2 jun 2005, 21:39

Сюжетът 

  Prosa
958 0 2
6 мин за четене
Пръстите му трябваше да са отдавна замръзнали, но в този миг те не бяха негови. Нещо друго ги караше да се движат, да звънят, а неразбираемата за всеки другиго мелодия се разнасяше, удряше се в олющените стени, вибрираше във всяка негова клетка, резонираше и се превръщаше в пламък.
Той се потеше, а температурата в неотоплената стая беше под нулата. Падналият студ беше неочакван. Зимата приличаше на пролет и в този ден подобно, нередовен работник, уплашен от внезапно посещение на началството, се опитваше да направи впечатление, че ще свърши всичко, което е пропуснала. Той не чувстваше студ. Той гореше, а пръстите му звъняха. Звъняха по клавишите на пишещата машина. Звъняха докато листа се изпълнеше, а после десницата автоматично го издърпваше от валяка и го пущаше на пода. Все по рядко се случваше в последните моменти, но в подобни на тази вечери това го спасяваше. Забравяше глад и студ, всякакви други неуредици и живееше. В подпространствената територия, където се сбъдваше. Той почти погубеният от болести и мизерия чешит от къщата със счупени прозорци и насран от призраци прокапващ таван. По времето на Дядо Ной беше обещаващ писател. Издаде две книжки и вече не им помнеше заглавията. Не помнеше името и на жена си, но я обичаше. Или обратно, помнеше името й, а не, че я обича. Това беше спомен от друг живот. Не негов. И заглавията на книгите помнеше, но му се струваше, че не са негови. На онзи му вървеше и имаше надежди. Даже го обичаха и ценяха. Освен това онзи беше остроумен младеж, а този психясал старец. Ставаше му смешно сетише ли се какви си ги е мислил и много кофти когато сънуваше някой неизпълнен сюжет. Тогава все имаше време, а все не му беше времето. В мигът в който седнеше да пише забравяше какво си е мислил и излизаше друго. По хубаво от онова което искаше да напише, но друго, а онова все не му даваше покой. Забравяше го и то пак идваше, и пак, и пак, и пак…И го караше да пише. В това време животът който има различна от сюжетната условност логика му сервира доста неприятни помии, но той си ги изпапка без дори да му се придрайфа. Ако надникнем в тоновете листове на тавана му ще видим много изгреви и рози, вишни, черешки, къпинки, малинки, гъзинки и всякакви други изпълнени с надежди лигиотии, а това му отнемаше доста памет и той не разбираше, че умира и че всъщност отдавна не живее. Някогашният му ярък успех, бързо отмина. Не, че пишеше по-зле. Не, че нямаше кой да ги прочете. Не, че някой му мислеше зло или живееше в гаден свят. Нямаше причини. Имаше факт, а той май трябваше да приеме.
Не го приемаше. Пишеше и пращаше в омачкани пликове. За листове, пощенски разходи и за ракиика имаше пари, но в дни подобни на този само състоянието в което изпадаше го спасяваше от премръзване. Сигурен съм, че някой ден ще го намерят премръзнал в леден блок от собствената му пикня. Нямаше да е тази вечер. Поредните няколко листа които се въргаляха по земята бяха изписани. Образите не го напускаха и само част от него живееше в телесната му развалина. Усмихваше се и някаква надежда. Истинска, различна от тази на героите му. Колкото и невероятно да ми се струваше със собствени очи прочетох краткото писъмце от голяма издателска къща. Любопитстваха има ли още написано, питаха туй онуй. Стана ми криво, но не му казах, че нищо няма да излезе. Кофти ми беше, че го гледам как пак открива гард и позволява да му забие един в диафрагмата поредното разочарование, но вместо да му призная какво си мисля го потупах по рамото. За кратко се размечта. Имаше достатъчно материал за да издаде, да промени нещо в живота си, да смени дефектните си очила купени на безценица от руският пазар и да погледне отново като човек. После се усмихна отнесено и криво. Все пак не е чак толкова лековерен като някога. Прекри пак мястото където можеше да стовари юмрук разочарованието. Набързо