ТАКА Е

Открих го. Държа в ръката си безценното. След цял час ровене в шумата го намерих. Малък. Дамски. Покрит със скъпоценни камъни. Мъртви са, но всеки момент ще накарат механизма да проговори. От лукс. Сигурно струва повече от колата ми. А тя не е евтина.
Скъпите вещи ме напрягат. Не ги търпя. Въпреки, че съм сноб в някои отношения. Та това е просто дребен часовник. Какво като по него има диаманти. Страня от хората, които се кичат с подобни сувенири. Не ми вдъхват доверие. Скъпото върху тях показва колко са пристрастени към евтиното вътре в тях. И аз се глезя понякога, но съм умерен в тази си низост. Чувам, от време на време, различни гласове около мен да жужат, че са впечатлени от изработката на такива бижута. Не им вярвам. Впечатлени са от цената. И от лъскавото. Имам негативно мнение за всичко, което струва изнасилено много. В това число и предметите на изкуството. Най-големият харч, който мога да преглътна за предмет на изкуството е, да си купя скъп билет за музей, в който той е изложен.
Подозирам, че мелодията на света, в този си духовно и емоционално разюздан вид, е вече изсвирена. Може ли да дадеш няколко милиона за картина на художник, който е умрял в мизерия, когато в същия момент цели народи чезнат от нямане. Искам да живея на планета без скъпоценни камъни и на нея задължително всички да се разхождаме голи. Дизайнерите на дрехи да бъдат обявени извън закона. И хвърляни в космоса, ако го нарушат. В света ни липсва равновесие. Затова изглежда, че вървим към гибел. Не, защото някои хора имат много пари, а заради това как ги харчат. Демонстрацията на благосъстояние дразни Всевишния.
Изкушавам се да го ударя в земята. За да отскоча над нещата. Да го пръсна на съставните му части. Да спрат гаргите да кацат върху лъскавото. Да замълчи гадта завинаги. Уредът, който лежи върху дланта ми. Но е на приятел. Не съм сам в гората. Валентин е до мен. Подавам му бижуто. Негово е. Не носи женски накити, разбира се. Подари го на една дама наскоро. Явно тя го е изгубила. Милото. Било е часове наред самотно под листата.
Два през нощта е. В шубрака съм, защото не правих секс с нея. С Татяна. Жената на Валентин. Именно той ме помоли да дойда с него, за да търсим безценното. Преди няколко дена го даде на жена си. Бях там. Тя направо се напика от кеф. Мисълта ми в бездиханна ерекция клечеше над тази прогнила духовна грозота. Клетата жена няма деца, но не би се зарадвала на раждането на първородната си рожба толкова, колкото на този прескъп сувенир. Така е. Очите на детето не са от диаманти. Часовник с диаманти на ръката ù я кара да се чувства специална. Различна от останалите. С четири яйчника, например. Радвала се на фината изработка. Татяна. Кифлата. Вземи си порцеланово морско конче тогава. Но сега не е на нея. Бижуто с платинени стрелки. Тъй като срещата ни в хотела не се осъществи. Флиртува с мен от известно време. Нагон. Желае ме. Тривиално. Нали е богоизбрана – отпива от приятелите на мъжа си. Прекрасно знае, че никога няма да ù купя подобна глезотия, но има дни, в които стремежът към неосъществения оргазъм бие по точки всички скъпоценни камъни на света.
Приятелят ми е с двадесет години по-възрастен от нея. Аз само с десетина. Не знам дали това е мотив. Много е красива. Разбира се, че нямам против да я видя гола. По-различен съм обаче от останалите. Мен други неща ме карат да се чувствам специален. Никога не съм предавал другар, заради жена или пари. Обратното. Виждал съм как те ме мамят и съм се правил, че не забелязвам. Имал съм възможност да отвърна, но колекционирам разочарования.
