Гледах празната стая и се чудех къде са?Беше първият ми работен ден в новото училище и тях ги нямаше. 11а клас се бе изпарил.  Оставих картата да се сгромоляса на пода и седнах на първия чин.  Нормално, бях нова учителка, а те бяха 11-ти клас- си мислех - много ясно, че ще избягат.

Последва среща с класната им. Класната им - възрастна, проскубана, изстрадала колежка, която преподаваше химия, сподели, че са непоправими. Извинявала им отсъствията, само за да не остане без клас и без хляб. В Обеля е така, преподаваш, ако има на кого.  Преподаваш, ако учениците ти проявят уважението да посетят часовете ти.Извикаха ме на следващия ден в дирекцията. Госпожа Патрашкова беше новата/ стара директорка на 104 СОУ. Нова, защото беше назначена на щат преди месец, стара, защото беше гласена за този пост от около десетилетие.

- Маркова, какво е това в дневника на 11а?

- Отсъствия. Нямаше ги вчера в моя час.

- Ама тук има написани 20 отсъствия. Знаеш ли колко човека има в 11а клас?

- Знам. 20. Всичките ги нямаше.

- Не, може така, Маркова. Не може, ти си нова, не знаеш, но не трябва така. Това не е педагогически подход - редеше Патрашкова, докато наместваше очилата си с пръст - трябвало е да ги потърсиш, да попиташ.

- Как така „да ги потърся“? - попитах аз леко втрещено.

- Ами те висят децата в Бирарията в 214 блок. Играят карти, ъъ там пушат, такива работи. Трябваше да попиташ, да ти кажа къде да ги намериш.

Впих нокти в тапицерията на стола, в които седях. После ги впих в бюрото на г-жа Директорката:

- Аз до колкото си спомням, г-жо Директор, съм назначена на длъжността младши учител. Нямам спомен в длъжностната ми характеристика да пише младши надзирател. Ако 11а желаят - да заповядат в моя час, ако не желаят, още по-добре за тях.

Излетях от кабинета на г-жа Директор, за да не впия нокти в двойната ѝ гуша.  Не било педагогическо да пиша отсъствия. Макаренко, къде си?

11а ги няма. Втори път. Втора порция 20 отсъствия. Отново среща с г-жа Патрашкова. И после учителски съвет.  Аз пиша отсъствия, класната ги извинява, треперейки и шепнейки: „ Хлябът, Стела. За хляба. Още четири години и се пенсионирам“.

Свикнах 11а да ги няма. Не пишех отсъствия, не взимах дневник, омръзна ми да пиша отсъствия и да ги извиняват.  Влизах в класната им стая, подпирах картата на стената, сядах на бюрото, вадех книгата и чаках.Един ден влизайки в тъмното мазе в, което беше тяхната стая  чух глас. Надникнах вътре и видях две момичета.  Не ги познавах, явно и те мен.  Две момичета от 11а ме чакаха.  Моментът на истината дойде, проклех се наум, че не бях взела дневника.  Момичетата станаха прави, когато ме видяха....

   Седях в Бирарията и се оглеждах плахо. Все още не можех да свикна със странната обстановка, в която преподавах География и икономика вече втори месец.  Картата ми висеше закачена на един чадър. Дневникът до мен, а целия 11а клас насядал в краката ми. Чакахме Еди.Еди бе причината всички ние да сме тук. Огромни сиви очи, пепеляво руса коса, бели почти прозрачни пръсти и усмивка, която те стиска за гърлото.  Полиомиелит. Това бе причината Еди да не се намира във влажното мазе на 104 СОУ, а да диша „свежия“ въздух на Обеля.

     - Поне няма влага  - това възкликваше майка му, която държеше бирарията в Обеля.  Тя събираше всеки ден целия 11 клас под своята тента при топло време, при студено вътре в заведението. Даваше им да пушат, да пият бира, да псуват, да купонясват, да са с нейния Еди. Жената казваше:

    - Да са живи и здрави, да пушат, да се обичат.  Да са живи само...  - и поглеждаше инвалидната количка с помътнял поглед.

   Даваше ми и да преподавам. Всяка седмица в точно определено време гонеше всички квартални пияници от кръчмата, намаляваше телевизора, които бучеше на планета и сякаш цяла Обеля слушаше моите уроци. Към 11-а клас се присъедини и Кичко от 213 блок, които нямаше завършен 7-ми клас, но имаше цироза на черния дроб, Вили общата, която мечтаеше да е сервитьорка на круизен кораб и два огромни мазни котарака, които слушаха с небивал интерес.  Уроците си течаха, така какво си бяха в учебния план.  Нямаше отсъствия. Носех дневника със себе си. Имах 100 процентова посещаемост в часовете.

Децата слушаха. Урбанизация. Език и култура, език и религия. Най-голям успех имаше урока Балкани:  от конфликти към интеграция в Европейските региони. В 11-а клас имаше 4 деца от ромски произход, две деца от Босна, едно, което беше с различно вероизповедание и Еди, разбира се. Той промени всички ни.

 Спечели ме майката на Еди. Тя каза, че когато той се разболял децата започнали да идват да го виждат. Еди отсъствал често от училище и децата страдали за него. Били израснали заедно, всичките заедно сред тинята и мръсотията на Обеля. Тогава дошла новата директорка и сменила класната стая на 11-а клас. Да им е по-топло. В мазето. Майката на Еди всеки ден отскачала до училище, за да прибира дете си. Когато Еди паднал на легло, тя го спряла от училище.  Съучениците на Еди се възпротивили, говорили с класната, правили подписка, говорили с новата директорка, искали рампа за количката на Еди, редували се на всяко междучасие да го отнасят на ръце  в двора. Влагата въпреки това го убивала. Децата били лоялни към своя съученик.  Всъщност Обеля ги научила и на това.  Аз ги научих на много малко неща. Неща, които те запомниха. И пораснаха големи хора, част от тях с големи професии.  Те растяха  с мен, аз пораствах с тях. Преместих се да живея в Обеля. Прибрах двата мазни котарака у новия/стар апартамент. Напуснах 104 СОУ. Давам частни уроци и получавам уроци. Всеки ден.

П.С: Учителската е единствената професия, която създава всички останали.