3.

     В шест и половина сутринта се чуха движения и тропот из коридорите на урологичното отделение:

     – Ставайте! Събуждайте се!

     В десета стая бяха будни.

     Първо легло беше омачкано, скърцащо и мокро.

     Второ легло беше омачкано, скърцащо и мокро.

     Телевизорът беше угаснал.

     Вратата се отвори. Мъжете знаят защо и надигат пижамите. Трябва да измерят температурата си. Термометърът е приятно хладен. Сестрата е нетърпелива. Гледа живака и остава доволна. После бързо излиза. След нея нахлува друга:

     – Визитацията е в осем! Ще ядете ли?

     И двете легла отказаха храна.

     Живко намигна на Петър:

     – Не ни забраниха да пием!

     Я, тоя говори! – зарадва се първо легло.

     – Наздраве тогава!

     Вдигнаха дружно бутилките и отпиха щедро количество вода. Тя се разливаше върху постланите с непромокаеми чаршафи легла, но те не спираха. Не пиеха, къпеха се в синьото на снощната визия – тази от стената. Морското синьо.

     Пак влезе някой.

     – Оправете си леглата! Не можете ли сами? А? Ставайте. Не сте ли женени? Не са ви учили жените, че първото нещо за деня, което сте длъжни да сторите, е да си опънете чаршафите, а? Или нямате жени? А в казарма не сте ли ходили?

     Мъжът от първо легло се опита да стане, замая се и седна.

     Мъжът от второ легло изобщо не се опита да стане.

     – Айде бе! Колко време да ви чакам? Да не стане така, че после началниците да кажат, че не ви обслужваме?

     Тази жена беше строга, но мила посвоему. Изглеждаше уморена не заради шейсетте си години, а защото се чувстваше длъжна да бъде делова; не ѝ отиваше.

     Двамата станаха, опитаха се да изпънат чаршафите, но тя ги избута и свърши всичко.

     – Лягайте и да не мърдате до осем! Само мачкате и нищо не правите...

     Оттегли се и се върна след малко с кофа и парцал. Изчисти стаята и замина без да каже нищо повече. Двамата чуха как водата в банята шуртеше и как старателно тази престорено строга жена вършеше работата си, нервно и без желание.

     Живко стана.

     – Не мога! Че пикам, каквото ще да става.

     Не успя да намери чехлите и запляска бос върху балатума. Върна се след малко.

     – Нищо, да го еба – съобщи. – Мамка му. Нищо. А ме напъва.

     – Простата ли?

     – Де да знам. Досега пиех хапче. Вечер – две ракии. Помагаше. Ама дома си мочам чак в края на дворо. И немам ядове. Тука има десет крачки до тоалето, нищо и половина. А не мога. Нещо ме е стиснало, ни мога да дишам, ни друго да правим.

     „Десет твои крачки, друже – каза си Петър, - понеже се придвижваш ситно с тоя твоя изкълчена крива снага. Всъщност са само четири метра. Карай.“ Стана и той, взе кърпата, тя вече изсъхнала – тази същата, която снощи беше проснал върху сака, изми си зъбите и каквото друго можа и пак си спомни за денталния кабинет. После се намръщи и реши, че не бива непрекъснато да мисли какво е било, особено да си въобразява, че това има значение точно сега. Сега трябваше да не мисли изобщо. Предстоеше визитация.

     Тя дойде внезапно и си отиде тъй бързо, че Петър, който се смяташе за по-схватлив от двамата, не разбра нищо нито за своята болест, нито за тази на комшията. Докато се опита да попита нещо, тримата доктори и двамата младоци с тях, стажанти вероятно, изсумтяха по нещо – всеки с различен тембър и убедителност според възрастта и знанията си, а старшата сестра носеше нещо като военен календар, голям и мукавен, на който отбелязваше с химикал какво е казал този или онзи. За първо легло отбеляза човка, за второ – две човки. Тази жена трябва да познава стенографията, помисли Петър Иванов, който се идентифицира с едната човка. Тъкмо преди делегацията да си замине дружно и екипно, както дойде, в стаята за миг се появи Иреней, обръснат странно, и първо легло се зарадва да го види, но посърна, когато към него се обърна стенографката:

     – Доктор Господинов, тъкмо прегледахме вашия пациент. Всичко записах.

     Доктор Господинов кимна и тръсна кичури, които Петър не беше веждал преди. Или не ги беше забелязал. Обръснат до голо по слепоочията, той си беше оставил снопове от косата околовръст, около скалпа, те висяха като проскубана конска опашка. Лицето му беше гладко изстъргано, вероятно с нож („Нали е хирург, това го може!“), но точно под долната устна си беше оставил права окосмена черта до брадата. Д’Артанян.