Татяна ми изпрати съобщение с номера на стаята си и аз се обадих на Валентин. Той нищо не отвърна преди да се срещнем.
Когато се видяхме, взе колата ми и поиска да се прибера с неговата. Няколко пъти по-скъпа е от моята.
По-късно ме събуди. Не бях заспал. Отишъл до хотела. С автомобила ми. За прикритие. Качил се в стаята при жена си. Тя му отворила. Сметнала, че съм аз. Обладал я вместо мен. Гостоприемната свършила два пъти. После я завлякъл в гората. За да я пребие. Сега е у тях. Предполагам, че физически е в поносимо състояние, но ù липсва часовникът, който той ù подари. Паднал е, когато е понасяла последиците от своята морална разюзданост.
Съпругата на щедрия мъж е привлекателна. Като, че ли за неодушевен предмет това е напълно достатъчно. Достатъчно е и за колекционера на вещи. Него не го интересува дали тя му е вярна. Часовникът да не би да му е верен? Ще е там, където платят цената.
Сега всичко е наред. Тя и скъпият часовник отново ще са тандем. Приличат си. Примамливи са. И всеки, който има достатъчно средства, може да ги притежава. Понякога в ръката си ги държат и бедняци като мен. Но за кратко.
Олекна му. На Валентин. След като намерих стрелките от благороден метал, показващи луксозно часа в калта на лаченото ни време. Благодари ми. Усмихна се и ме прегърна. Двама мъже се прегръщат през нощта, сред гората, пред кладата, в чиято паст лежи овъгленият скелет на един изгорял брак и спомена за прясно пребитата сребролюбка.
Приятелят ми е интелигентен човек. Прекрасно знае какво си мисля. Познава ме добре. Затова не коментираме последните събития. Приел ме е такъв, какъвто съм. Аз него също. Работим заедно. Не, аз работя за него. Но и да не беше така, отношенията ни пак щяха да са същите. Естествено, че нямаше да се виждаме толкова често. Дори изобщо.
Карам към тях. Движим се с неговата кола. Моментът е удобен. Напълно подходящ. Смятах утре да го информирам, но той ме събуди посред нощ. Вече е утре. Напускам работа. Ще се занимавам с друго. Не става въпрос за пари. Имам планове. Различни от досегашните. Нещо ми лежи на сърцето. Нещо фино и лично. Ще обърна взор към него. Ще рискувам. Малко по-скромен живот ще бъде, но пък съм мотивиран да напредна в попрището, на което искам да се посветя. Прекалено съм ангажиран със сегашната си работа и в момента крача твърде бавно. Не знам с тези темпове дали един живот ще ми стигне да отида там, накъдето съм тръгнал.
Валентин не е доволен. Изобщо. Преди малко изглеждаше така, сякаш часовникът му е напълно достатъчен, за да бъде щастлив. Но той знае, че този гиздав трофей е помия. Същата, като жена му, която щеше да свърши два пъти с мен. Въпрос на време е да го предаде отново. Да се счупи, повреди, разглоби, загуби или отиде в други ръце.
Умен е. Мъжът до мен. Знае, че съм нещо различно. Невидима е, но когато ти я отнемат, липсва много. Говоря за привилегията да имаш под ръка точен човек. Знае, че не ме притежава. Просто временно използваше моите услуги. Срещу заплащане. От над десет години.
Богатите мразят, когато им навираш в очите неща, които не могат да си купят. Интелигентните с пари го премълчават.
Знам. Не му е приятно, че съпругата му ме пожела, без дори да съм ù купил нещо, но такива сме хората. Затова се раждаме. Да сме алчни. Да искаме от всичко. По много.
Прие оставката ми. Мълчаливо. Няма избор. Не ми отправи оферта. Знае, че е невъзможно. Нямам нужда от часовник.
Последва прегръдка. Втора за деня. Пред колата му.
Наблюдавам го как потъва в сянката на къщата.
Влизам в личния си автомобил и потеглям.
Татяна сигурно ме мрази. Но пък си има обратно безценното. И е задоволена физически. Аз пък си нямам стрелки. Дори вече няма да отмервам и време

