Съседката от апартамент №10, Глава 1

Погледнах през шпионката и видях миловидното лице на съседката от апартамент №10. Зачудих се защо ме търси. Познавахме се бегло, общо взето бяхме на „здравей – здрасти”, откакто се бе нанесла в съседния апартамент преди около месец.

Отворих вратата и примигнах от изненада. Двете ù ръце бяха гипсирани до раменете. Върховете на пръстите ù надничаха над бялата памучна подплата, помръдвайки лекичко. Тя ми се усмихна притеснено и запристъпва от крак на крак.

– О, Галя! Какво е станало?

– Ами, какво, пострадах.

– Много съжалявам.

– Би ли ми помогнал, с тези ръце направо съм за никъде.

– Да, разбира се. Какво мога да направя за теб?

– Ела, моля те.

Тя се шмугна в апартамента си, а аз я последвах.

– Би ли затворил вратата? – попита тя.

Докато затварях вратата, тя си събу чехлите и зашляпа боса по плочките, придвижвайки се бавно, като възрастен човек. Стори ми се, че накуцва леко.

Сви към кухнята, аз тръгнах след нея.

На кухненската маса имаше чиния със супа, лъжица и две филийки хляб.

– Ники, много ми е неудобно, но няма към кого друг да се обърна за помощ. Приятелят ми замина спешно за провинцията, тъй като майка му получи жлъчна криза. А без него съм като…

– Не се притеснявай. Казвай сега какво да направя.

– Ами… успях да стопля супата, успях да я сипя в чиния, но не мога сама… Много ми е трудно да държа лъжицата само с върховете на пръстите си, а и не мога да я поднеса достатъчно близо до устата си, просто ужас… Не съм слагала нищо в устата си от снощи.

– Искаш да те нахраня? – попитах аз. Чувствах се доста неловко.

– Ами… да, ако нямаш нищо против.

Тя се настани на масата и скръсти гипсираните си ръце пред гърдите. Погледна ме с влажен, очакващ поглед. Придърпах един стол и седнах до нея. Започнах да я храня. Ръката ми леко трепереше и не винаги съумявах да вкарам лъжицата право в устата ù, така че по брадичката ù често потичаха струйки супа, които старателно избърсвах със салфетка. На няколко пъти лъжицата изчатка в зъбите ù. Веднъж олях голото ù бедро, но тя прие това с усмивка и само кимна към пакетчето със салфетки. Голямо бърсане падна, но пък се запознах визуално с извивките на краката ù.

Реших да дам воля на любопитството си.

– Как пострада, Галя?

Тя въздъхна тежко, притвори очи и каза:

– Имам едно мотопедче, сигурно си го виждал. Карах си аз с около петдесет километра в час, когато някакво момченце изскочи пред мен на улицата, гонейки топката си. Наложи се да свия към тротоара. Блъснах се в една кофа за боклук и се преметнах напред. Приземих се на ръцете си, както може би се досещаш. Пак добре, че не си строших врата.

– Какво им е на ръцете ти?

– Двете ми предмишници са счупени. Лявата на три места, дясната – на две.

– Лошо, кога стана това?

– Преди три дена. Досега приятелят ми се грижеше за мен, но… но майка му точно сега… както и да е... случват се такива работи.

Тя кихна, извръщайки се настрани, и от рязкото движение пред лицето ù се провеси дълъг кичур тъмноруса коса. Тя се опитна да го отметне назад с гипсираната си китка, но не успя, просто не можеше да го достигне.

– Мамка му, за нищо не ставам вече – изсъска тя и изгледа злобно поклащащия се пред очите ù кичур. Протегнах ръка и внимателно затъкнах кичура зад ухото ù. – Благодаря. Сутринта не можах да се среша, нито пък да си измия зъбите. Гадост, сигурно изглеждам ужасно.

– Напротив, много добре изглеждаш даже. Искаш ли да те среша? Мога да ти измия и зъбите.

– Би било много мило от твоя страна – отвърна тя и ме дари с ослепителната си усмивка.