На другата сутрин бях все още на ръба на силите си, макар и да чувствах тялото си съвсем леко възстановено. Мускулите се бяха отпуснали, но душата ми, Алекс, душата ми беше крайно изтощена. Отоците по краката ми ги нямаше и въпреки че продължавах да усещам тъпа болка в слепоочието и гърба, то тя беше много по-слаба отпреди. Нервите ми обаче бяха опънати до краен предел. Случилото се на вечерната проверка не можеше да излезе от ума ми. Не успях да изтрия от съзнанието си вида на прегърнатите баща и син и жестокия бой, който понесоха от бригадирите. Гледах как животът си отива от тях и сърцето ми се свиваше от мъка. Странно, не ги бях виждал никога преди, но онази нощ ги имах за по-близки от роднини.

Трудно ми е с думи да предам точно какво минаваше през главата ми тогава, Алекс, но трябва да знаеш, че го помня ясно, сякаш всичко се бе случило вчера. Времето така и не излекува някои рани. Ти знаеш, де. Видя на сватбата си как се провалих с танците. Но за танците ще стане дума по-нататък. А тогава, през онази първа кошмарна нощ, не заспах. Поне да бях се унесъл, за да избягам за малко от онова място. Да сънувам, даже и лош сън да е, но да можех да се пренеса някъде другаде. От кошмара можеш да се събудиш, но от реалността – не.

А аз не само че не мигнах, но и по-лошо – представях си как някъде там, отвъд оградата стоят прегърнати две жени: едната – съпруга и майка, а другата – дъщеря и сестра. Те двете очакваха с присвити сърца да се отвори външната порта на малката им селска къщичка и най-сетне да се появят обичаните от тях хора. Как ли щяха да реагират на новината, че бащата и сина Русеви никога няма да се върнат у дома? Разбира се, тогава не знаех как е свършил побоят, но предполагах. Досещах се, защото онова малко противно огледалце също не успя да излезе от ума ми през цялата нощ.

Какво ли бе да се огледаш за последен път? Да видиш очите, лицето, бръчките по челото и животът ти да изплува от миналото само за един кратък миг. А после… Обърнах се на другата страна, защото гърбът ми бе изтръпнал от твърдия дървен нар и видях, че не само аз бях буден. Явно и други не можеха да заспят, докато сънуват истинските си кошмари. Още нещо не ми даваше мира, Алекс. Чудех се кое позволяваше на съвестта на Димитров да се прибере спокойно вкъщи, при жена си и децата си, и да продължи да живее все едно, че нищо не се бе случило?

Малко по-късно, когато имах възможността от личен опит да добия представа що за човек беше старши лейтенант Владимир Димитров, разбрах кое му дава сигурност в една и съща личност да съчетава ролите на баща и съпруг и на надзирател-звяр. Той просто беше психопат, за когото нашият живот нямаше стойност, по-голяма от тази на кокошка носачка. Смисълът на нашето съществуване се заключаваше в това, да изпълняваме нормата си за трошене на камъни, за да сме полезни на партията. Не успеехме ли да изпълним „дълга“ си, ние, враговете на народа, се оказвахме безполезни.

Но да се върна към онзи първи работен ден в лагера. Този ден, Алекс, оказа влияние върху целия ми по-нататъшен живот. Когато камбаната удари, беше още тъмно. Всички в помещението наскачахме, навлякохме за секунди затворническите си дрипи и изтичахме вън от спалното помещение. Нали бях нов в лагера, не знаех какво да правя и затова следвах тълпата. Преживявах всичко за пръв път, но вече бях разбрал, че трябва бързо да се ориентирам, за да не изоставам от основната група и така да бия на очи.

През годините на мълчание, след като излязох от лагера, много мислех, Алекс, за случилото се там. Често се опитвах да си спомня първите впечатления от престоя си и това, по някакъв мазохистичен начин, ми харесваше. Не можех да споделя с никого, за да ви предпазя, но никой не можеше да ми попречи свободно да споделям със себе си. Помня със сигурност, че онази сутрин много неща привлякоха вниманието ми, но от всичко най-много ме порази мълчанието на другите лагеристи. Всички, без да издават глас, с безизразни лица, на бегом следваха понятен за тях (не и за мен) предварително начертан маршрут.