* * * * *

У дома съм. Кучето е до вратата. Лежи като изтривалка пред нея. Едра. Чака да се прибера. Посреща ме. Радва ми се все едно се връщам от Виетнам. След едногодишна невъзможна мисия.
Боряна спи в спалнята ни. С друга жена до нея. Ако аз направя същото с някой мъж, веднага ще кажат, че сме обратни. Жена, в една спалня с друга, е приятно. Аз с друг мъж в леглото – е грозно.
Нейните приятелки са мръсници. До една. Изневеряват на мъжете си и си разменят еротично бельо помежду си. За да впечатлят любовниците си. Оправдават се, че първите били гадни типове. Боряна на всички им е параван. Уж са при нея докато прелюбодействат. В замяна на това я учат как да стане като тях. Уличница. Подтикват я. И тя поддава. Според мен малко ù трябва. Заложено е в нея. Тя може и в момента да е такава, но аз да не го знам.
Парясници, първо се разведете, чак тогава хукнете по не оторизирани гинеколози.
Жените с провален личен живот много обичат да ходят да спят у приятелки с нормален семеен статус. За да го скапят. И в повечето случаи успяват.
Всички хора изневеряват. Спорили са с мен, че не било вярно. Може. Но не познавам верни семейни хора. А не е като да съм расъл в саксия.

Лежа на дивана в хола. Прекрасно място за уединение и отмора. Долавям лек мирис на тютюн. Някой е пушил. Не са успели да заличат следите успешно. Онази – кльощавата, с жена ми в леглото, е пушачка. Подстрекателката към извънбрачни любовни дисциплини с препятствия. Ако я заваря с цигара ще лети през терасата. Да трови въздуха у тях.
Доглеждам филма от вчера. История за мъж, изгубил семейство си в самолетна катастрофа. В момента е на сеанс при млада, много красива психоложка. За да му помогне да се възстанови от травмата. Виждал съм я в клип на рок група. Актрисата, с роля на психиатър. В реалния живот баща ù е известен рок певец. Страхотен филм. Някога ще опитам да напиша подобна книга.

Отдавна не съм бил с две жени едновременно. Сънувам, че съм интимен с тези в спалнята. Някакъв моментен срив в подсъзнанието ми предполагам. Ще го изкарам на крак.

* * * * *

Разни неща, вкупом, се разпищолват в личното ми пространство.
Дневна светлина нагло и подмолно се промъква през няколкото цепки на спуснатите щори. Натрапват ми нежеланото си присъствие.
Алекс се е надвесил над главата ми. Присъствието му ме буди. Дошъл е да ме вземе за работа, но телефонът ми е изключен. Изглежда ми разочарован. Забравих да му кажа, че напускам. Изненадах дори и себе си. Това с часовника на Татяна ускори нещата.
Даже ми е малко ядосан. Алекс. Споделям му, че съм сънувал две жени в спалнята си. Изобщо това не го интересува. Явно не ги харесва. Важно му е защо аз напускам. Той е добър приятел. И колега. Заедно работим при Валентин. Работехме. Аз вече съм мечтател. Обяснявам му защо. Смирено. Четливо. Поднасям му на тепсия духовния аспект на нещата. Според него съм луд. И според мен също. Но пък ми е приятно да съм зашеметен от подобна интелектуална превъзбуда. Сред толкова меркантилна тъпота, се чувствам като революционер, пътешественик, откривател или просто Гъливер.
