Августовските жеги пак бяха налегнали широкото тракийско поле, а в град Пловдив едва се дишаше. На силното слънце въздухът се къдреше и се възнасяше на вълни, на вълни, а аз пъхтях и сякаш мозъкът ми се изпаряваше. В такова състояние, в един петъчен ден, право към село Левочево заминах - на гости на моя приятел Ванко Пататов. На здрачаване бях в селото и на площадчето заразпитвах хортуващите си баби къде живее Ванко.

            - Кво каиш, баби? - погледна ме въпросително старицата, дето си седеше в края на пейката, подпряна на бастунче.

            - Млъкни ма, Радо! Глухетина си и глухетина ще си останеш, ама и нас излагаш като тъпо извисиш гласа си! - сопна се съседката й - една напета баба, с очила и мустачки край издадената напред горна устна. После чевръсто скочи, хвана ме за ръкава и ме задърпа:

            - Ела, баби, ела, право у Пататовите ще те заведа, а и пътьом ще си побъбрим, че то с тез глухетини направо ще затъпея - няма с кого думата да си споделя! - и пъргавата старица ме повлече след себе си.

            Доста стръмна ми се видя уличката. Аз пъхтях и често, често бършех потта от челото си, а пустата му баба подтичваше пред мен като яренце, а и устата й не спираше - мелеше като воденица. Разпита ме от кой род съм, къде живея, какво работя, женен ли съм и имам ли деца. Като разбра, че съм ерген, цялата грейна.

            - Еех, откога търся добро момче за наша Ганка! Девойчица - капчица е тя - за чудо и приказ, пък и хем е работлива, хем като запее, чак славеите млъкват! Ха, да ви срещна, баби - каквито сте ми, таман ще си паснете! - зарадвано занарежда водачката ми.

            - А, бабо, не съм аз още за женене. Та аз себе си не мога да изхранвам, а ти семейство искаш да гледам! Жената и децата са отговорност - не са шега работа.

            - Че кой ти говори за шеги работи, бре баби? Я се виж - млад си, здрав и прав си! Що да не можеш семейство да гледаш? Та то, както сте я подкарали, след някоя година само ние - бабите ще останем тука да кукуваме. Внуци и правнуци искаме край нас да тичат, тъй да знаеш! - продължи смело мустакатата баба, но като ме погледна, ме съжали, че вече едва дишах по нанагорнището. Най-после се поспря, подхвана ме под мишница и ми рече да се облегна на нея. Успокои ме, че вече сме наближавали дома на Ванко Пататов.

            Криво - ляво се дотътрихме и баба Мита, тъй се казваше водачката ми, потропа с чукалото по портата. След малко ни отвори самият Ванко и разпери ръце - прегърна ме, като другарски ме потупваше по гърба.

            - Добре дошъл, Борко! Как така се излъга в туй забутано село да дойдеш? - радостно заговори той.

           - Да си кажа правичката - жегата ми помогна да се наканя.

          - Ха, влизайте с баба Мита и се разполагайте! - приятелят ми ни покани в прохладната гостна, край масата и ни наля студен боровинков сироп, за да се съвземем - особено аз, защото бабата си беше бодра.

          Разговорихме се. Оплаках се аз на Ванко, че съм се преуморил в душния град. Разказах му за неволите си на млад лекар - анестезиолог. Той изрази съчувствието си към мен и ме покани да прекарам почивните дни в дома му - на прохлада.

        - В понеделник ще дойда с теб в града. Търся купувач за тази къща. Няма работа тъдява и трябва към Пловдив да се местя. Без препитание, само на чист въздух и студена вода, не се живее.

       - Нали свиреше по сватби. Зная, че често те канеха и на Пампорово - със селския оркестър да забавляваш чужденците по заведенията. Помня, че и в кооперацията поработваше. Нали ти ми разказа историята за левочевския пръч, дето бил за разплод и със специална носилка сте го разнасяли от село на село, че да не си хаби силите, а всички да ги използва по предназначение. Ти си го бил изпуснал, а той не си губил напразно времето... Така цветисто ми описа всичко, че щях да се спукам от смях! -  смутено припомних това на моя приятел, хранейки плаха надежда, че няма да се отдели толкова лесно от корените си.                