Набързо, в колона по един, ползвахме тоалетната, след това си наплисквахме лицата със студена вода и после отново се подреждахме в редица. Този път за сутрешната порция храна. През целия ми престой в лагера, с малки изключения, храненето бе едно и също – два пъти на ден. За закуска ни „гощаваха“ с четвъртина хляб и течност, която би трябвало да бъде чай, но си беше чисто и просто подсладена вода. За вечеря получавахме отново хляб, но този път водата в канчетата беше подсолена и в нея плуваха няколко зърна боб. И така, всеки ден ни даваха да сложим нещо в устата си, колкото да не умрем от глад. Трябвахме им, поне по-здравите от нас, и те го знаеха.

След като залъгвахме стомасите си, по команда от един от униформените пазачи, се подреждахме в редица и мълчаливо чакахме нещо. Първата сутрин, все още не знаех, но се оказа, че очаквахме под строй да ни откарат на кариерата. На каменната кариера официално трябваше да трошим камъни и да ги товарим на влакови композиции. Такова бе естеството на работата, но всъщност това си беше чиста проба място за нечовешко мъчение и унижение. Там се пречупих, Алекс. Наистина успяха да ме прeкършат и започнаха още от първия ми работен ден.

В този ден, докато стояхме послушно подредени в редица по един, имах възможност още веднъж свободно… Свободно – колко смешно звучи тази дума, използвана от някой, който не разполага със свободата си… Но да не се отклонявам…, свободно имах възможността да огледам обстановката наоколо. Лагерът бе обиколен с висока телена ограда и затворен от четирите страни от ниски, все още зелени хълмове. Пристигнах там през ранната есен. Температурите бяха все още летни, но се намирахме на пътя на някакво течение и се усещаше лек хлад. Обръщам внимание на времето, защото то неведнъж бе помощник в погубването на лагерници, набелязани за унищожаване.

Униформените пазачи крачеха важно в групички по трима, нарамили автомати, от време на време се спираха, запалваха по цигара, говореха нещо и хвърляха такива погледи към нас, тълпата окаяни затворници, от които хладината се усилваше. Не се смей, Алекс, наистина преувеличавам за погледите, но не чак толкова. Наблюдаваха ни, за да видят дали сме си позволили да развалим строя.

Не след дълго се появи средно висок мъж с бирено коремче и лице на счетоводител, който, оказа се, е самият Иван Младенов. Той беше с чин майор и заемаше длъжността заместник-началник на лагера. Колко злини извърши този човек, заедно с Димитров и другите около тях, няма как да разкажа, защото ще замръкнем тук. Та този Младенов прошепна нещо на ухото на един от въоръжените пазачи, след което се обърна и си тръгна. Човекът от охраната се приближи към нас и за да ни поведе по пътя към кариерата, започна да крещи команди, сякаш бяхме войници. Ние се обърнахме наляво и все така мълчаливо един по един забързахме. Целта ни бяха камъните, които вече ни чакаха да ги натрошим на парчета.

Малко преди да излезем от зоната на лагера погледнах към тоалетната. И там, отзад, забелязах захвърлени два чувала. Бяха пълни с нещо и изцапани отвън в кафяво. Поне така ми се стори от разстоянието, от което ги виждах. Първо си помислих, че в тях има брашно, но после ми се стори странно, храна да бъде захвърлена небрежно зад миризливите тоалетни. Тогава си спомних за вечерната проверка и съвсем забравил, че мълчанието е за предпочитане в лагерната общност, попитах тихо човека, вървящ пред мен:

– Какво стана с бащата и сина? Къде са?

– Млъквай, дурак! – отговори, без да се бави този отпред.

Обърна се и ме изгледа гневно. Тогава видях, че той беше единият от бригадирите, който преби Енчеви. Бригадирите се ползваха с голяма свобода, но когато се придвижвахме към кариерата и обратно, те бяха част от колоната. Само униформените въоръжени пазачи ходеха отстрани, за да следят за реда.