Още съм сънен и завит. Денят ми започва с признание. Искам да се посветя единствено на писането. Желая да достигна предела си на себеизразяване. Според Алекс нищо не ми пречи и сега да го правя. Така е. Но го правя тромаво и не се разгръщам изцяло. За мен е комплимент, че той толкова напористо настоява да запазя работата си. Видимо държи на мен, но смята, че крия истинската причина. Кълна му се. И се прекръствам. В легнало положение. Аз съм вярващ, който фанатиците наричат атеист. Защото съм суеверен. Никога не влизам в църква. Направя ли го, после задължително ми се случва нещо лошо.
Според този до мен, вече никой не чете. Съди по себе си. Твърде зает е да мисли за финанси. Затова не може да си позволи и куче. Няма лошо, но светът му е твърде малък, за да твърди нещо толкова нелепо. Ако пък е прав, значи имам лош късмет. Защото на мен точно това ми се прави. И със сигурност ще се пробвам да стана много добър. В природата има равновесие. Щом на мен толкова много ми се пише, на някой от другата страна също толкова силно му се чете. Трябва ми време. Много време. Работата при Валентин ми го отнема.
Алекс е страхотен. Харесвам го. Имаме обаче различни цели. Харчи много пари за дрехи и коли. Иска околните да бъдат респектирани. Сигурно е прав. На мнение е, че така е устроен светът. На мен не ми се прави това. Твърде дълго го практикувах. Обсебен съм от друго. Не съм щастлив като отлагам във времето основната си мисия. Многото пари не са ми фетиш. Може пък да стана добър разказвач. Човек никога не знае. Няма да си го простя, ако не опитам.
Колегата ми ме познава. Дори и да съм полудял, сигурен е, че е необратимо.
Твърде дълго спорим кое е по-добре за мен. Всъщност той дърпа чергата към себе си. Вече съм го сторил. Напуснах. Знам, че му е гадно, но ще свикне. Обичам го, но мислите ни са противоположни. Винаги ми прави забележка, когато изляза на кафе облечен в анцуг. Говоря за хубав анцуг, а не някаква дрипа. Хората нямало да ни взимат насериозно. Години наред ми повтаря все едно и също. Той тези хора дето иска да ги впечатли, аз ги газя с колата. Не ги чувам изобщо. Никога няма да си купя дънки по-скъпи от пенсията на мама. Алекс носи само такива. Всяка година се старае да си сменя колата. Заради авторитета си. В противен случай хората щели да си помислят, че няма пари. Пак същите невидими за мен хора. Е, и? Той иска да има всичко, което може да се купи с пари. Къща на морето, къща в планината и къща в чужбина. Казвам му, че имам повече от този, за когото работим. Той се сме. Ако сме съберели на две купчини моите пари и тези на шефа ми, моята щяла да бъде пренебрежимо малка, сравнена с другата. Колко си богат е въпрос единствено на потребности. Затова заплатата ми е по-голяма от тази на Алекс. Защото Валентин го знае. Наясно е, че му продавам само работата си. Не себе си. Мога да отида да практикувам същото и другаде. Просто предлагам услуги. Поради тази причина той говори като равен с мен. Защото не задоволих жена му. И не му спестих ровенето в шумата.