     – Утре ще го оперирам – съобщи досегашният Иреней и последва послушно цялата циркова трупа в хирургично зелено, хаотично блъскаща се към изхода на стаята.

     – А оня? – попита и спря процесията дебелогъзест доктор с печат на урологията на задника. Петър се изхили наум, докато се опитваше да превъзмогне разочарованието си от външността на Д’Артанян. – Този там, на второ. Какво за него?

     – Той е с камък – съобщи някой от трупата. – Утре ще го видим и него. Твой е. – И посочия с кимване оня с етикета.

     Това беше.

     Двамата останаха на леглата и дълго мълчаха.

     – Ти нали имаше очила? – попита по едно време Живко.

     Петър се зачуди дали да отговаря. Но нямаше какво друго да прави, освен да мисли, а мислите не действаха успокоително, затова отвори устните си, и те го боляха, особено в напуканите краища:

     – Да. Имам очила. Нося ги.

     – Дай да ги видим.

     Ще почака. Кой знае къде е пъхнал очилата, не ги виждаше на шкафчето. Петър Иванов не обичаше да му нареждат. Пък и защо са му на този очила? Нека се поизнерви или да зарбави за желанието си, докато се опита да формулира отговор на въпрос от друго естество, но в същия ход на разговора:

     – Живко, абе да те питам нещо. Снощи се чудех защо ли си въобразяваш, че птиците ще те запомнят. Защото ги храниш ли? Или защото криеш онова в чекмеджето, дето е за тях. Ориза. Смяташ, че като им даваш по нещо от себе си, нещо, което поначало си е само твое, те ще ти бъдат...

     Не можа да довърши. Телефонът му звънна. Жена му. Успокои я. Всичко е наред. Утре, да утре ще стане работата. Нищо страшно. Изследванията са наред („Дали? Нищо не казаха.“), докторът го е потупал по рамото и му е намигнал („Всъщност се беше изтупал като мускетар!“) и има приятна компания („Селски пръч, сакат и малоумен, дето храните гълъбите без изобщо да си дава сметка, че е забранено.“) Има си вода. Още не е изял соленките. Тук ги хранят. Не, не мисли за това – прекъсна словоохотливите подробности, с които съпругата му го обсипваше, искаше да знае повече от него самия. Да, аз сам се обръснах. Още вкъщи. Показах им. Стига, неудобно ми е. Хайде. Знам, че имаш работа, не ти е само до мене. Добре, извинявай. Ще ме поизкормят и после ще ме зашият за извинение. Голяма работа. До два дни съм при теб и всичко ще ти обясня. Не се излагай. Кажи на децата да не ми се обаждат, защото чета страхотен роман и нямам време за празни приказки. И по-дълго съм отсъствал. Да, невероятен е. Направо бомбастичен, як и стилен роман. Като се върна, ще ви го дам да му се насладите, ако не съм го изял с кориците дотогава. Навсякъде е с мен. („Най-вече в тоалетната.“)

     Жена му разбра, каквото разбра. Поне я удовлетвори откъм отговори, повечето от които неверни и безсмислени.

     Докато разговаряше, не видя как гълъбите отлетяха, врабчетата и гугутките – също. Живко ги хранеше с радост и някаква благина, дори не смееше да открехва по-широко прозорците, за да не ги плаши, докато се кокошинеха с наедрели гуши и налитаха на зърната.

     – Обичат ориз! – установи живо Живко, когато усети, че разговорът на Петър е свършил. – Ти педерас ли си?

     Болеше го гърба. Искаше да стане и да млатне червеното лице на съседа си така убедително, че то да престане да произвежда звуци. Бездруго те бяха закъснели, несмислени, далечни звуци на човек без образование, без разум, примат, за който общуването с природата е по-смислено от всичко друго. Затова още повече го хвана яд, когато оня добави:

     – И женско куче имаш. Ая го нарече. Нема такова име. Не и за пес.

     Престори се, че ще ходи до тоалетната. Нали оня скопен малоумник, с камъка между краката, все до там ходеше. Направи няколко крачки без да търси пантофите си и изля цялата си вода върху него. От двулитровата бутилка. Реши така да го накаже вместо с удар. Ако се наложеше, щеше да го фрасне. Още веднъж съжали, че няма пистолет. Не обичаше да го обиждат без причина. С причина – още по-малко.

     Живко прие водата съвсем смирено. Поизбърса лицето си и съобщи:

     – И аз имам куче. Мъжко. А ти защо се бръснеш?

