- Малко закъснях, извинявай! – оправда се леко почервеняла Ели.

- Съвсем навреме дойде – каза Вики.

- Това е може би един от последните слънчеви дни преди да дойде лютата зима и прехласната по прекрасния ден се забавих.

- Никакъв проблем. Ела, Ели. Искам да те прегърна. Толкова време не сме се виждали. Домъчня ми за теб – каза Вики.

- И на мен за теб, Вики. Доста дълго време мина. Изглеждаш чудесно.

- И ти също - Вики побърза да върне комплимента. - Къде ще седнем? – попита Вики.

- Помниш ли онази църква в центъра, където хората оставят своите желания. Аз написах своето и искам да го оставя - каза Ели.

- Ти сериозно ли вярваш, че желание, написано на хвърчащо листче ще се сбъдне? Не говориш сериозно. Вече сме големи. Но хайде, тогава да вървим, много сме близко. После ще ми разказваш всичко – каза малко подигравателно Вики.

До църквата ги делеше само една пресечка. Прегърнати, радвайки се на тази дългоочаквана среща двете приятелки се озоваха на прага на църквата.

- Ето го моето желание върху това листче. Ти сигурно нямаш – каза Ели.

- Не вярвам аз в тези работи, но хайде щом сме стигнали дотук и аз да напиша едно желание. Аз ще напиша своето вътре. Пък току-виж, може да се сбъдне – отговори през смях Вики. Двете прекрачиха мълчаливо прага на църквата, прекръстиха се, запалиха по една свещ и влязоха в тясна стаичка. Там няколко души в едва прогледа тъмнина, бяха свели глави над мъничките листчета и усилено пишеха своите желания. Вики извади от чантата си един тефтер и химикал и ги остави на масата. Известно време се взира в празния лист, после взе химикалката в ръце. На един дъх изпълни цялата страница. После отгърна нова страница и бързо преписа текста. Откъсна единия лист, сгъна го няколко пъти и отиде в малкото параклисче. В една голяма кутия, точно под иконата на светеца хората пускаха своите желания. Вики понечи да остави и своето, но кутията беше препълнена. Всеки с надежда идваше тук. Вики се пребори, натъпка листчето, погледна иконата, прекръсти се и излезе. Не след дълго двете приятелки отново се озоваха на улицата и усмихнати се запътиха към първото кафе, което видяха. Намериха свободни места и седнаха.

- Как сте вкъщи? Надявам се всичко е наред – запита Вики.

- Не можем да се оплачем. Нашите работят, аз продължавам да уча и да работя. Ами ти? Вечно пътуваш, не може човек да те открие.

- Напоследък предпочитам домашния уют. Уморих се от скитане. Да, хубаво е. Да обикаляш, да се срещаш с нови хора, да откриваш нови места. Но често ми ставаше мъчно за вкъщи. Затова реших да се завърна за малко. Като си почина, пак заминавам. Накъде? Още и аз не знам. Сега искам да си почина.

- Разкажи някоя интересна случка от пътуванията – примоли се Ели.

- После ще разказвам. Май ти имаш по-интересни неща да разказваш. Разбрах, че не си сама вече. Разкажи за човека до теб – попита любопитно Вики. Ели я погледна и въздъхна дълбоко.

- Той май беше идеален. Мъжът, за когото винаги съм мечтала. Висок, строен, тъмноок и много мил. Повярвах му. Бях сигурна, че съм срещнала идеалния мъж. Времето, прекарано заедно беше вълшебно. Караше ме да се усмихвам. И изведнъж без причина си тръгна. Това ме съкруши. Никога не съм се чувствала по-огорчена. Сякаш светът около мен се срина за един миг – виждаше се, че Ели едва спира сълзите си. – Сега непрекъснато мисля за него, за това, което ми причини и въпреки това мечтая си да го видя отново – Вики я слушаше внимателно.

- Всеки трябва да изживее поне една истинска любов. И ако я срещне, а после загуби, това боли. Зная го. Не може човек да не страда за изгубената си любов. Но не живей с тази болка прекалено дълго време! Мислейки и страдайки за нещо изгубено, неусетно можеш да изпуснеш нещо ново и по-прекрасно. Мечтите са хубаво нещо, но нека остане място и за реалността, тук и сега. Не може и не бива да живееш само с болката и мечтите по нещо изгубено.

