Ина скочи и се втурна към мивката. Стомахът и за пореден път днес се сви на топка и всичко се изля навън. Зле и беше. Краката и се подкосяваха, а в главата и бушуваше лава. Отпусна се и седна на пода. Хвана с две ръце корема си и се сви като пашкул. Зарида първо тихичко, а после се разхлипа все по-силно и по-силно. Дланите и се свиха в юмруци и задумкаха по теракотените плочки. После отмаля изведнъж, изправи се и се погледна в огледалото. Насреща и се виждаха две изплашени очи, луд поглед, стърчаща коса и безкрайно уморено лице. Убийца! Ето това е тя. Тя трябва да направи нещо... Тайната я поглъщаше, изпиваше и силите, не можеше да мисли нормално, трудно се надигаше от леглото след поредната безсънна и кошмарна нощ. Нервите и са опънати като въжета, подскача за всяко незначително нещо, оглежда се непрестанно дори и в магазина.Като диво животно е. Спря да излиза, не говори с никого от тайфата,струваше и се,че бавно полудява. За храна и през ум не и минава,въпреки че майка и непрекъснато и каканиже да яде. Ина пак затвори очи. Тази тайна пак изплува в съзнанието и. Тайната е запечатана и като кадър след кадър минава всичко.
Беше февруарска зимна сутрин. Вечерта цялата тайфа се вдигнаха от София и се изсипаха в родопската къща за гости. Затънтено селце – на няколко километра от границата. Няма го дето се вика и на картата,щото е от две-три махалички с по няколко къщи. Изкараха си чудесно, вилняха два дни, ядене, пиене, секс и от онзи бял прашец - дето ти замайва главата във еуфория. Приятелят и Иво е сержант в пътната полиция, но и той се беше поотпуснал. На другия ден сутринта вече изтрезнели те тръгнаха от къщата. Народът още спеше. Всички се бяха свили по леглата и цареше тишина. Ина и Иво тихичко се изнизаха, запалиха джипа и отпрашиха. Снегът не спираше да вали и всичко е побеляло. От небето падаха снежинки, а вятърът бушуваше, свистеше и ги разпердушинваше като кълбета. Въпреки лошото време Иво натискаше газта и по завоите гумите свиреха. Ина беше още уморена и тихичко похъркваше. Тя не видя какво стана, но чу рязко спиране на джипа и нещо глухо се стовари под гумите. Отвори очи. Тогава всичко и стана ясно. Под колелата едно цигане – беше смачкано но неузнаваемост. Детето беше дребно, на около 7-8 години. Единият му гумен ботуш се беше измъкнал и пръстите на крачето му стърчаха голи. Телцето му беше на пихтия. Какво ли правеше това циганче по пътя? Огледа се и видя, че то е влачело няколко клона сигурно да ги носи в къщи, за да се топлят. Иво беше изскочил и оглеждаше наоколо. Тя се измъкна примряла и ужасена, отиде настрани и повърна. Гледаше като онемяла. Иво я разтърси и и каза,че няма никой, никой не е видял нищо и ще трябва да изчезват. Но първо - той отвори багажника, извади един бризент и го просна до колата. Даде назад, издърпа безжизненото дете на брезента, уви го и задърпа краищата към багажника. После и се развика да хване и тя товарът и го проснаха отзад в джипа. Иво огледа пак. Снегът ги спаси. От небето продължаваше да се сипе още и още сняг. Всичко побеляваше веднага. Той обаче нахвърли още сняг върху мястото, гребеше с голи ръце и придърпваше снега. Огледа се пак. Картината му хареса. Не изглеждаше нищо подозрително,че е станало нещо там. Качи се в джипа и бавно подкара. Движеше се и оглеждаше докато не стигнаха до един черен път. Кривна по него и забиха в джендема. Намериха едно оголено място, издърпаха тялото на земята. Иво изкара една туба с бензин, изля я отгоре и запали. Огънят съскаше и лумна изведнъж. Замириса отвратително – на коса, месо и на още нещо… Ина се сви зад едно дърво и пак повърна. Изчакаха да изгори всичко, после затрупаха пепелта със сняг. Гребаха с длани, придърпаха с крака още и още сняг. Ръцете и се зачервиха от студ, не ги усещаше… А и не искаше да ги гледа. Ръце на убийци… Разровиха и намериха камъни, влачиха ги, затрупаха всичко… Издрапаха нагоре по урвата, намериха колата, метнаха се вътре и потеглиха. Мълчаха до София. После Иво я остави пред блока. Нищо не и каза.
Мина цял месец. Цял месец тя беше ни жива, ни умряла… Телефонът звънеше на пожар, но не го вдигаше и често го изключваше. Ако затвореше очи – картината с детето изникваше пред нея. Устата му се отваряше и искаше да я погълне, очите му святкаха с ненавист, ръчичките се протягаха, пръстите му се докопваха до нея. А голото му краче и гуменият ботуш се поклащаха на вятъра… Ина пак заплака. Страхът я сви. Тайната я смазваше всеки ден. Ден след ден… Примираше ужасена…
Живееше заедно с баба си и майка и. Не казваше нищо на майка си, защото умираше от срам ,страх и вина. Виновни бяха. Избягаха и се покриха като хлебарки… Не издържаше повече… Тя е още ученичка в последния клас, главата и е объркана… Но не знае какво да прави… трябва и съвет, трябва да говори с някого… Тайната я подлуди… Но днес се свря в стаята на баба си, започна с треперещ глас и си изля душата… Тялото и се свиваше в спазми, ръцете и блуждаеха, пръстите и чоплеха подгъва на полата и.Стомахът и запари. Като змия нещо я раздираше от вътре... Ревът на ранено животно се изви… Баба и я прегърна, държеше я силно със старческите си пръсти, милваше я….
Тръгнаха към параклиса. Мълчаха по пътя. Тайната тежеше между тях…
Ина запали свещ, погледна към олтара и започна да нарежда всичко отначало…
Сълзите замъглиха очите и, устата и пресъхна, но душата и се почувства по-спокойна… изказа си вината…
- Айде чедо! Стани! Бог ще прости, чедо! Ще идем чедо и ще занесем подаръци на онези болни дечица в онкото… Ще направим добро на дечицата, чедо… - нареждаше баба и, а сълзите се спускаха по сухите и скули… Бог е щедър чедо! Айде!
© T.Т. Todos los derechos reservados