Ина скочи и се втурна към мивката. Стомахът и  за пореден път днес  се сви на топка и всичко се изля навън. Зле и беше. Краката и се подкосяваха, а в главата и бушуваше лава. Отпусна се и седна на пода. Хвана с две ръце корема си и се сви като пашкул. Зарида първо тихичко, а после се разхлипа все по-силно и по-силно. Дланите и се свиха в юмруци  и  задумкаха по  теракотените плочки. После отмаля  изведнъж, изправи се и се погледна  в огледалото. Насреща и се виждаха две изплашени очи, луд поглед, стърчаща коса и безкрайно уморено лице.  Убийца! Ето това е тя. Тя  трябва да направи нещо... Тайната я поглъщаше, изпиваше и силите, не можеше да мисли нормално, трудно се надигаше от леглото след поредната безсънна и кошмарна нощ. Нервите и са опънати като въжета, подскача за всяко незначително нещо, оглежда се  непрестанно  дори и в магазина.Като диво животно е. Спря да излиза, не говори с никого  от тайфата,струваше и се,че бавно полудява. За храна и през ум не и минава,въпреки че майка и непрекъснато и каканиже да яде. Ина пак затвори очи. Тази тайна пак изплува в съзнанието и. Тайната е запечатана   и като кадър след кадър минава всичко.
         Беше февруарска зимна сутрин.  Вечерта  цялата тайфа се вдигнаха от София и се изсипаха в  родопската къща за гости. Затънтено селце – на няколко километра от границата. Няма го дето се вика  и  на картата,щото е от две-три махалички с по няколко къщи. Изкараха си чудесно, вилняха два дни, ядене, пиене, секс и от онзи бял прашец - дето ти замайва главата във еуфория. Приятелят и Иво е сержант в пътната полиция, но и той се беше поотпуснал. На другия ден сутринта вече изтрезнели те тръгнаха от къщата. Народът още спеше. Всички се бяха свили по леглата и цареше тишина. Ина и Иво тихичко се изнизаха, запалиха   джипа и отпрашиха. Снегът не спираше да вали и всичко е побеляло. От небето падаха    снежинки, а вятърът бушуваше, свистеше и ги разпердушинваше като кълбета. Въпреки лошото време Иво  натискаше газта и по завоите гумите свиреха. Ина беше още уморена и тихичко похъркваше. Тя не видя какво стана, но чу рязко спиране на джипа и нещо глухо се стовари под гумите. Отвори очи. Тогава всичко и стана  ясно. Под колелата едно цигане – беше смачкано но неузнаваемост. Детето беше дребно, на около   7-8 години. Единият му гумен  ботуш се беше измъкнал и пръстите на крачето му стърчаха голи. Телцето му беше на пихтия. Какво ли правеше това циганче по пътя? Огледа се и видя, че то е влачело няколко клона  сигурно да ги носи в къщи, за да се топлят.   Иво беше изскочил и оглеждаше наоколо. Тя се измъкна примряла и ужасена, отиде настрани и повърна.  Гледаше като онемяла.  Иво я разтърси и и каза,че няма никой, никой не е видял нищо и ще трябва да изчезват. Но първо   - той отвори багажника, извади един бризент и го просна до колата.  Даде назад, издърпа безжизненото дете на брезента, уви го  и задърпа краищата към багажника. После и се развика  да хване и тя товарът и го проснаха отзад в джипа. Иво огледа пак. Снегът ги спаси. От небето  продължаваше да се сипе още и още сняг. Всичко побеляваше веднага. Той обаче  нахвърли още сняг върху мястото, гребеше с голи ръце и придърпваше снега. Огледа се  пак. Картината  му хареса. Не изглеждаше нищо подозрително,че е станало нещо там. Качи се в джипа и бавно подкара. Движеше се и оглеждаше докато не стигнаха до един черен път. Кривна по него и забиха в джендема. Намериха  едно оголено място, издърпаха тялото  на земята. Иво изкара една туба с бензин, изля я отгоре и запали. Огънят съскаше и лумна изведнъж. Замириса отвратително – на коса, месо и на още нещо… Ина  се сви зад едно дърво и пак повърна. Изчакаха да изгори всичко, после затрупаха пепелта със сняг. Гребаха  с длани, придърпаха с  крака още и още сняг. Ръцете и се зачервиха от студ, не ги усещаше… А и не искаше да ги гледа. Ръце на убийци… Разровиха и намериха камъни, влачиха ги, затрупаха всичко…  Издрапаха нагоре по урвата, намериха колата, метнаха се вътре и потеглиха. Мълчаха до София. После  Иво я остави пред блока.  Нищо не и каза.

      Мина цял месец.  Цял месец  тя беше ни жива, ни умряла… Телефонът  звънеше на пожар, но не го вдигаше и често го изключваше. Ако затвореше  очи – картината с детето изникваше пред нея. Устата му се отваряше  и искаше да я погълне, очите му святкаха с ненавист,  ръчичките се протягаха, пръстите му се  докопваха до нея. А голото му краче и гуменият ботуш се поклащаха на вятъра… Ина пак заплака.  Страхът я сви. Тайната я смазваше всеки ден. Ден  след  ден… Примираше ужасена…
      Живееше  заедно с баба си и майка и. Не казваше нищо на майка си, защото умираше от срам ,страх и вина. Виновни бяха. Избягаха и се покриха   като хлебарки… Не издържаше повече…  Тя е още  ученичка в последния клас, главата и е объркана… Но не знае какво да прави… трябва и съвет, трябва да говори с някого… Тайната я подлуди… Но днес се свря в стаята на баба си, започна с треперещ глас  и си изля душата… Тялото и се  свиваше в спазми, ръцете и блуждаеха, пръстите и чоплеха  подгъва на полата и.Стомахът и запари.  Като змия нещо я раздираше от вътре... Ревът на ранено  животно се изви… Баба и  я прегърна, държеше я  силно със старческите си пръсти, милваше я….    
         Тръгнаха към параклиса.  Мълчаха по  пътя. Тайната тежеше между тях… 
             Ина запали свещ, погледна към олтара и започна да нарежда всичко отначало…
         Сълзите замъглиха очите и,  устата и пресъхна, но душата и се почувства по-спокойна… изказа си вината… 
                  - Айде чедо! Стани! Бог ще прости, чедо! Ще идем  чедо  и ще занесем подаръци на онези болни дечица  в онкото… Ще направим  добро  на дечицата, чедо… - нареждаше  баба и, а сълзите  се спускаха по сухите и скули… Бог е щедър  чедо!  Айде!