- Но не мога да спра да мисля за всичко, което се случи между нас. Беше толкова прекрасно, толкова истинско. Той беше всичко, за което съм мечтала. Беше чудесен, мечтаехме заедно.

- Болката ще отшуми и ще забравиш за лошите неща. От всички мои стари връзки съм си запазила само хубавите спомени. Нещо хубаво ми се е случило, с някого. Просто не е било писано да се получи нещо и да продължим живота си заедно. Аз просто продължавам смело напред. Не позволявай на спомените и мечтите да изместят настоящето! Всеки един момент можеш да срещнеш идеалния човек. Но ако само си мислиш за нещо безвъзвратно отминало или пък летиш на крилете на мечтите, ще го изпуснеш. Не прави тази грешка! – докато Вики говореше, виждаше как насълзените до преди малко очи на Ели отново заблестяха щастливи и весела усмивка грейна на лицето й.

- Ти така ли се справяш с разделите?

– попита Ели, за да се убеди в отговора още веднъж.

- Да, разбира се. Естествено, че страдам. Аз съм човек, имам своите чувства, но после си запазвам само хубавите моменти, стъпвам здраво на земята и продължавам, смело без заблуди. Не бих си позволила да живея със спомени за неосъществени мечти, със заблудата, че веднъж разделили се, той би се върнал при мен.

- Ами ако наистина е бил единственият? Не ти ли се е случвало да почувстваш някой мъж толкова близък, толкова да го обичаш, да помислиш, че това е той. А после да се разделите.

- Щом не сте заедно това е доказателство, че не е бил идеалният. Повярвай ми! – каза уверено Вики.

- Благодаря ти. Почувствах се по-добре. Явно е време да продължа напред, нали? – попита Ели, знаейки отговора.

- Абсолютно. Без страх. С мечти, но за нещо ново, за нещо по-прекрасно. А не за някой, който не те оценил и толкова силно те е наранил. Не за някого, който ти е позволил да мечтаеш за вас двамата, а после те е отхвърлил. Това е най-лошото, което може да ти стори един мъж. Нарани ли те мъж по този начин, забрави за него! Това е единственото правилно решение – без да се замисля отговори Вики.

- Мога ли да си оставя една последна вечер да страдам за него? – закачливо попита Ели.

- Ако имаш нужда, да. Но не се увличай!

- От моите приказки забравих да те попитам. Скоро ли ще излезе книгата ти?

- Много скоро обещавам. А ти обещай, че продължаваш напред.

- И аз обещавам – вече усмихната и по-уверена каза Ели.

Двете приятелки прекараха още дълго време заедно. След дадените обещания, само смях се носеше около тях.

След дълги часове на сладки приказки дойде време да се разделят.

- Радвам се, че видях точно теб. Имах нужда да чуя нещата, които ми каза, за да продължа напред. Наистина може да изпусна истинския си късмет някъде. Благодаря за всичко.

- За какво са приятелите. Просто продължи напред. За твое добро е. Ще се радвам скоро да се видим отново. А дотогава да си оставила само няколко хубави спомени от него. Светът не е само той.

- Разбира се. Поздрави вкъщи – разделиха се и тръгнаха в различни посоки. Още беше ранният следобед и слънцето напичаше. Есента беше към своя край и вероятно тези красиви слънчеви дни скоро щяха да останат само красив спомен. Вики тръгна пеша към близкия парк. Искаше да се наслади на този чудесен ден. Скоро намери една свободна пейка и седна. Беше тихо място. Чуваше се само чуруликането на няколко птички. Отдалече се чу детски смях. Ели рееше поглед към изпъстрената в чудни багри гора. Усети как с тихи стъпки някой се приближава към нея. Един младеж, усмихнат и весел се запъти към нейната пейка.

- Прекрасен ден, нали? Сама ли сте? Искате ли заедно да се порадваме на този чудесен ден? – попита младежът.

- С радост, но очаквам някого. Няма да съм сама – чу се да лъже Вики.

- Жалко! – отговори младежът. – Щях да се радвам да споделя този миг с хубаво момиче като Вас.