събра листата и тръгна към тавана. Едва се качи. Боледуваше от нещо, но не се преглеждаше и не знаеше какво. Тръгна към мен. Знаеше, че го чакам в кръчмата и вече съм му поръчил. Сигурно го обичах или пък ми беше интересен, но вечерите прекарвахме най-често заедно. В тази обаче не ме откри. Синът ми беше простинал и за да нямам излишни разправии си останах пред телевизора. Мен не срещна и му отиде приятният релакс, но нея откри паднала. В несвяст. Почти затрупана в преспа снежанка. В най-тъмният и забутан ъгъл в квартала ни. Имаше пулс. Дишаше. Избълнува нещо. Изглеждаше на двадесет-двадесет и пет. Разтресе се. Стори му се, че е дъщеря му. Извика името й. Русото момиче му отвърна, че не се казва така, а той си спомни, че няма дъщеря. Зачуди се пияна ли е, дрогирана ли е, но нямаше време много да мисли. Едва ходеше, но сега намери сили. Метна я на рамото и я занесе до дома си. Чак когато я пусна върху миризливото си канапе осъзна, че от месеци няма телефон. Втурна се навън. Никой от съседите не му отвори. Настояваше, че трябва да се обади в Бърза помощ, но сигурно са го помислили за пиян. Кой пък щеше да повярва, че безъбият нещастник е открил на улицата в скапаният ни квартал премръзнала малка фея. Когато се върна тя даваше признаци на живот. Мърмореше нещо от което разбра, че и е студено. Нататък не мислеше. Постели и до печката. Разтроши двата последни разскрибуцани стола които имаше. Натъпка ги. Първо подпали листовете, но столовете само димяха. Нямаше да направи това което последва, ако беше на себе си или тя изглеждаше иначе, но тя приличаше на дъщеря му, каквато в действителност не съществуваше. Побъркан човек. Предствям си сцената и започва и мен да боли. Не разбирам писанията му, много са отнесени. Като него. Тръгне ли да ми разказва сюжет ме заболяват хемароидите и често ми е идвало да го цапна. Даже веднъж пиян май го цапнах, не съм сигурен. Когато си представям как тъпка и пали ръкописите писани с години, почти всеки ден, ръкописите които го отдалечаваха от живота, които го правеха жив, ръкописите на надеждата и разочарованието, на уморената истина и измамното откровение, на безумието и чародейството му, едва издържам да не изкрещя от болка, а този луд ги тъпка в печката. Поглъщат лакоми дракони годините му, а той си спомня онзи сюжет който все не може и не може да напише. Сега не пише. Сега живее в него, а той е не по-малко измамен от всичко което изгоря докато разпали печката. В последвалите часове момичето идва бавно на себе си. Проклетата фльорца наистина прилича на принцеса от приказките. Лъчезарна е гласът й звънлив, едното й зъбче симпатично накривено, очите и зелени като главата му. Той отвреме навреме скача до тавана, открил още разпърцани мебели и листове. Намерил е даже спирт. Разрежда го и вдигат тост. Тя не бива да пие много, защото причината за припадъка й е хипеглекемия. И друг път й се е случвало. Не съобразила, но изобщо не е трябвала да тръгва сама в такъв ден, в такъв квартал.
Това наистина е любопитен въпрос. Какво търси в такъв квартал, в такова време, млада жена с нейните здравословни проблеми? И той и го задава.
Оттук нататък само гледа усмихнато печката и се наслаждава на глътката разреден спирт.
Оказва се, че тя е съсобственик или майната му каква, но важна в онази издателска къща от която беше получил отговора. Оказва се, че търси него със сериозно предложение. Говори много за странният писател, споделя, че изгаря от нетърпение да прочете още от него. Пита го не го ли познава.
Изгаря от нетърпение.
Печката бумти. Той се усмихва и гледа пламъците. Живее в сюжета.

© Стефан Кръстев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Без да искаме понякога се вселяваме в сюжета, ставаме героите си, а действителността романа на живота си, а романа на живота ни се превръща в следващ модел на действителност.
  • Всеки твой сюбет ОСТАВА запомнен!
    Поздрав!
Propuestas
: ??:??