       - Вече почти не се правят сватби, братко, а ако все пак младите решат да се оженят, не канят оркестър, а набързо, без много шум, се разписват и туйто.  Кооперацията пък се разтури. Всеки, както може, сам си гледа животинките и си чопли земичката. Добре, че поне пръчовете или както им викаме в нашия край - “порчовете”, са ни от здраво семе и тук ще си останат - покрай старците, щото младежта, както върви, взе по далечни краища да се пръска - не й понасят селският чист въздух и природната красота.

        Обещах на Ванко да му помогна в града, като го свържа с брокери от агенции за недвижими имоти. Рекох му:

         - Чувал съм, че напоследък доста англичани регистрирали дружества в България и на тяхно име купували имоти, а на собствениците плащали твърде добре.

          Не бяхме усетили, че баба Мита си е тръгнала.Чак когато едно момченце се показа на портата с  кошница, пълна с плодове, разбрахме, че старицата не е при нас. Детето подаде товара си на Ванко. Рече, че баба му изпраща този дар и ни кани довечера в читалището, за да прослушаме репетицията на селския хор и да си кажем тежката дума за изпълненията на народните песни. Зарадвах се, защото много обичах родопската музика.

          На здрачаване вече бяхме в читалищната зала, изпреварили и самите хористи.

Ванко носеше гайдата си - канеше се да покаже какво може. По едно време, както се бях отпуснал на стола в очакване, баба Мита ме сбута:

           - Ей я наша Ганка, баби, солистката на хора е тя. Запознайте се, де!

           Пред мене, почервеняла от срам, стоеше една стройна девойка на около двадесет години. Беше истинска гиздосия, облечена в родопска носия с богата бродерия. Правичката да си кажа не очаквах баба Мита да има толкова хубава внучка. Тя нямаше мустаци над горната устна, като баба си, а освен това поглеждаше свенливо с изразителните си очи - тъмни и с извити ресници. Но това бяха най-малките достойнства на Ганка. След малко, като запя, цялата Родопа планина се ширна пред очите ми - достигах планинските върхове, а сетне плавно се спусках и се скитах по китните поляни, после пак се извисявах и като орел се виех над склоновете. Задишах с пълни гърди, умората ми, натрупала се в града, неусетно се отми и се почувствах щастлив. Еех, идваше ми и аз да запея!  Не ми се искаше да си призная, но истината беше, че се влюбих в очарователното момиче!

            В следващите два дни с Ганка и Ванко обикаляхме църквите и многобройните параклиси в околността, гонехме се по обширните ливади, изкачвахме баирите, а умора не усещахме. Не ми се тръгваше към града, но ненадейно дойде понеделникът. Задълженията ме дебнеха и във вторник щяха да ме сграбчат здраво. Не можех повече да отлагам. Разделихме се с Ганка, като си обещахме скоро пак да се видим.

            Двамата с Ванко се качихме на ранния автобус за Пловдив. Приятелят ми се настани до една дама с къса поличка и стройни крака и упорито се заопитва да завърже разговор с нея. Аз, мислейки си за Ганка, скромно седнах до един старец на съседната седалка, но, да ме прости Господ, непрекъснато надавах по едно ухо, дано да дочуя какво си говори Ванко със “засуканата мадама”.

               - А, значи сте от града - там живеете и работите? - подпита я приятелят ми.

               - Да, адвокатка съм в Пловдив, а вие с какво се занимавате? - хвана се на въдицата госпожицата и продължи разговора.

               - Ами какво може да се прави на село - човъркаме почвата, сеем, а после берем - рече срамежливо Ванко.

                - А, така ли? Значи вие сеете и берете, а ние ядем? - ехидно му се захили важната адвокатка.

                 - Да, точно така - люцерна сеем и събираме - многозначително и сериозно я погледна земеделският труженик, а аз едва се сдържах да не се разсмея на глас.

                   Дамата се умълча, а след малко каза, че на това място не се чувства удобно и се премести на по-предна седалка - до един солиден господин, с добре поддържани мустаци и брада.