Тридесет и три дни по-късно:

Един нежив, с пулс, ме нарича „нарцис“. Господ ми е дарил рядък шанс. Да дишам и да се съвкуплявам с мъртвец. Без да го осъзнавам. Вглеждам се в този казус детайлно. Колко умело е играел този човек ролята си на жив. Този, в стаята с мен. Само двамата сме. Боряна седи на съседния стол до кухненската маса. Пие кафе. Надвиснала е като сянка над бъдещите ми творчески планове. Прилича ми на препратка към задгробния живот. Личи си, че се чувства там като у дома си. Никога не съм я виждал в по-злокобна трансформация. Видът ѝ е стряскащ. Сякаш току що се е излюпила от яйце на Годзила. Може да има проблеми с хормоните. Сега е модерно. Не знам. Вече нищо не ми споделя за физическото си здраве. Психическото ѝ е на показ пред мен. Клати се като разсеян еквилибрист. Разочарована е от мен. Има право. Всеки знае, че основната задача на мъжа е да държи жената постоянно впечатлена. Иначе я отблъсква. Аз определено не се справям. Спим с нея в различни стаи. Вече. Приятелката ѝ почти се премести у нас. Вечер неволно се ослушвам. Долавям странни звуци от тяхната стая. Подтиснати стонове. Сигурно гледат телевизия.
Вече не държа да бъда с две жени едновременно. Не знам дали изобщо искам да бъда с жена. Все по-често се заглеждам по мъже. Намирам в тях много повече доброта. Така е откакто жена ми погрозня заради разочарованието си към мен. Понякога с Боряна сме интимни. Когато ми говори за мъже. Това започна да ме възбужда. Никога досега. Когато си я представя с друг мъж, веднага женствеността ù се откроява. През останалото време нежността ù е мумифицирана в пирамида в Египет. Все още иска да знае защо напуснах доходната си работа. Не виждам смисъл да се аргументирам. По начина, по който си задава въпроса, ясно личи, че за нея съществува само един отговор.
Срещам жесток отпор. Защо всички толкова силно презират възможността да бъда щастлив?
Не говоря. Мълча. Нищо не казвам. Опитвам се да асимилирам присъствието на непознатата, с която делим общ дом. Същата ме поглежда. Отношението, което излъчва към мен, е обратното на утринна роса. Радиоактивен дъжд се сипе върху мен от облачно свъсените и вежди.
От известно време си стои вкъщи. Боряна. С другата жена. Не ходи на работа. По цял ден целуват кучето ми, но ги мързи да го разходят. Лесно се раздава любов без да си мръднеш пръста. Извън моята сфера на влияние, всички коментират нашествието на някакъв вирус. Светът е замръзнал. Образно казано. Ледената планета е под карантина. Това по особен начин ме радва. Земята си прокарва път към равновесието. Не знам дали някой не ù помага. Отърсва се от нас – паразитите, като ни убива с паразити. Това задържа жена ми толкова дълго у дома.
Боряна нарича творческия ми поход – хоби. Не ми допада сравнението. На неграмотната мисъл ù е невъзможно да оцени по достойнство добре подреденото слово. Не я интересува, че искам да стигна предела си. Това мое признание не я очарова. Недоволството е проболо лицето ù сякаш зъл демон ù прави лицева терапия с игли.
Нарича ме слабохарактерен, защото напуснах работата си. Нейното обкръжение лудо ми се възхищаваше само заради това, че работя за милионер. Това обкръжение обаче слабо ме вълнува. Тя самата ме намираше за екзотичен. Мъж, който пише книги и работи за богаташ. И той ми се възхищаваше. Валентин. И жена му. Сега съм просто мъж, който пише. Гадно е без „работи за милионер“.
Станах по-затворен. Това мое поведение не било нейното. Аз не ù го и предлагам. Звучи ми в упреците си като човек, който няма свое. Да си намери. Да се реализира. Стига се е вторачвала в мен. Засега се реализира в ежедневното мрънкане. Последният месец е по-зле и от времето, в което работех. Сега не ме уважава. Заради по-ниските приходи. Всъщност тя никога не е била наясно с доходите ми. Просто скоро не сме били на ресторант в чужбина. По-точно, не съм бил с нея. В момента границите са затворени, а и имах пророческо видение, в което сърцето на нашата връзка беше кремирано.
Светът започна да се самостимулира. Самозадоволява се като парализира движението на нас – лишеите, по своето тялото. Това е силен исторически момент. Според мен, на този етап трябва да бъдем смирени. Боряна предпочита да не спира да ме мъмри. Ако утре напиша бестселър ще се подмокря на всеки негов ред. Заради високите продажби, разбира се. И тя иска да сравнява купчини като Алекс. От парите, които изкарвам с писане и тези с работата си при милионера. Как да ù обясня на бедната, че това не са потребностите ми.
Трудно ми е да водя редовен полов живот без да излизам от вкъщи. Защото героините от книгите ми са с по-други потребности. Напускането ми на работата отключи в семейния ми живот неподозирани двери. Жена ми напълно ми се разкри. Станах много жаден за нещо по-различно. Или в противен случай – нищо. Не мога да се съешавам с хора, които мерят купчини. Разликите в потребностите отварят бездни между хората. Да си беден, понякога е секси, но да си тъп, винаги е отблъскващо. Никога досега не бях виждал някой да страда толкова, че друг е щастлив. Така е. Страданието ù разрушава и двама ни. А тя ми се струва по-издръжлива от мен. Ще издържи да страда дълго. Вероятно ще ми отмъсти. Ще си хване любовник. Но аз съм си поставил високи цели. Приживе ще напиша добра книга. И не е изключено някой да ме подкрепя до края на дните ми, именно заради това.
Постоянно ми казва какво не съм. Боряна. Без да има отговор на това какво всъщност е тя.
Винаги съществува шанс човек да срещне някой друг, за когото да е всичко на този свят и то точно заради онова, заради което за някой друг е бил нищо.