     Като не получи отговор, Живко изведнъж се развълнува:

     – Виж, това доле що е? Вози с уши отгоре като щурец. И не бръмчи. А?

     Да му отговаря ли?

     – Това е осмицата. Тука е ухото. Завива.

     – А, осмицата. Ама се движи. С ушите. Как?

     – С електричество, какво как. Това е тролейбус.

     На луд ли се прави?

     – Аха. Виждам, че се движи. Гугутките ще ме запомнят. С добро.

     На обед пак дойдоха и ги попитаха дали искат да ядат. Двамата не намериха смисъл в този въпрос, но сестрата изведнъж запита:

     – Каква е тази миризма в стаята? А?

     Отвори прозореца до второ легло и видя изпражненията на пернатите.

     – Храните гълъбите, така ли?

     Стрелна с поглед и двамата. Живко не гледаше нея, а Петър. В очите му нямаше страх, а любопитство. Сестрата продължи:

     – Прочетете внимателно инструкциите и нарежданията на вътрешната страна на гардеробите си! Това тук не е люпилня! Хигиена трябва. Мислете му, ако още веднъж усетя тая воня- няма аз да ви чистя, я!

     За да ги накаже и да се надсмее над тъпата им мъжка солидарност, тя намери найлонов плик, взе всички пластмасови бутилки от нощните шкафчета на двамата и натърти, че след десет вечерта не бива да докосват вода.

     Така да бъде. Стига вече с тая вода. Обаче пок се затътриха тези тежки и бавни следобедни минути в броеницата на времето, тези мъчителни капки в епруветките са системите. Тихо стана.

     Петър се загледа в джиесема на съседа, небрежно оставен на стола между леглата и констатира:

     – Ще ти се изтощи батерията. Зареди си телефона.

     – А? Я на това му не разбирам. Дадоа ми го. Я затова ти искам очилата. Може па да ме е търсил некой.

     Кретен.

     – Не ти е звънял. Първо трябва да издаде звук. Тогава те търсят.

     Не може да има чак такива загубени места в България. Петър Иванов вече беше убеден, че Живко просто не е наред и е сбъркал отделението. Кой знае какво ще му оперират утре – където и да режат, все ще е на място. Може би дори онова момче, бледото, „то“-то, беше по-интелигентно от тоя червендалест ракиджия от Санданско, за който всеки човек, който се бръсне преди операция, трябва да е педераст. Странно как ли ще му изглеждат онези, които се обезкосмяват без намерение да се оперират?

     Телевизора го включи една нова жена, която посети десета стая. Тя очевидно познаваше значението на всяко едно от копчетата, защото на екрана се появи програма. Звук нямаше. Мълчаливо надраска с флумастер над китките от вътрешната страна на ръцете и на двамата по нещо като регистрационен номер – индекс, с който да бъдат опознати в случай на нужда и влезе в банята да тършува нещо. После ги надраска със спринцовка и влезе в банята им.

     Живко се досеща:

     – И на село турят печати на свинското. Да не е мърша.

     Петър не го слуша. Петър е другаде. Не иска да е тук. Не иска мобилният отново да звъни и той с мъка вдига ръка, за да го вдигне без да разлее бялата течност под драскотината от спринцовката:

     – Иванов, от офиса се обаждам – чува. – Колегата съм, новият, Дражко. Драгомир. Да те питам – при менителнично поръчителство авалистът трябва ли да се подписва лично на ценната книга или може да действа чрез пълномощник? И още нещо – щото допускам, че може. Пълномощникът трябва ли да бъде с нотариално заверено...

     Затвори. Да се обади утре този Дражко. Докато го режат на масата. Тогава ще му отговори. Менителничното право е сложно. Човек дава консултации в тая област само в кабинета си. Или на маса.

     Натисна продъжително копчето със затворената слушалка и телефонът изключи.

     Сестрата излезе от банята и извика:

     – Живко кой е? Идвай да ти направя клизма.

     – Какво? – стресна се той.

     – Не знаеш ли какво е?

     – Не.

     – Айде, нямам време. Не си ми само ти на главата.

     Живко се затътри със ситните си крачки, нозете му бяха още по-подвити отпреди – придвижваше се като уплашено куче, ритнато силно отзад.

     – Ооох! – чу се след малко.

     – Търпи! Не се стягай. Дръж! Задръж, де!

     Много думи се изказаха в банята, много шумове се чуха.

     Когато съседът му се върна и отчаяно, бавно и със стенания се отпусна върху леглото си, Петър поиска да го помоли за едно разяснение относно педерастите. Но замълча. Не му беше до това.

     (Следва)