- Наистина жалко – добави Вики. – Може би ако се срещнем някога отново.

- Съгласен – усмихна се момчето, погледна към Вики и продължи по своя път. Тя се замисли. Сетне извади тефтера от чантата си и отвори на страницата където беше написала своето желание. То не беше дълго.

„ В живота на всеки от нас се появява някой, след когото никога повече не сме същите. Просто срещнах някого, който ме направи истински щастлива, накара ме да мечтая, да открия себе си и ме промени завинаги. Истински се влюбих в най-прекрасното създание, което съм срещала някога и сега когато не сме

заедно и е далеч от мен ми е тъжно и много боли. Той ми даде неща, което никой друг не може да ми даде. Щастието да бъда дори и за кратко с мъжа от мечтите, даде мигове на безумна радост и вдъхновение да създам нещо ново, да пиша. Да, той ще присъства в много мои разкази, но нито един от тях не ще може да замеси неговата прегръдка и целувка. А аз имам нужда от тях. Позволи си да ме остави да мечтая за нас, но после си тръгна си и ме това ме съкруши. Сега много боли, страдам, но не минава и миг без да мисля за него. И искам той да е близко до мен. Искам да се върне, да сме заедно. И с него ръка под ръка да открия света. За нищо друго не се моля. Това е единствената ми желание.”

Ели не помръдваше от мястото си. Мислеше само за своята любов, влязла толкова неочаквано в живота ѝ. За кратките им срещи. Още усещаше трепета в сърцето си, когато затаила дъх в късна нощ очакваше да чуе неговите стъпки. Усети онази наслада, която изпитваше само когато силно притискаше своята глава в гърдите му и прокарваше пръсти сред косите си. Тялото ѝ потръпна така, както потръпваше само от неговите целувки. Ели за миг се стресна. До преди малко даваше съвети как да продължиш живота си след раздяла, беше толкова сигурна в думите си. А тя? Вярно, не беше минало прекалено много време откакто за последен път беше видяла своята любов, своя мил. Но и ден не минаваше без да мисли за него, не минаваше нощ без да си представи мечтаната среща. Дори не знаеше къде се намира сега. И би било истинско чудо, ако го видеше отново. Даде толкова глупави съвети. Не можеш просто да забравиш, да се откажеш от голяма любов, когато веднъж си я открил. А болката? Тя винаги ще остане, защото не може да си простиш, че си имал любим човек до себе си, а той си е тръгнал и не си могъл да го задържиш да себе си. Дали ще пропуснеш възможности? Да. Винаги ще търсиш у другите, това, което те е правело щастлива, когато сте били заедно и няма да видиш добродетелите на другите. Разбира се, ще продължиш. Защото животът продължава, а ти си част от него и си длъжна да продължиш. Ще си спомняш? Да, защото спомените ще са тези, които ще те топлят в дългите, самотни, студените дни и нощи, те ще са тези, които ще ти показват и напомнят, че си успял и дори за кратко, но си бил истински влюбен и щастлив. Ще мечтаеш отново да сте заедно? Да, защото мечтите ще са това, което ще те крепи и ще ти дава сили да продължиш. Ще срещнеш някой друг и ще продължите заедно? Да, защото просто ще се опиташ да забравиш, въпреки че знаеш, че е невъзможно. Ще лъжеш човека до себе си? Да, защото той ще бъде просто утеха за разбитото сърце и никога няма да го обичаш толкова колкото си обичал своя любим. А дали ще забравиш тази любов, заради която ще извадиш едно листче и ще оставиш желание пред олтара, дори да знаеш, че никой не изпълнява просто така желания? Не. Тази любов никога не ще забравиш. Защото колкото и огромна да е празнината, оставена след нея, колкото и голяма да е болката и обидата, че не е продължил с теб и те е изоставил сама и уплашена, знаеш, че си срещнал единствения човек, който без да си птица те е накарал да литнеш толкова нависоко, да се носиш безгрижен са крилете на любовта и любовта към него е тази, която и в най-трудния и безизходен миг е нужно само да се сетиш за нея, за да знаеш, че има смисъл да продължиш. Че животът ти наистина си е струвал. Че не си живял напразно на този свят, защото си срещнал любовта.