* * * * *

Държа в ръката си ключ. Никога не съм го губил. Не съм го докосвал от близо година. Извадих го от жабката на колата. Принадлежи на свестен човек, когото преди време разстроих. Разочаровайки го, му подсказах, че аз не съм онзи, за когото ме мисли. Често се случват такива неща.
С годините започна да ми харесва да си признавам грешките.
Въпреки всичко, тя не си го поиска обратно. Ключа. Да, тя е жена. Не знам дали умишлено го остави у мен или просто поиска да ме забрави с всичко, което имам в себе си. Написах ù кратко съобщение. Отговори ми. Значи е жива. Пак нещо ми се скара. Преди ù беше навик. Лесно мога да подразня неудовлетворена жена. Веднъж ми каза, че е станала кучка, защото под фините ми словесни обноски се криела истинска гад. Но ключът все още е у мен. Може би не иска да скъса пъпната връв на нашето безсмислено и ненужно ожесточено съперничество.
Аз съм късметлия. Влюбено ме мрази подходящата жена. Няма нищо против това, за което ù писах.

Изчаках да остана сам вкъщи. Събрах вещите си и тръгнах на път.
Когато възрастните се обичат, започват да правят секс. Не след дълго започват да си причиняват гадни неща. Които нямат нищо общо със секса. Стигам до извода, че сексът и любовта между хора, които нямат кръвна връзка, е адско изчадие. Само като се замисля колко добре съм се разбирал с някоя жена преди да се опознаем генетично.
Поне при мен е така. На финала винаги чувам фрази с подобно съдържание. Как връзката ù с мен била наказание и неописуема грешка. Затова, когато се разделяме, гледам да не сме един до друг. За да не си говорим грубо. Така или иначе тя – раздялата, се е случила много преди единият от двамата да се е изнесъл при третия.
С ръка на сърцето си признавам, че аз съм виновен за всичко. Че карам жена ми да се държи като човекоядец от религиозна секта.
Отворил съм много рани. Но не по моето тяло. Въпреки това съм си въобразил, че добротата много ми отива.
Съжителството ни с Боряна изкарва на показ най-долната човешка нищета. Истерично пропадаме под дюшемето на семейното си мракобесие. В началото беше невинно, но сега държим в плен целомъдрието на най-обикновената човешка доброта. Впили сме се като октоподи в собствената си зловонна безжизненост. Изчезнала е всякаква порядъчност. Дори не желаем собствената си смърт. Това не е целта. Идеята е другият да остане жив, за да бъде по-дълго време изтезаван. Отношенията ни са забранени за всякаква възраст. Екранът на съвместния ни живот представлява алено червена точка, която показва, че епизодът е несъвместим с човешкия живот. Спускането ни започна преди година. Тъкмо бях започнал да се изкачвам. Смятах, че тя ще го оцени. Вярвах, че я познавам. Мислех, че умея да разпознавам.

Отключвам вратата. Усмихвам се. Не съм страхливец, но се чувствам спасен чрез бягство. Смелите никога ли не тичат?
Къщата е малка и празна откъм човешко присъствие. С всички удобства. Наложи се да абдикирам от синдрома на незадоволените брътвежи. Временно ще бъде мой дом. Ще съм сам. По-добре, отколкото с демони. Оставих Боряна насаме с потребностите ù. Завинаги. Направих ù услуга.
Около къщата има още няколко подобни. Извън забраните, свързани с карантината на замръзналото ни кралство и врявата на цивилизования град. Наблизо има някакво село. Местността ми харесва. Дива. Сега още повече отпреди. Защото съм сам. Без човека, когото разочаровах.