                   Тъкмо се наканих да седна до Ванко и да го поздравя за хитроумния му отговор, когато до него, залитайки, се премести някакъв човечец, който имаше доста нещастен вид.

                   - Момче, лъжат тия жени, да знаеш! Ей, с мойта преди пет - шест месеца се взехме и уж мома тогава си беше, а вчера родила. Обади се тъщата от Пловдив, та за градския родилен дом съм се запътил, щото жената там отиде да ражда - при големите доктори. Смятах, смятах, ама и седем месеца не мога да ги наброя , бре човек. Как тъй точно сега ще ражда, кажи ми де? Ударих му снощи няколко ракии и пак броих, та дано да ги угодя месеците, таз сутрин пак пийнах, щото още не съм ги угодил. Помагай, братец, да броим, че ми е спукана работата! - замоли се човечецът и клюмна главата си на рамото на Ванко, а той го поразтърси и като видя, че пияният взе да се посъвзема, бодро и убедително му заговори:

                   - Да знаеш, братко, че седмачета много често се раждат. Как да няма седем месеца откогато сте се взели? Я си помисли хубаво! Та дори детенцето може и в деветия месец да се е родило. Сега вдигни глава, пък като слезеш на автогарата изпий две - три кафета, за да се съвземеш, после купи един хубав букет и иди право в родилния дом! Дете ти се е родило - не е шега работа това! Само да съм те чул още веднъж да се съмняваш твое ли е и такъв ще ти фрасна, че няма да се познаеш!

                     - Прав си, братко, мое си е детето и мойто име ще носи! Само някой друго да ми рече и ще го спукам от бой, тъй да знаеш! - наежи се човечецът като петле, ама от тия - дребните, но вредните, дето най-много се перят и на другите налитат.

                      - Тъй те искам - изпъчи се гордо, защото вече си баща и отговорност ще носиш! - подкокоросваше го Ванко, а таткото, докато се мъчеше да държи изправена главата си и да се пъчи, по едно време съвсем оклюма и заспа в скута на приятеля ми.

Аз се опитах да завържа разговор с Ванко, но той сложи пръст на устните си, за да мълча, че да не събудя таткото преждевременно. Тъй, в голяма скучнотия, пристигнахме в град Пловдив.

                        - Хайде, мой човек, събуждай се! - приятелят ми внимателно повдигна главата на мъжа от скута си, а той отвори очи и учудено попита къде е.

                        - В Пловдив си и ще те водя до родилния дом, нали си вече баща, не помниш ли? - най-сериозно му обясни Ванко.

                        - А, вярно бе! - сепна се човечецът.

                        - Ще се продължи името ти, радвай се! - настояваше приятелят ми.

                        - Ами хайде да тръгваме тогава, какво сме се замотали!? - разбърза се таткото и преди нас слезе от автобуса. Едва стъпи на паважа и заподскача от крак на крак, а Ванко с готовност му обясни:

                        - Ей там има тоалетна, виждаш ли я - отляво пише “Ж”, което значи “Жентълмени”, а отдясно пише “М”, което ще рече “Мадами”. Точно това пояснение му трябваше на нашия човек, за да влезе набързо при “Жентълмените”. След малко дочухме женски крясъци и не след дълго познайникът ни, съпровождан от двама полицаи, под сигурен конвой, се отправи към родилния дом. Откъде узнах, че първо няма да посети полицейското управление ли? Ами подслушах разговора му с полицаите, отново да ме прости Господ. Двамата мъже на реда се оказаха разбрани и разумни, та решиха да си спестят обясненията на чудака за това кой е виновен, за да помисли той, че “Ж”, значи “Жентълмени”.