Аз млъкнах, разбира се, и се зарекох, че отсега нататък, за да оцелея, ще трябва на всяка цена да си затварям устата, или да я отварям само в краен случай и то да внимавам изключително много какво и с кого говоря. Зарекох се мълчанието да се превърне в моята защитна стратегия. От мен да знаеш, Алекс, веднъж като престанеш да говориш, после ще ти е много трудно да водиш нормални разговори с другите. Сега разбираш ли защо съм такъв странник? Страхът и инстинктът за самосъхранение ме формираха най-силно през всичките години, откакто ме вкараха да ме превъзпитават. Жалко е, зная, но не виждах как по друг начин да оцелея.

Пак се отклоних. Умът ми бяга в различни посоки. Толкова дълго мълчах, че сега не зная какво да правя с думите и как да ги свържа с мислите. Съжалявам. Да се върнем на разказа. Същата вечер разбрах, че Руси и Георги Енчеви бяха в чувалите. Бащата бе умрял още по време на побоя, а синът му издъхнал от раните си към пет часа сутринта. Много видях през тези две години, Алекс, докато бях в лагера, много незначителни случки не мога да си спомня, но тези чували така и не успях да забравя.

Когато се върнахме вечерта, те още си стояха там. Бяха на същото място и на другия ден, и на следващия. Вдигнаха ги чак когато станаха четири чувала. След пет дни. Дотогава те се намираха там, зад тоалетните, сякаш съдържаха материал, който не се разваля лесно. Де да бяха пълни с брашно или с дърва, а те с човешки останки! Помирисвал ли си разлагаща се плът? Така вони, че ти притъмнява пред очите. А те стояха там цели пет дни и ние закусвахме и вечеряхме на метри от тях. Как да ядеш, когато ти идва да повърнеш? Струваше ми се, че нарочно не ги преместваха, за да ни мъчат допълнително. И успяваха.

На петата вечер пристигна една молотовка и двама лагерници натовариха телата на нея. По-късно научих, че на молотовката ѝ викаха иронично пощенската кола, защото често превозваше зловещите колетни пратки до мястото, на което закопаваха съдържанието им. Другото ужасно нещо бе, че молотовката връщаше същите чували и те стояха за кратко празни, захвърлени зад тоалетните. Докато се напълнеха отново. Платът така се беше напоил с вонята на мърша, че дори и да нямаше тела, чувалите пак си смърдяха на разложено. Тази миризма на смърт ме съпътстваше през цялото време, но към края спрях да ѝ обръщах внимание.

Пътят до кариерата отнемаше около четвърт час бърз ход. Нямаше как да ходим бавно, защото пазачите ни напомняха с по някой удар, че не е позволено да забавяме темпото. Често имаше случаи, в които някой крайно изтощен лагерист изоставаше от групата и тогава веднага тоягите здравата заиграваха по гърба му и той или влизаше свръх силите си отново в строя, или се предаваше. Ако се случеше второто, то съдбата му бе ясна. Затова чувалите зад тоалетната рядко оставаха празни. А побоят, Алекс… побоят беше безмилостен и караше човек да чувства не само болката от ударите, но и унижение, от което получаваше неизлечими рани в душата.

Сред лагеристите имаше не малко образовани, интелигентни и знатни личности, които за комунистите влизаха в графата „бивши хора“, тоест някои, които преди може и да са имали право на живот, но при новата власт това право им е отнето и те не могат да мечтаят да имат нито глас, нито достойнство, нито бъдеще. Това бяха привилегии, които единствено те, представителите на пролетариата, притежаваха. Не зная дали можеш да си представиш какво е някогашни политически активисти, духовници, лекари, юристи, офицери, лингвисти да бъдат юркани като миризливи овце от прости, жестоки, нечистоплътни селяци. Наистина такива бяха нашите пазачи, Алекс. Но какво можехме да направим? Те имаха властта и носеха отличителните ѝ знаци – пагоните и автоматите?

