Първият сняг обличаше земята в бяла одежда. Зимен вятър се разхождаше по улиците на малкото планинско градче. Небето беше посивяло. Цареше тишина. Сякаш целият свят бе замлъкнал в очакване. Сякаш зимата бе готова да прегърне нечия душа и да я отведе със себе си във вечността.

   Но тя не беше готова да си отиде. Още не. Тази душа бе дърпана към земята от нещо така, както котвата задържа кораба на пристанището. Тази душа криеше тайна, която не ù даваше покой, не ù позволяваше да се извиси във въздуха като снежинка, носеща се леко над полето.

   Деветдесет годишната Мария лежеше на смъртния си одър с отворени очи. Погледът ù бе насочен към прозореца, зад който зимата танцуваше своя танц. Последният, който тя щеше да наблюдава. Очите ù се пълниха със сълзи. Не от страх, не от болка, а от тежестта, която носеше в сърцето си. Беше свикнала с нея, защото живееше така години наред. Имаше моменти, в които не ù обръщаше внимание, защото се бе превърнала в част от нея, част от тялото ù. Имаше и други моменти, в които се чувстваше непосилна да носи това бреме и започваше да плаче. От баба си знаеше, че сълзите облекчават тежестта на душата. Но животът я напускаше. Мария искаше да освободи тайната, която беше като в затвор зад устата ù. Така това, което таеше в себе си, щеше да отекне в света като ехото на водопада, падащ от някоя висока планина, потънала в тих зимен сън…

   Вратата се отвори. В стаята влезе предпазливо снаха ѝ. Боеше се да не я събуди. Но когато Мария погледна към нея с влажните си очи, тя се доближи до леглото.

-         Гладна ли си? Обядът е готов.

-         Не – отвърна старицата с дрезгав глас. После погледна отново към прозореца, който вече се бе запотил и тя не можеше да наблюдава танца на снежинките. – Искам да ти кажа нещо. Седни до мен. – Снаха ù взе стола, който стоеше до стената и се настани до леглото на Мария. Тя я погледна с усмивка, в която се четеше толкова много болка… - Искам да ти разкажа за моите близнаци.

-         Какви близнаци? – учуди се снаха ù. – Ти имаш само две деца и те не са близнаци.

   Тя си помисли, че Мария пак е изпаднала в онова състояние, в което за миг забравяше коя е и къде се намира. Понякога съзнанието ù я връщаше в друго време, караше я да говори за себе си така, сякаш е малкото момиченце, което е била в зората на живота си. Друг път беше току-що омъжилата се девойка, бореща се за одобрението на семейството, от което ставаше част. За жалост възрастта си играеше лоши шеги със съзнанието на хората. Но снахата на Мария бе свикнала с това. Беше част от тази игра на спомени вече почти две години.

-         Имах близнаци – продължи старицата. – Родих ги точно когато синът ми беше на три, а дъщеря ми на две години. Бях благословена с две момченца, които дойдоха на този свят в една зимна нощ. Само веднъж успях да ги подържа в ръцете си като тяхна майка. Само веднъж успях да ги целуна и да им кажа, че ги обичам.

-         Родиха се мъртви ли? – с недоумение попита снаха ù, осъзнавайки, че може би този път Мария е с всичкия си и споделя тайна, която е пазила години наред.

-         Не бяха мъртви. Ние бяхме бедни. Едва успявахме да намерим храна за четиричленно семейство, а още две деца бяха голяма тежест за нас. Но вече се бяха родили. Бяха дошли на този свят и бяха толкова хубави…

   В един съседен град имаше млада двойка лекари. Всички в околността ги познаваха, защото само те се грижиха за здравето на хората. Тогава времената бяха други… И колкото и добри и всеотдайни да бяха те, съдбата ги бе наказала, защото жената беше безплодна. Години наред не успяха да се сдобият с рожба. В нощта, когато родих моите близнаци, с мъжа ми взехме решение. Най-болезненото и най-страшно решение в живота на една майка. На всички казахме, че децата са се родили мъртви. Продадохме ги на лекарите.

   Седмици наред не ставах от леглото. Плаках, молих се, надявах се. Не можех да се примиря с това, което бях сторила с моите близнаци. Те бяха плът от моята, носих ги девет месеца и ги обичах. Но животът е толкова несправедлив с бедните! Бях готова да умра, за да притъпя болката, която изпитвах. Но не исках да оставя другите си две деца без майка. Съпругът ми също имаше нужда от мен. Трябваше просто да се примиря със случилото се. Трябваше да намеря сили да нося това бреме със себе си, да живея с него. И се научих. Научих се да се смея, докато душата ми плаче. Научих се да ридая тихо, докато всички вкъщи спят. Научих се да се моля тайно близнаците ми да са добре всеки ден. Тази тайна се превърна в част от живота ми. Така изминаха петнайсет години…

   Но съдбата е непредвидима. Никога не знаеш какво ти е подготвила. В единия момент може да бъде благосклонна към теб, да се почувстваш погален от най-нежната ù ласка, а в друг момент може безмилостно да те зашлеви и да те накара да изпиташ огромна болка. И до ден днешен не съм сигурна коя страна от лицето на съдбата видях в онзи съдбовен ден, дали бях благословена или изтезавана.

