Вчера те видях сред блещукащите лампи на внушителния град. Отначало си помислих, че си привидение, за което толкова много творци са писали в своите произведения. Бях разтърсен от тока на шокиращата изненада. Младото момче се почувства като старец, преполовил житейската си пътека. Идеше ми да заплача.
            Лъжа ли ще бъде, ако ти кажа, че не съм спал по цели нощи само за да пиша името ти в сърцето си? Обичах те. Силно. Романтиката в мен надделяваше, щом зърнех очите ти, създадени от най-финия кристал. Момиче, осъзнаваш ли какво ми стори? Говориш ли за мен? Приляга ли ти този нов живот? Стягат ли златните накити на твоето розово, безпомощно изглеждащо вратле?
            Постигна ли целите си? В моето съзнание си все толкова амбициозна и неуморна, готова да преплува море, за да прочете съдържанието на изоставен лист хартия в стъклена бутилка.
            Вече всичко е различно. Светът ми удари силен шамар и прокле сърцето на момчето, което просто се влюби. Тъжен бях в самотата си, отричах слепотата си. Лутах се безцелно между миналото и общите ни спомени, изплашен, наранен и неразбиращ. Навсякъде виждах теб – сред всеобщия ход на тълпата прибирах в себе си искрата и събирах от нищото сили, за да мога да чувствам. Усещането за твоето всичко ме повличаше към онова безрезултатно симулиране на нашето неосъществено „ние“.
            Предполагам, че все още по кожата ти попива дъхът на разцъфтяващата младост, а в небесносините ти порталчета към света – очите ти – любовни ангелчета ме пронизват с онези симпатични стрелички до безпаметност.
            Вероятно това са само теории…
            Аз съм сънят на твоето будуване…