Малки неизживени съществувания се удрят в уморените пори на тялото ми. Онези съществувания, на които ти ми попречи да позволя да излязат извън мен, за да не би някой си случайно да си изгради погрешна представа. Знаеш ли, майната им на всички. Уморих се да поставям прегради пред поривите си, били те безразсъдни, лъжливи, отчаяни или жалки. И най-много неизживени. Понякога ме изгарят, изгарят ме цялата. Някой пали фитилите им, те се взривяват и се разпръскват на хиляди, лъжливо съществуващи, миниатюрни частици, които се блъскат безмилостно в стените на душата ми и ги разрушават безочливо.
Това, което е вътре в мен... можеш ли да го разбереш? Не. Безсмислено е. Знам, че дори не искаш. Или може би нямаш достатъчно смелост и кураж? Защото си глупак, или страхливец, или нямаш сили? Или пък е прекалено далечно за теб и ти се струва грозно и лишено от морал? Струва ти се грешно или може би дори изкуствено? Знаеш ли, страшно ме е яд. Не на теб, на мен. Липсва ми дързост. Аз съм една обикновена глупачка. Превърнала съм се в кино екран, на който ти гледаш отражението на залинелите си предразсъдъци.
А бях просто миг... и исках да се изживея.