   Беше пролет. Слънцето по цял ден грееше в небето и събуждаше света от зимния сън, в който бе потънал месеци наред. Тогава работих в градината на едни богаташи от градчето. Всяка сутрин отивах у тях и следобед се прибирах вкъщи уморена. В онзи ден бях по-уморена от когато и да било. Едва успявах да вървя по улиците, докато се прибера вкъщи. Мислих си само за това колко много искам да поседна на стола и да оставя умората да се отърси от мен.

   И тогава зад ъгъла видях нещо, което ме накара да забравя за всичко останало. Забравих за целия свят, дори за себе си. Видях двама близнаци. Две хубави момченца на около петнайсет години, облечени в еднакви дрехи и носеха тежки раници на гърба си. Сърцето ми заби като лудо, щеше да изскочи от гърдите ми. Стоях като стъписана и не можех да направя нито крачка повече напред. Нещо в мен се бе преобърнало.

   Двете момченца се доближиха до мен и ме поздравиха любезно. Не намерих сили да отговоря на поздрава, а само се усмихнах с усилие. Попитаха ме накъде се намират разкопките, заради които много туристи напоследък бяха посетили нашия град.

-         Изгубихме групата от училище, с която бяхме – каза ми едното момченце.

-         Откъде сте? – попитах ги аз.

   Бяха от съседния град. Същият, в който знаех, че живеят моите близнаци, които позволих да отраснат в друго семейство. Още повече изпитвах желание да заплача и да се смея едновременно. Усещах как всяка частица в мен пулсира от напрежение.

-         А родителите ви с какво се занимават? – продължих с въпросите.

   Момченцата се спогледаха учудени от моето любопитство. Двоумяха се дали да ми отговорят, защото бях една непозната за тях.

-         Майка ни почина преди три години, но беше лекарка. Татко също се занимава с това – отговори накрая единия от близнаците.

   Не можех да повярвам на ушите си. Това бяха те! Моите близнаци! Моите деца! Те стояха пред мен и ме гледаха студено, докато на мен ми се искаше да ги прегърна силно, да ги целуна и да им кажа, че аз съм тяхната майка. Очите ми се насълзиха. Светът пред мен рухна в един миг и в другия се изгради отново. Виждах с очите си, че децата ми са добре, че са пораснали, че са обичани.

   Извадих от джоба си парите, които бях изработила през деня, прекаран в градината на богаташите. Подадох ги на момченцата с молбата да си купят сувенир от сергията пред разкопките. Накарах ги да ми обещаят, че винаги когато погледнат към него, да се сещат за това градче и за жената, която са срещнали в него. Те се усмихнаха и ми обещаха. После ги упътих към мястото, на което щяха да открият групата, с която бяха дошли. Те ми благодариха и тръгнаха. Наблюдавах ги как се отдалечават от мен. Заплаках тихо, както правих всеки път. А душата ми крещеше, раздираше се и едновременно беше безкрайно благодарна към Онзи, който преплита пътищата на хората по необясним начин. Благодарих за срещата, която съдбата ми предостави с моите близнаци.

-         Не мога дори да си представя какво е означавало това за теб – хлипаше снахата на Мария, докато слушаше разказа ù. – Каза ли на някого за това?

-         Не. Нямаше смисъл да говоря за срещата с близнаците ми. Съпругът ми вече ги беше забравил и не се интересуваше какво се е случило с тях. А децата ми въобще не знаеха, че имат братя. Тази тайна трябваше да остане скрита в мен. Досега. Не можех повече да нося това бреме със себе си. Имах нужда да се освободя от него.

   И сякаш тя наистина се бе освободила от голям камък, който бе увит с въже около врата ù. Вече се чувстваше по-спокойна, по-лека. Тайната, която не ù даваше покой през последните десетилетия, вече бе споделена с някого. Нямаше да я отнесе със себе си във вечността. Беше успяла да накара още някого да съпреживее нейната болка и радост, агония и еуфория. Още някой познаваше нейните близнаци, макар и само от един разказ за живота на старицата.

   Малко по-късно Мария остана отново сама в стаята си. Беше тихо. Тя чуваше спокойния ритъм на сърцето си. Погледна към прозореца. Стъклото вече не беше запотено и сякаш студен въздух нахлуваше вътре. Старицата видя, че снеговалежът е спрял и вече всичко е покрито с бяла пелена. Усещаше вятъра, който доближаваше бавно към леглото ù. Почувства се странно, сякаш прегърната от нечии студени ръце. Тя се усмихна. Знаеше какво предстои. Не се страхуваше, вече беше готова. Пое си дълбоко дъх и затвори очите си. Завинаги.