                        - Не трябва повече да се грижим за него. Право при жена му ще го заведат, сигурно е! - разсмя се Ванко и ние спокойно се отправихме своите си проблеми да решаваме. Направихме си дори и план за действие. Първо трябваше да пообиколим някои агенции за недвижими имоти и да предложим за продан къщата на Ванко в село Левочево. Второ - трябваше да потърсим за приятеля ми работа в града и накрая - да отидем у дома, за да си поотпочинем и да се подготвим за нови подвизи. Последната задача бе най-лесната, та след като предложихме имота на Ванко за продажба в най-близката, изпречила ни се агенция и си купихме вестници, съдържащи обяви за предлагане на работа, напазарувахме и побързахме да се приберем у дома, защото навън жегата беше убийствена. Включих климатика и по стар - ергенски обичай, приготвих скромна вечеря. Поляхме яденето със студена бира, но още повече се запотихме. Опитахме да се забавляваме с предаванията по телевизията, но мутренските филми скоро ни омръзнаха, а по новините се чудеха как да ни уплашат до смърт и да ни накарат по-скоро да стигнем до депресия. По едно време телефонът звънна. Обадих се нетърпеливо.Чух приятен женски глас:

                        - Дали сте обява в нашата агенция, че продавате къща с двор в село Левочево. Имаме клиенти, които искат да купят имота Ви - от едно дружество с английско участие са. Съгласни са да Ви платят 70 000 лева и искат още утре да ги заведете, за да огледат имота.

                        - Момент, моля, сега ще Ви свържа със собственика - казах аз и подадох слушалката на Ванко.

                        - Ало. Ами добре, но как да се уговорим за утре? Ще тръгнем с кола от офиса Ви. Съгласен съм и в девет часа сутринта ще съм при Вас. Благодаря и доскоро-приятелят ми бавно и замислено постави слушалката върху телефонния апарат.

                        - Какво оклюма? 70 000 лева дават хората! С тези пари може да си купиш апартамент в града. Ако искаш може да си купиш малко жилище-някъде за около 50 000 лева, а с останалите пари да преживяваш докато си намериш подходяща работа.

                        - То хубаво, ама още от сега започна да ми липсва чистият въздух и студената вода-задъхано заговори Ванко.

                        Същата вечер рано си легнахме, защото във вторник ми предстояха няколко операции и трябваше да се събудя свеж и бодър.

                        На сутринта изпратих приятеля си до Агенцията, а аз отидох на работа в болницата.

                        Отново се изтърколиха еднообразните делнични дни, душни и изпълнени с напрежение. В събота се разбудих от продължително звънене. Ванко някак виновно ми се усмихваше на входната врата.

                        - Заповядай, влизай и се разполагай! - зарадвах се аз. - Какво се случи? Разказвай! - запрепирах, а право да си кажа, първо исках да го попитам как е Ганка.

                        - Какво да ти разправям? Заприиждаха ония ми ти англичани и започна голям пазарлък за родния ми дом. Брокерите наддаваха, а чужденците се съгласяваха, че много им харесвала природата покрай селото. Тишина и спокойствие искали, чист въздух, студена вода, а отвреме на време можело да послушват и родопски песни. Като се размислих, братец, че то и на мене точно тези работи най-много ми харесват! Та нека съм по-кратък - рекох им, че се отказвам да продавам. Ядосаха се те, а брокерите дори взеха да ме заплашват, затова, като усетих, че взе да става напечено, се качих на ранния автобус и право при тебе дойдох - надълго и нашироко се разприказва Ванко.

                        - Добре си ми дошъл! Радвам се, че вече не искаш да продаваш родния си дом!

Истината е, че ми е най-хубаво, когато ти дойда на гости! Видя ли Ганка? Как е тя? - разбъбрих се и аз.

                        - Много здраве ти праща и пита кога да те чака в Левочево. Аз искам днес да потърся работа в града, пък и за квартира да попитам, а утре пак към наше село ще си ходя и ако ти се ще-можеш да ме придружиш.

                        - Остани да живееш в дома ми, а за работа ще попитам в болницата - сигурно се търсят санитари и портиери. Съгласен ли си?

                        Така Ванко Пататов не си продаде родния дом на англичани и оттогава все ми повтаря, че ако откъснеш едно дърво от корените му, то ще изсъхне. Сега е принуден повечко да пътува, защото работа на село няма и в града се устрои човекът, но пътят не му тежи, може би защото е към това, от което жизнените си сили черпи. Покрай него и аз често в Левочево ходя и с Ганка се срещам. Следващата неделя пак там ще бъда и сватба ще вдигам. Ще се омае Родопа планина под звуците на Ванковата гайда, сред песните на Ганкините дружки, а англичаните нека да завиждат!