен с кал от близката градинка. Всички минаваха през нея, тъй като беше по-пряко. Беше набраздена от многото стъпки по нея и блестеше, отразявайки бледото зимно слънце. Това беше най-омразното му време. Не можеше да понася сняг, още повече топящ се сняг в комбинация с кал и слънчево време. Но, рисувайки тази картина от съня си, му стана толкова мило. Почувства, че се връща в детските си години. Откога не беше стъпвал на тази уличка. Като малък минаваше оттам толкова често. Винаги през градинката.

Вече беше напълно буден. Толкова неща имаше да свърши днес. Но защо сънуваше точно нея? Не я беше виждал от ученическите си години, а и тогава никога не беше изпитвал нищо към нея. Наистина беше най-красивото момиче в класа, но толкова рядко си говореха за нещо. Той нямаше мнение за нея. Нямаше мнение и за повечето хора. Те просто си бяха там, около него и съществуваха сами за себе си или един за друг. Не беше отчужден от никого, но просто не умееше да се сближава много с хората. Имаше няколко приятели, с които излизаха от време на време да пийнат по нещо и да си говорят безмислици. Тя не беше от тях. Но този сън му се струваше толкова реален, сякаш тя беше най-близкия му човек и това го изпитваше напълно буден. Защо пък тя? Този въпрос не му даваше мира.

Направи си силно кафе, взе един кроасан от шкафа и седна на масата. Винаги закусваше сутрин. Така се настройваше за предстоящия ден, подреждаше нещата, които трябва да свърши и смяташе колко време ще им отдели. Разчертаваше всеки ден по часове, но никога не спазваше този график. И все пак, той явно беше полезен по някакъв начин, защото Карел никога не приключваше деня си, докато имаше още работа. Понякога искаше нарочно да остави нещо недовършено, за да не изглежда толкова примерен в очите на другите. Те нямаха нищо против него, но го смятаха за прекалено праволинеен и за сухар. Само защото си вършеше работата. Никой от колегите му не го познаваше истински. Изглежда и те нямаха особено мнение за него, както и той за тях. Той просто си беше там.

Седеше пред огледалото, облечен във всекидневния си костюм и оправяше косата си. Всяка сутрин и отделяше по двайсетина минути. Оформяше различни прически, разваляше ги и в крайна сметка всеки ден отиваше на работа сресан по един и същ начин. Но всеки ден изглеждашще безукорно. Карел беше млад и висок мъж, с привлекателен вид, старателно изгладен костюм и леко странна прическа. Може би затова нямаше особен успех сред жените. Но пък той не го и търсеше много. Живееше сам в малък едностаен апартамент с изглед към съседните блокове, който рядко беше посещаван от жени. На Карел това не му пречеше, даже се радваше, че няма кой да му нарежда да си слага чорапите и вратовръзките на отделни места. Така беше много по-лесно, защото винаги, когато носиш вратовръзка ти трябват и чорапи. За обратното не се беше замислял.

Тази сутрин само тя му беше в ума. Дори не успя да си направи всекидневния график по часове. Беше вече готов за излизане, но имаше още цял час. Обикновено гледаше сутрешните блокове по телевизията, защото всеки ден му оставаше около час преди тръгване. Но сега в стаята беше съвсем тихо. Карел седна на леглото и отново си припомни подробно съня. Този път отдели по-малко внимание на градинката. Отново се чудеше, защо точно тя? Толкова приятен сън беше. Представи си различни ситуации, в които бяха заедно.

- Стига глупости! Избий си я от главата, някакъв сън! – скара се на себе си той. Реши да тръгне по-рано за работа. Щеше да мине по някой заобиколен път и нямаше да пристигне прекалено рано. Можеше и да…

Телефонът му започна да звъни с песен на любимата му група. Погледна на дисплея и въздъхна. Непознат номер. Мразеше това, защото всеки път беше грешка, а се стряскаше винаги, когато звънне телефона.

- Добро утро, Карел, ти ли си? – чу приветлив, далечно познат глас в слушалката.

