Денят приличаше на прясно разсипана бяла, блажна боя. Плътни, вади задуха се стичаха по сградите и улиците, а слънцето наподобяваше размазан пръстов отпечатък. Тук- таме проблясваше светлина, която режеше облаците на две, но бързо потъваше между тях. Дъждът падаше като камъни сваровски в празна, кристална купа. Капките крещяха при падането, а след това потъваха безмълвно в сивотата на локвите.

Такъв ден! В този ден цялото градче установи, че Йоланта Самсонова е напълняла с цели двадесет килограма. Тази новина разтресе вратите, покривите и прозорците на иначе кротките къщи по-силно и от гръмотевична буря. Не я бяха виждали с месеци и съвсем случайно съседът на Лимонка Крушовска, Лоно Джогов, който беше съпруг на Доброелена Джогова и по принцип не се занимаваше с клюки, и никога не ходеше в долната част на градчето, я съзря в цялата ѝ нова, преливаща прелест. А каква красавица беше само тази Йоланта Самсонова! Заради НЕЯ жените в градчето искаха да се върнат времената на алената буква, инквизицията, публичното бичуване и неподозирани за нас практики, които те познаваха в такива подробности, че само Менгеле би ги разбрал. Заради тази ПРЕКРАСНОТИЯ мъжете винаги намираха повод да се влачат до долната част на града, където тя живееше в малка, лилава къща с розова пейка на жълти цветя отпред. Разбира се, подобна красота не споделяше живота си сама. До нея имаше мъж, който отдавна не я забелязваше, защото му бе омръзнала като всеки един видян, спиращ дъха залез. Той често се влачеше до горната част на града, където на дълго и нашироко обясняваше в кръчмата колко е досадно да гледаш красиви залези, ако си видял дузина. „Колко може да се възхищаваш на подобна гледка, щом тя ти се случва ежедневно - питаше той – колко?“

Никой не знаеше отговора на този въпрос, повечето бяха късогледи, или живееха на места, от които трудно може да се види небе, камо ли изгрев или залез.

Но да се върнем малко назад, в деня когато Йоланта Самсонова започна да трупа обиколка.

Всичко започна с млекаря, който рано сутринта стана с желанието да направи нещо невиждано досега, нестандартно и провокативно, нещо което да отговаря напълно на името му Дар Даров. Това му щение провокира накланянето на цистерната на една страна, отворянето на клапата и оставянето на бяла, млечна река да потече надолу по улицата чааааак до лилавата къща с розова пейка на жълти цветя отпред. Точно в този ден сладкарят за пореден път се скара с възлюбената си Жоржиена, която го обвиняваше за всичките си кариеси, диабет и наднормено тегло. От десет години тя все се караше с него и съжаляваше, че не се омъжила за месаря или още по-добре за хлебаря. Но НЕ! тя беше избрала този вонящ на карамел, захарни пръчици и крем-карамел Захарин Кьоров, който бе отровил живота ѝ.

В Захарин се надигна голям, тежък и отровен гняв. Набъбна като тесто с качествена мая и той понесе всички чували захар към улицата. Погледна към реката от мляко и започна да ги изсипва в нея. В същия този момент продавача на плодове Моньо Синилков, който бе естет и неосъществен художник, видя в реката от мляко и захар чудесна възможност да добави малко цвят. Боровинки, ягоди, малини, къпини и касис започнаха да се къпят в белите вълни, и цялото това неоценено творчество потече към лилавата къща с розова пейка на жълти цветя отпред. Ненадейно застудя. Сякаш всяка лоша, отровна дума, всеки тежък поглед, надигащо се недоволство, неизречена обида, премълчана зла мисъл се превърнаха в снежинки. Снежна буря и смразяващ студ от премълчаване вледениха всичко за секунди. Няколко часа по-късно, когато млекарят, сладкарят и продавачът на плодове се прибраха по домовете си, часове които прекараха в кръчмата, слушайки колко е досадно да гледаш красиви залези, ако си видял дузина, слънцето успя да се покаже. През това време в долната част на улицата, преди лъчите му да разтопят остатъците от млечната река, Йоланта Самсонова успя да събере килограми сладолед с вкус на горски плодове и ягоди. Тя грижливо го насипа в малки, сребърни купички, подарени ѝ от аристократка, която я отгледа като свое дете. Научи я да свири на пиано, постара се да получи класическо образование, увери се, че знае френски, немски и латински на високо ниво и чак след това си отиде от този свят. Прегърна мрака преди да я види задомена за мъжа, който се влачеше до кръчмата всеки ден, за да разказва… Но да се върнем малко по-назад, преди Йоланта да качи своите двадесет килограма и да събере сладоледа в малки, сребърни купи. Няколко месеца по-рано, когато загуби първата си и единствена рожба, преди да е навършила и три месеца в утробата ѝ, плачеща в сенките на дърветата зад къщата си, тя срещна странен мъж. Първоначално помисли, че това е смъртта, която идва да я отведе. Той приближаваше бавно, сякаш се ориентираше само, чрез дишането си. Вместо очи имаше дълбоки, черни дупки, а косата му се пилееше безразборно. Приближи се до нея и я заговори.

     Така започна всичко…

Вече месеци наред слепецът от сенките идваше при нея, а тя споделяше с него всяка своя тревога, всеки свой порив, всяка радост и тъга. Започна да споделя с него и сладоледа, който според нея бе дошъл като дар от небето, за да компенсира горчивината ѝ. Двамата всеки ден изяждаха по няколко купички и разговаряха. Говореха с часове. До деня, който изглеждаше на прясно разсипана бяла, блажна боя и плътни вади задуха се стекоха по сградите и улиците, а слънцето започна да наподобява размазан пръстов отпечатък. Тя подробно му описа всеки един детайл, както правеше откакто се познаваха.Опитваше да му обясни времето и цветовете, а той вдишваше ароматите и надграждаше, чрез звуци.Беше щастлив, защото отново виждаше, чрез нея. В този ден той си тръгна, защото освен очи тя бе успяла да му даде и крила. За нея остана всичко, двадесет килограма отгоре и мъж, който никога нямаше да види залеза.