Мисълта ми се намира във втората част на деня. Стоим с кучето пред дома ни. Времето е спокойно. Слънцето не е досадно ококорено. Хор от птици пеят. Вятърът ги дирижира. Подухва леко. Опъва платната на някакви свободолюбиви чувства в мен.
Един текст ми се опъва и ми трябва въздух, за да му счупя врата. Започнах го, когато се излюпваше рожбата на Годзила. Това раждане ми съсипа кондицията. Моята редакторка ми предложи да го зарежа. Да пиша нещо друго. Това ме подразни. Ако оставя този текст, следващия ще се опита да ми погоди същия номер. Не става така. Научиш ли някого, че номерът му минава, разпалваш творческото му въображение и той започва да ти крои нови трикове.
С Вед ще се разходим. Дълго. Усмихвам се отново. Съвсем леко. Да не предизвиквам съдбата. Суеверен съм. Не е тайна, че завистта дърпа конците в този свят.
На верандата на отсрещната къща стои момиче. Точно пред вратата. Нещо е пострадало. Има шина на крака си и се е облегнала на патерица. Кимам ù за поздрав. На път съм да я подмина. В този момент ме заговаря. Моли ме за услуга. Дребна. Ще я сторя. Иска да ù купя нещо от магазина в селото. Ще го направя. Ще стигна и до там. Питам я дали бърза. Защото аз ще се забавя. Всичко е наред. Радвам се, че мога да помогна. Когато не ми показват пътя на злото, съм много човечен.
Тя ми благодари. Жена не се е държала така нежно с мен от цяла вечност. Само редакторката ми, но по телефона. В лявото ми око се образува конденз. Момичето не знае, че искам като порасна да стана писател. Няма да ù казвам, за да не стане и тя груба с мен.

Разходихме се здраво. Само двамата с Вед. Така ще е занапред. Гарантирам. Не нося маска на лицето. На село съм. Няма защо да колекционирам микроби в превръзката.
Усещам лекота и безгрижие. Спомням си с фина ирония за дните, когато се наслаждавах да съм важен.
Криза е. Една от новите за човечеството. Битът ни е под карантина. Не ме интересува никакъв нов световен ред. Това е за смъртните. Толкова съм над нещата.

Пролетна нощ е. Навън вали сняг. Гледам го през прозореца, точно зад телевизора. Екранът е единствената светлина в стаята. Проблясва. Притичва. Гледам филм. Не го следя изкъсо. Знам го. Предразполага плътта и съзнанието ми към единомислие.
В стаята е топло. Пада мрак. Седя върху фотьойл. Облегнал съм удобно глава назад.
Рея се. Натискам си парцалите върху това, което не съм. Демек, върху най-доброто. Аз съм никой. Едва днес ясно формулирах, че точно това съм се стремял да бъда. Да си нищо, вече не е нарицателно. Сега това е показателно, че се развивам интелектуално. Да, аз съм интелект, посипан с кедрови листа от емоции. Тялото ми няма абсолютно никакво значение. Котва от плът.
Дъжд на кристали през пролетта. Жив съм. Не просто буден.
До мен лежи момиче. На разгънат диван. На крака си носи шина. От нещо е пострадало. Не я познавам. През деня ù напазарувах. От благодарност ми предложи да опитам сготвеното от нея. И двамата сме сами в къщите си. Приех. Сега спи. Искам да вляза в съня ù. Да се поразходя. Няма да ù досаждам. Ще направя всичко възможно, за да я впечатля. Може да завържа с корда чувствата ù към себе си. Интересно ми е какво сънува. За целта трябва да я докосна.
Изправям се. Одеялото е свито до главата ù. Завивам я с него. Допирам с пръст рамото ù. Това ме променя в движение. В нея съм. Разхождам се по съня. Стъпвам бавно, внимателно, спокойно. Не държа тя да ме опознае. Приемам, че това е първата ни и последна вечер. По-добре ми е когато живея все едно не ми остава никакво време.
Докосването ми. Толкова интимно. Човешко. Чисто. Нещо, на което в реалното си състояние, едва ли съм способен.

Отдавна не съм се чувствал така в присъствието на жена. Нощ е. Изобщо не съм уморен. Мислите ми са като стоножки. Тичат из съзнанието ми като полудели. Това ме държи буден. Все едно се е случило чудо. Чудесата избягват обездвижената мисъл.
За радост има и такива дни. Когато човек се трансформира в най-доброто, на което е способен. Чувствам се непредсказуем. Не знам каква мисъл може да ми хрумне в следващия момент.
Така се харесвам. Ничий. Не принадлежа нито на миналото си, нито на бъдещето. Аз съм одухотвореното настояще, без суетата в него. Така според мен изглежда човекът никой. Идеалният проводник на топлина и вдъхновение.
В дни като днешния, когато съм плодородна празнина, разбирам, че това е най-правилната форма на моя глинен съд и се чувствам ръкоположен за един от войните на светлината.