- Наталия!? – извика истерично той. – Не очаквах да те чуя толкова рано сутринта.

Всъщност, той изобщо не очакваше да я чуе, когато и да е и откровено се стресна от тази нейна втора намеса в живота му, за толкова кратко време. Съвсем не беше на себе си и започна да трепери.

- Извинявай, ако съм те събудила. Но как успя да ме познаеш? Не сме се чували от…

От преди малко, в най-прекрасния сън в живота ми, помисли си той.

- От около десетина години. – отвърна, вече малко по-спокоен. Все още не можеше да проумее, дали наистина води този разговор или си въобразява. Сложи ръка на челото си, разтърка го и се увери, че всичко е съвсем реално. – Не се притеснявай, бях буден. Знаеш ли, преди малко те сънувах. – изтърси съвсем неочаквано.

- Моля!? – сега тя прозвуча истерично.

Идиот, стресна момичето, помисли си той. Каква нетактичност, сега ще затвори.

- Извинявай, не исках да те стряскам – посъвзе се тя. – Но ме изненада доста.

- Не, ти извинявай. – той се зарадва, че на дисплея не се изписа времето на последния разговор. Чудеше се какво да и каже. Тя също мълчеше. Защо ли му се беше обадила, недоумяваше Карел. Тилът му започна да пулсира.

- Е, как я караш – поде глупаво той, все едно говореше на приятел от младежките години, с когото поддъжат контакт само от време на време по телефона. – Нещо ново?

Чу смеха и в слушалката. Колко беше нежен. Сякаш отново сънуваше. Почувства се по същия начин лек и свободен, туптенето в тила изчезна и му се стори, че няма нищо по-естествено, от това да говори по телефона с нея в момента.

- Ами, добре съм – изрече объркано тя. – Не се оплаквам. Всъщност, ми е малко странно.

Доста странно беше наистина, двама човека, които не са близки и не са контактували помежду си повече от десет години да имат един и същ сън, по едно и също време. Карел мисли известно време над това, преглеждаше статии и книги за необичайни сънища, но повечето от тях бяха пълни щуротии и безмислици и той се отказа. Беше извънредно радостен, че си уговориха среща след две седмици. Наталия живееше в столицата и щеше да идва по работа в града тогава.

От разговора си с нея, Карел се промени коренно. Започна да се облича с джинси и разноцветни ризи, дори смени прическата си. Колегите му бяха извънредно доволни от това, че му се случва да забравя да свърши нещо и дори го поканиха да пият по бира след работа.

Толкова много спомени изникнаха в съзнанието му, щом прекрачи прага на кафенето. Колко пъти бяха писали домашни тук, преди часовете. Обстановката не беше се променила. Същите виолетови пластмасови столчета и маси, потъмнелите от тютюн тапети, старата машина за кафе, която изкарваше прозрачна светлокафява течност, сервирана в бели пластмасови чашки. Карел стоеше неподвижен на прага и оглеждаше с умиление. Нямаше я. Дали всичко не беше отново сън? Той се приближи към бара.

- Двойно кафе и кроасан!

Какво ли щяха да си кажат като се видят? Поводът на тяхната среща също беше интересна тема за разговор. Щеше да я попита за живота и след гимназията, да разкаже за своя и нещата щяха да тръгнат сами. По телефона не си казаха нищо, доста сконфузено беше. От какво да се притеснява, имаше толкова много неща, за които можеше да говорят. И въпреки това сърцето му биеше лудо. Тилът му също пулсираше, както обикновено, когато беше напрегнат. Нямаше и помен от спокойствието, което го съпътстваше в съня. Отново се чудеше, защо точно тя? Цялата работа беше толкова нереална, сякаш нагласена от нечие свръхестествено присъствие. Първо съня, после разговора, а и сега тази среща тук. Наистина, тя беше извънредно красиво момиче, с дълга кестенява коса и прекрасна усмивка, но той никога не се беше интересувал от нея. В гимназията имаше няколко приятелки, но не и нещо сериозно.