Онзи първи ден, когато пристигнах на кариерата, бях толкова уморен, че почти щях да се откажа и да падна на земята, за да си почина, па макар и за последно. Стегнах се обаче и не дадох вид, че силата ми е на път да ме предаде. Бригадирите ми, без да ги е грижа за физическото ми състояние, ми връчиха един огромен чук и заедно с другите „роби“ ме пратиха да троша камъни. Разделиха ни на три групи. Първата, в която попаднах и аз, имахме задача с помощта на чуковете да надробим големи каменни блокове на малки парчета. Втората група пълнеше готовия материал на ръчни колички и на бегом го извозваше на петстотин метра до чакащите влакови композиции. Третата група скоростно товареше камъните от количките на товарните платформи на влака.

Малко след като заудрях по коравите камъни, мускулите ми се сковаха и дланите започнаха да ме болят ужасно. Помислих си какво ли би станало, ако вместо по твърдите скали чуковете ни заиграеха по твърдите глави на пазачите. Със сигурност щяхме да ги надвием. Някои от нас щяха да бъдат повалени от куршумите на охраната, но повечето щяхме да оцелеем. Проблемът беше после какво щяхме да правим. Накъде можехме да избягаме? Та нали цялата страна беше превърната в един огромен концентрационен лагер. Макар и отвъд оградите на нашето трудово възпитателно общежитие режимът да изглеждаше по-лек, пак си беше затворнически.

А аз блъсках ли блъсках по камъните. Представях си, че бялата повърхност всъщност е главата на Димитров или Младенов, но това не ми помогна. Отчаях се отново. Не можех да се примиря, че младият ми живот ще премине без никакъв смисъл и ще завърши безславно, и в агония, на тази противна кариера. Бях готов да извикам от ужас, но стиснах зъби и се върнах към сигурната тактика за оцеляване – мълчанието.

Кариерата се намираше в красива местност, обиколена от хълмове, покрити с непроходими гъсти гори. Разбира се, излишно е да казвам, че ние, които бъхтехме там, нямахме нито намерението, нито възможността да се любуваме на прелестите наоколо. Ако все пак някой оставеше чука, за да се изправи за кратко и погледнеше невиждащо към живописната гледка, веднага се приближаваше или бригадир, или пазач, и почиващият си получаваше няколко тояги като покана да се върне към работа. От мен да знаеш, Алекс, дряновиците по гърба могат да мотивират много успешно.

От времето, изкарано в къртовски труд на кариерата, още нещо ми правеше силно впечатление. Тишината. Беше така плътна, че чак я чувах като звук. Зная, че звучи странно, но аз наистина я чувах. Шумът от ударите по скалите, виковете на охраната, песента на птиците, охкането на лагерниците само подчертаваха тишината. Сякаш хълмовете и дърветата гледаха театрална постановка от първия ред. Притаили дъх, вперили поглед в случващото се пред очите им, наблюдаваха или ни съчувстваха, или само мълчаливо се наслаждаваха на разнообразието, което внасяхме в спокойното им съществуване.

Съжалявам, че разказът ми е хаотичен, но сега, когато говоря за онези дни, чувствам, че трябва да изрека всичко, което някога съм усещал там. Глупаво е, но си мисля, че ако пак млъкна, този път ще бъда изгубен. Ще бъда заличен като личност. Ето защо ти споделям всичко това, Алекс. Истината за онова, което преживяхме и чувствахме не може да остане потулена. Не трябва. Дължа го не само на себе си, Алекс. Дължа го на бащата и сина Енчеви и на всички, които оставиха живота си на онези безчувствени камъни. Дължа го на теб, и на твоята жена, и на бъдещите ти деца.

Благодаря ти, че си тук и имаш търпение да ме изслушаш. Наистина го оценявам. Но да се върна към историята с танца. Стана някъде около 12 часа. Разбрах го по позицията на слънцето. Умората в мускулите беше силна, но болката в гърба от вчерашния побой бе станала нетърпима. Мислех си, че ще припадна от изтощението, когато единият от бригадирите извика да спрем работа. Оставих чука и се огледах плахо, за да видя какво предстои. Другите лагерници също положиха инструментите си на земята и с наведени глави се отправиха към равно място, в близост до ръба на кариерата.