Беше страшно напрегнат. Започна да се чуди, защо изобщо трябва да се вижда с нея, какво би могло да излезе излезе от тази нелепа ситуация.

- Да, наистина, всичко започна насън – каза си тихо той и си представи как са излезли с друга двойка и си разказват спомени.

- Хей, Карел – Тя стоеше усмихната пред него. Беше ослепителна. Косата и беше дори по-дълга отпреди. Той не спираше да гледа прекрасното и лице. Стана и неудобно.

- Е, няма ли да ме поканиш да седна? – изрече тя сериозно. Карел излезе от транса, който го беше обзел и пое палтото и.

- Много се радвам, че отново те виждам – измънка глупаво той, при което тя отново се усмихна.

След първоначалното притеснение, разговорът потръгна според очакванията му. Отпуснаха се. Животът им след гимназията беше протекъл по подобен начин. Бяха завършили висше образование и се бяха отдали на работата си. И двамата живееха сами и не обръщаха много внимание на живота извън служебните си задължения. Постепенно се унесоха в спомени. На Карел му беше приятно, но го нямаше това чувство на спокойствие и освободеност, което изпитваше в съня си. Изведнъж той осъзна, че това е причината да е тук. Иска да се почувства отново по този начин. Да, как не го беше разбрал досега? Това нежно вълнение, което изпитваше в съня си, него търсеше сега. Но не можеше да го намери. Усети някаква буца в гърлото си. Тилът му отново започна да пулсира, цялата му глава пламна.

- Карел, държа да ти кажа нещо много важно – тя беше изключително сериозна. Никога не я беше виждал такава. Даже имаше нещо заплашително в нея. Гледаше го право в очите с един особен, замъглен поглед и присвити устни. Една сълза се търкули по лявата и буза и остави черна диря от размазан грим.

- Какво има? – недоумяваше той. Всичко се променяше толкова бързо, преди малко бяха съвсем отпуснати, а сега. Толкова много мисли прииждаха и се смесваха в главата му. Почувства, че му се завива свят. Тя се разрида. Наведе очи и след малко пак го погледна през сълзи.

- Аз…

Карел се изправи. Отново беше плувнал в пот. Дишаше учестено. Взе чашата с вода от нощното шкафче и отпи бавно няколко големи глътки. Разтри челото си и въздъхна. Защо я виждаше вече толкова нощи поред? Цяла седмица. И всичко беше толкова объркано. Сякаш сънуваше в сънищата си.

Трябваше да става вече. Закуси, както всяка сутрин и си направи план за деня. Облече се, нагласи си прическата и забеляза, че има един час, докато стане време да тръгва. Взе дистанционното за телевизора, подържа го известно време и го остави обратно на масичката. Погледна мобилния си телефон. Наскоро беше срещнал един съученик и си бяха разменили номера на съученици, с които поддържат някаква връзка. Набра Н. Досега не беше обръщал внимание, че има само един номер на тази буква. Изчака, докато даде сигнал. Сърцето му щеше да изкочи от гърдите. Усети буцата в гърлото си. Главата му щеше да се пръсне. Даваше свободно. Набра пак. Отново свободно. Трети път. Без резултат. Карел скочи и отвори най-горното чекмедже на бюрото си. Извади стария телефонен бележник, който все още изпълняваше функциите си. Намери някакъв домашен телефон и набра.

Свободно.

- Да, моля! – женски глас, но не беше нейния. Звучеше много слабо и изтерзано.

- Добро утро – Карел преглътна буцата в гърлото си. – Бих ли могъл да разговарям с Наталия, ако това е нейния адрес.

Отсреща се чу плач. Буцата в гърлото го задушаваше. Стори му се, че минаха часове преди да чуе отговор.

- Тя почина – проплака едвам думите жената. – Преди седмица. Неин приятел ли сте?

Пред очите му причерня и Карел почувства, че ще падне.

- Бяхме близки известно време – промълви той и се задави в сълзи.