Строиха ни в дълга редица. Погледнах в лицата на стоящите от двете ми страни братя по съдба, за да видя дали ще мога да отгатна какво следва сега. Първоначално предположих, че предстои обяд или поне малка почивка, но бързо се разубедих. Не виждах никъде баки с храна, а и физиономиите на другите лагерници изглеждаха още по-обременени. Стомахът ми се сви в очакване на някаква неясна заплаха. Тишината отново писна в ушите ми, сякаш за да ми напомни с подигравателния си тон, че съм жалък страхливец. А аз, Алекс, наистина се чувствах като малък, незначителен пъзльо, който е на път да се разциври.

Единият от бригадирите излезе пред строя, обърна се към нас и с противния си глас изрева: „Ей, веселяци, готови ли сте?“. И докато другите в един глас извикаха „да“, от моята уста излезе само топъл въздух, защото нямах никаква представа за какво точно трябва да съм готов. Изведнъж чух слаб шум, който постепенно се усилваше. Първоначално помислих, че е тътен от приближаваща буря. Погледнах към небето, по посока на тропота с неопределен произход, но то бе кристално ясно. Нямаше никакъв изглед времето да се промени през следващите часове. Тогава осъзнах, че бурята се задава някъде отдолу, откъм дефилето под нас. После видях приближаващия пушек и разбрах, че странният звук принадлежи на преминаващ през долината влак.

Дотогава нямах представа, че това самотно място е възможно да бъде посещавано от цивилни хора, които нямат пряка връзка с живота на лагерниците. Грохотът препускаше към нашето място и точно когато иззад ъгъла на най-близкия хълм, на около двеста метра от нас, се появи туловището на локомотива, бригадирът изкрещя с цяло гърло: „Три-четири!“. Изнемощелите ми съседи по редица ме хванаха за ръцете, единият от едната страна, другият от другата, и ме задърпаха наляво. Предположих, че бягат от нещо, но се оказа, че движенията им следват някаква логика. Две стъпки напред и една назад. И отново, две напред, една назад. И после пак.

Краката ми инстинктивно хванаха ритъма и започнаха да копират същите движения. Раз-два напред и хоп назад. Тогава ме споходи мисълта, че ние, окаяните, безгласни затворници танцувахме все едно сме на сватбено тържество в ресторант, а не на зловеща каменна кариера, която дълго време е била погребален агент, верен съучастник в погубването на множество хора.

Бригадирът отново изрева, този път нещо от рода на: „По-бодро! Весело! А, така!“. Докато кръшното хоро се виеше като ранена змия, на мен устата ми пресъхна. Никога преди не бях чувствал такова унижение. Ако можех да избирам, Алекс, хиляди пъти бих предпочел да ме налагат с дряновиците, вместо да правя тези ужасни стъпки – две напред и една назад. Може да ти се стори пресилено, но всяка следваща крачка, която правех по време на това ненормално, нереално хоро, сякаш откъсваше по едно голямо парче от кръвясалата ми душа. Със сигурност танцът не е траел повече от минута-две, не помня точно, но тези кратки мигове се оказаха най-дългите в живота ми. Накрая знаех, не с ума, а със сърцето си, че никога повече няма да съм същият човек. Нещо в мен се пречупи там, Алекс. Още първия ден от престоя си в лагера. Най-странното е, че се пречупих от танц, а не от бой, например.

Междувременно влакът бе наближил толкова, че можех да видя лицата на пътниците. Бригадирът изрева: „Стой!“. Ние се заковахме на място. „Усмихни се“, продължи да нарежда противният, нискочел отговорник за окаяните танцьори и после изстреля една последна заповед: „Вдигни ръка за поздрав!“. Лагерниците вдигнаха ръце и започнаха да ги размахват над главите си. Аз ги последвах, само дето, вместо да се хиля изкуствено като тях, се разплаках, без да издам никакъв звук. През сълзи за кратко зърнах пътниците във влака. Бяха толкова много и така различни. Имаше малки момчета и момичета, млади двойки и възрастни мъже и жени. Дечица ни махаха с ръчички, опрели чела на стъклата на вагоните. Сигурно си мислеха, че сме група веселяци, които се забавляват на излет сред природата. Погледите ни се срещнаха за миг. След това влакът отмина по пътя си, а ние останахме и продължихме да трошим камъни до вечерта.